той. — Щяхте да спестите и на двама ни доста неприятности.
Мо Модъ изгледа злобно съдията. Прокарвайки пръст по червения белег, опасващ врата му, той пристъпи към него.
— Кой уби сестра ми? — изръмжа той.
— Открих убиеца — сухо отвърна магистратът. — Той призна престъплението си и аз го осъдих на смърт. Сестра ви е отмъстена и не е нужно да знаете повече.
Мо Модъ светкавично извади дълъг нож от дрехата си, допря го до гърлото на съдията и просъска:
— Ако не говориш, си мъртъв, чиновническо псе! Каква ти е на теб моята сестра? Убиеца ще накажа аз, нейният брат!
Съдията Ди кръстоса ръце. Втренчил властния си поглед в лъжливия монах, той каза, като натъртваше на всяка дума:
— Аз представлявам закона, Мо Модъ. Аз съм изпълнител на отмъщението… — И като сведе очи, промълви, изведнъж някак много уморено. — И един ден ще давам отчет за действията си пред някой, много по-висш от теб.
Затвори очи и облегна глава на стената.
Ръката на Мо Модъ стисна още по-здраво дръжката на ножа. Тао Ган видя как ставите на пръстите му побеляха, по ниското му чело избиха капки пот.
Изтече една безкрайна минута, после актьорът прибра ножа под дрехата си.
— Тогава аз няма какво да правя повече тук — изръмжа той, обърна се рязко и закуцука към стълбището.
Отново настъпи тишина. Съдията отвори очи и се обърна уморено към Тао Ган.
— Забрави всичко, което ти казах. Официално ще бъде съобщено, че преподобният игумен е убил трите момичета и със съучастничеството на госпожа Бао е оковал госпожица Ган в Галерията на ужасите. Смъртта на Сюн Мин е случайна. Трябва да помислим за тримата му сина и да не проваляме без нужда живота на другите. Толкова много хора разсипват своя собствен, и то без чужда помощ…
Известно време съдията и помощникът му останаха заслушани в хора на монасите, чийто напев долиташе откъм главния кораб на храма. Скръбната мелодия бе насечена от ударите на дървения гонг. Магистратът успя да долови думите на припева, повтаряни с монотонна настойчивост:
Най-сетне съдията Ди стана.
— Иди в склада — каза той — и счупи ключалката на тайната стая. Там остана само една червясала статуя, а аз така или иначе ще забраня да се излагат изображения на голи жени в галерията. Тази стая вече не ще подбужда у никого зли помисли. Върви, ще се видим след закуска.
Тао Ган веднага тръгна. Съдията го изпроводи до прозореца, където бе оставил дрехата на Сюн Мин. Докато помощникът изпълняваше нарежданията му, той отвори широко капаците на прозореца.
Долу отново бе настъпила тишина. Внезапно в малкото дворче се спусна една тъмна сянка, последва я втора. Планинските лешояди бяха надушили плячка.
Съдията слезе в приземния етаж. Излезе пред храма и вдигна очи към небето. Зората бе набраздила сивия простор с розови ивици.
Той продължи към западното крило. Пред вратата за малкото дворче замръзна на място: между крилото и рамката бе промушена една окървавена длан. За миг си Представи как Сюн Мин с последно отчаяно усилие се е вкопчвал в дървото, за да избегне жестоката смърт… но почти веднага от небето налетя лешояд и отнесе към планината окаяното късче плът.
Съдията с мъка изкачи стълбите до втория етаж. Всяко стъпало бе истинско мъчение и той на няколко пъти трябваше да спира, за да си поеме дъх.
В преддверието младите слугини разпалваха мангалите, за да приготвят сутрешния ориз.
Съдията влезе в спалнята. Завесите все още не бяха вдигнати и на светлината на свещите стаята изглеждаше уютна и приветлива. Трите му съпруги току-що бяха станали. Първата седеше пред тоалетката, с разголена гръд, а другите две, все още по нощни одеяния, й помагаха да подреди косите си.
Съдията се отпусна тежко пред масичката за чай. Свали шапката си, размота превръзката и попипа удареното място. Докато внимателно наместваше всичко отново, Третата загрижено го попита:
— Помогна ли ви пластирът?
— Просто ми спаси живота!
— Сигурна бях, че ще ви облекчи — каза тя радостно. И като му подаде чаша горещ чай, добави: — Ще отворя прозорците. Надявам се, че бурята е преминала.
Отпивайки от чая, съдията съзерцаваше изящните движения на Първата съпруга, която сплиташе дългите си коси пред полираното сребърно огледало, придържано от Втората. Той потърка челото си. В тази спокойна и ведра атмосфера нощните преживелици му изглеждаха като зловещ кошмар.
Първата съпруга приглади за последен път косите си и благодари за помощта. Като загърна с нощната дреха красивите си гърди, тя се приближи до съпруга си, за да го поздрави с добро утро. Съзирайки посивялото му лице, тя възкликна:
— Изглеждате смъртно уморен! Какво толкова сте вършили цяла нощ? Видях ви да ровите в сандъчето с лекарства. Случило ли се е нещо?
— На един човек му призля — отговори съдията без други уточнения. — Трябваше да се занимая с някои неща, но вече всичко е в ред.
— Не биваше цяла нощ да ходите навън с тази настинка — укори го тя. — Веднага ще приготвя купичка булгур, добре ще ви се отрази!
На минаване пред отворения прозорец тя хвърли поглед навън.
— Пътуването ни ще е чудесно — радостно обяви тя, — по всичко личи, че денят ще е прекрасен!
Послеслов на автора
Както във всички стари китайски криминални истории, главното действащо лице в романа е областен магистрат. От самото начало на Китайската империя чак до установяването на Републиката през 1912 г. този служител изпълнявал едновременно ролите на съдия, съдебно жури, императорски прокурор и следовател.
Подложената на неговата юрисдикция територия е най-малката административна единица в сложния китайски държавен механизъм: като правило тя обхващала един обиколен с крепостна стена град и част от прилежащата околност с радиус осемдесет километра. Властта му върху тази територия била суверенна. Той председателствал съда, събирал данъците, регистрирал ражданията, бракосъчетанията и смъртните случаи, бдял за поддържането на обществения ред. Длъжен бил да наблюдава всичко и тъй като влиянието му било осезателно във всички възрасти от живота на всеки човек, наричали го „съдията, майка и баща на всички“. Отговорен бил единствено пред висшестоящите си началници: префекта или провинциалния управител.
Упражняването на задълженията му често го принуждавало сам да води съдебни разследвания и това е причината в китайската криминална литература лицето, водещо разследването, винаги да се нарича „съдия“, а не „детектив“ или „следовател“.
В този роман отново съм се позовал на традиционно положение в китайската криминална литература и моят съдия води едновременно няколко криминални дела. Съчетал съм отделните сюжетни нишки така че да образуват завършено повествование, чиито постоянен герой е съдията Ди, известен държавник от времето на династията Тан. Ди е реално историческо лице. Пълното му име е Ди Жендзие, живял е от 630 до 700
