— Старшият монах заяви, че този склад няма прозорци към отсрещната постройка. Изглежда не лъже, но все пак аз не съм сънувал. Жената не беше отскоро саката, не забелязах кръв. Ако бях видял, веднага щях да се притека на помощ.
— В този манастир едва ли има много едноръки жени — отговори Тао Ган. — Бързо ще я открием. А не забелязахте ли нещо друго, ваше превъзходителство?
— Не. Нали ти казах, че всичко продължи само няколко секунди.
— Значи сцената се е разиграла именно тук и трябва да прегледам стените. Може би съществува някакъв отвор зад тези копия и хоругви. Може да е замаскиран.
Под внимателния поглед на съдията той започна да отмества прашните знамена, алебарди и тризъбци, отрупали пирамидата. От време на време почукваше стената с кокалестия си пръст. Тази работа му припомни времето, когато бе „гост на реките и езерата“ и нямаше равен в откриването на тайни проходи и отварянето на най-сложни ключалки — времето, когато бе скитащ разбойник, докато съдията Ди не му бе помогнал да намери правия път, за да впрегне способностите му в полза на обществото.
След няколко секунди съдията Ди остави Тао Ган сам да продължи проучванията и се съсредоточи върху стената отляво. Като си пробиваше път между сандъците и струпаните вързопи, той с неодобрение огледа гротескните маски, които сякаш го следяха с очи. Промърмори, отчасти на себе си, отчасти на помощника си:
— Колко странна религия е това даоизмът! За какво са всички тези помпозни церемонии, тези театрални представления и маскаради, когато си имаме мъдрите и кристално ясни поучения на Конфуций. Единственото достойнство на даоизма е, че поне е чисто китайски. Не е дошъл от варварския Запад като будизма.
— Предполагам, че даоистите са основали своите манастири и са измислили чудноватите си ритуали, за да се борят срещу будистката клика! — обади се Тао Ган.
— Уф, уф! — изпъшка ядно магистратът.
Главата страшно го болеше и въпреки подплатената с вата дреха чувстваше как ледената влага на въздуха го пронизва целия.
— Гледайте, ваше превъзходителство! — извика изведнъж помощникът му.
Съдията Ди се приближи. В най-отдалечения край на стаята до огромен старинен шкаф Тао Ган бе повдигнал някаква хоругва с ярки цветове. Под прашния гипс, с който бяха засипани тухлите, ясно личеше очертанието на прозорец.
За миг двамата мъже застинаха в мълчание. Тао Ган смутено погледна господаря си, който не помръдваше, все така безмълвен, и каза:
— Наистина е имало прозорец на това място, ваше превъзходителство, но отдавна е зазидан.
Съдията го гледаше втренчено.
— Ние сме близо до ъгъла на сградата — каза той глухо — тоест точно срещу онзи прозорец, от който гледах.
Тао Ган почука по стената, която издаде плътен звук. С върха на ножа си той остърга малко от мазилката, която покриваше тухлите, и пъхна острието в една от фугите, после го прекара и по контура на зазидания прозорец. Натисна малко по-силно и с озадачен вид каза:
— Това е много стар манастир, ваше превъзходителство. Чувал съм, че в подобни места се случват най-необикновени работи. Хора, на които може да се вярва, разправят, че пред очите им са оживявали сцени отпреди няколко века и може би…
Той не довърши. Съдията прокара ръка по челото си и замислено отвърна:
— Шлемът на мъжа, когото видях, обхващаше плътно главата му. От стотина години нашите войници не носят такива шлемове. Признавам, че всичко е много необикновено, Тао Ган. — Остана замислен за миг и продължи: — Стори ми се, че сред театралните костюми ми се мярнаха доспехи от същата епоха като онзи шлем. А… ето ги!
Той се приближи до една броня, окачена над гримасничещи маски. Нараменниците й представляваха два приклекнали за скок дракона. До нея лежаха чифт железни ръкавици и дълга празна ножница.
— Малкият кръгъл шлем, който обикновено се носи с този костюм, липсва — установи той.
— Много от тези костюми са непълни, ваше превъзходителство.
Без да обръща внимание на думите на помощника си, съдията продължи:
— Нямах време добре да разгледам, но ми се струва, че онзи носеше тъмни дрехи и беше як мъжага с широки рамене. — После погледна тревожно помощника си и извика: — Велики небеса! Тао Ган, да не би да съм видял призрак?
— Ще измеря дебелината на прозорците в коридора, ваше превъзходителство.
По тялото на съдията пробягаха ледени тръпки. Той се сгуши зиморничаво в дрехата си, извади от ръкава си копринена кърпа и избърса сълзящите си очи. Очевидно имаше температура. Но тогава сцената, разиграла се преди малко, може би действително е била халюцинация.
Тао Ган се върна.
— Както и предполагах, стената е доста дебела — заяви той. — Поне четири стъпки. Това все пак не стига, за да побере тайна стая, в която някакъв мъж да си играе с гола жена.
— Очевидно — съгласи се съдията.
Той се обърна към старинния шкаф. Върху черната лакирана врата два дракона се съзерцаваха сред стилизирани пламъци. Съдията разтвори двете крила. Вътре имаше само купчина грижливо сгънати качулки, а мотивът с драконите се повтаряше от вътрешната страна на шкафа.
— Чудесна антика — промърмори той и се обърна с тежка въздишка към Тао Ган: — Да забравим засега какво съм видял или ми се е сторило, че виждам и да се върнем към текущите дела. Миналата година в този манастир са починали три млади момичета. Миналата година, Тао Ган, не преди един или два века! Едната, Лю, умряла от болест, втората, госпожица Боа се самоубила, третата, госпожица Хуан, станал жертва на нещастен случай. Поне така ни писаха. Ще се възползваме от престоя си, за да поискаме уточнения от игумена. Тръгвай да го намерим.
В коридора, смъртно бледен, младият монах гледаше право пред себе си с широко отворени очи и се ослушваше напрегнато.
— Какво има? — попита съдията.
— Стори ми се, че видях някой там зад ъгъла — запелтечи послушникът.
— Но нали вие казахте, че монасите непрекъснато използват този проход? — раздразнено отвърна съдията.
— Това беше войник — промълви момчето.
— Войник ли?
Младият монах кимна утвърдително. Ослуша се за миг и обясни шепнешком:
— Преди сто години бунтовници нахълтали в манастира и се укрепили вътре. Армията го завзела и избила всички, мъже, жени и деца. — С изцъклени от страх очи той изгледа съдията и добави: — Казват, че в бурни нощи като тази призраците им се връщат и изживяват отново всички онези ужаси. Негово превъзходителство не чува ли нещо?
Съдията Ди се ослуша.
— Само дъжда — каза нетърпеливо той. — Да слизаме, тук става течение.
Глава III
Съдията Ди задава затруднителни въпроси на игумена. Монахът произнася похвално слово за театралните мистерии.
След като вървяха сякаш до безкрай след младичкия монах по истински лабиринт от преходи и стълби, съдията Ди и неговият помощник най-сетне се озоваха в коридора на приземния етаж. Сега крачеха между два реда пурпурни колони, изящно украсени с рисунки на мятащи се сред облаци дракони. Тъмните дъски на пода, излъскани от пантофите на много поколения монаси, просветваха. На минаване пред тържествената зала съдията каза на Тао Ган:
