— Докато аз поднасям почитанията си на игумена, иди да намериш старшия монах и му кажи, че колелото на колата ни е счупено. Надявам се да успеят да го поправят още тази вечер — и снижавайки глас добави: — Опитай се също да намериш някакъв план на тази злокобна постройка.
Приемната се намираше непосредствено до голямата зала. Когато послушникът го въведе, съдията въздъхна облекчено, съзирайки натъпкания с жарава мангал и килимите по стените, които задържаха приятна топлина в стаята.
Висок слаб мъж се надигна от позлатено дървено седалище и пристъпи към съдията. Внушителният му вид още повече се подсилваше от широко нагънатата брокатена роба и тията, украсена с червени жълъди. Докато поднасяше приветствията си, съдията отбеляза, че сивия цвят на очите му, които гледаха странно вторачено от длъгнестото смръщено лице, завършващо с рядка брадица.
Двамата се разположиха в кресла с високи облегалки и послушникът им поднесе чай на масичка от червен лак.
— Много съм притеснен, че ви обезпокоих по време на вашите възпоменателни празненства каза съдията. — Опасявам се, че ви създаваме затруднения с нашето неочаквано нахълтване.
Въпреки че безизразният поглед бе насочен към него, съдията имаше странното усещане, че събеседникът му не го вижда и е потънал в някакво вътрешно съзерцание. Игуменът повдигна рунтавите си вежди и отговори суховато с нисък глас:
— Посещението на негово превъзходителство ни най-малко не ни притеснява. В източното крило на нашия скромен манастир има близо четирийсет стаи за гостите, които биха ни удостоили с честта да ни посетят… но, разбира се, нито една не е достойна да приюти един толкова именит гост, какъвто е нашият магистрат!
— Стаите ми са чудесни! — побърза да го увери съдията и пое с две ръце чашката, която послушникът почтително му поднесе. Острата болка в главата му пречеше да намери подходящите вежливи изрази, каквито обстоятелствата изискваха, затова реши да говори направо.
— Откакто съм в Ханюан — каза той, — изгарям от желание да посетя този прочут манастир, но уви, неотложни административни задължения ме задържаха. Желанието да се запозная с вашето учение и да се насладя на великолепните старинни постройки все пак не бяха единственото, което ме караше да желая това посещение. Възнамерявах освен това разговарям с негово преосвещенство за някои по-особени въпроси.
— Скромните ми познания са изцяло на разположение на негово превъзходителство. За какво става дума?
— Бих искал да получа допълнителни сведения за трите кончини, настъпили във вашия манастир миналата година… Само за да мога да дооформя документите си, разбира се.
Игуменът отпрати послушника с жест. Когато вратата се затвори, той поде с усмивка:
— Близо стотина монаси живеят зад тези стени, без да броим послушниците, младите монаси и посетителите, които понякога ни оказват чест със своето присъствие. Тъй като продължителността на човешкия живот е ограничена от небето, хора се разболяват и умират и тук, както и навсякъде другаде. За кои починали се интересува по-точно негово превъзходителство?
— Докато преглеждах архивите на съда, сред другите смъртни актове, изпратени от този манастир, се запознах с три, отнасящи се до млади момичета, дошли отвън.
— Предполагам, че са били тук, за да усъвършенстват религиозните си познания? — Като забеляза, че игуменът повдига вежди, съдията побърза да се усмихне и добави: — Не си спомням имената им. Щях да ги проверя, ако бях тръгнал със специалното намерение да дойда тук, но…
Той не довърши и погледна въпросително към събеседника си. Игуменът бавно поклати глава.
— Досещам се за кого говорите, ваше превъзходителство. Едно младо момиче от столицата — госпожица Лю, наистина се разболя тука миналата година. Учителят Сюн сам я лекува, но…
Той внезапно замлъкна и очите му се приковаха във вратата. Съдията обърна глава, за да види кой влиза, но тя вече се бе затворила.
— Тези комедианти са наистина безочливи! — извика игуменът. — Пъхат си навсякъде носовете, без дори да си дадат труда да почукат. — И като забеляза озадаченото изражение на съдията обясни: — Съгласно обичая ангажираме трупа от професионални актьори, които ни помагат да поставим мистериите, представяни тук по време на възпоменателните празненства. Освен това артистите развличат зрителите с жонгльорски и акробатически номера в интермедиите. Те са ни доста полезни, но просто не знаят как да се държат в манастир. — И като тропна ядосано с жезъла си по пода, заключи — Следващия път ще минем без техните услуги!
— Спомням си наистина — поде съдията, — че една млада жена на име Лю е починала тук след дълго боледуване. Мога ли да ви попитам, заради пълнотата на досието, кой е извършил аутопсията?
— Старшият монах, ваше превъзходителство, той е изучавал медицински науки.
— Ясно. А друго едно девойче не беше ли се самоубило?
— Тъжна история! — въздъхна монахът. — Беше много умно дете, но твърде чувствително. Страдаше от халюцинации и никога не бих я приел сред нашите постулантки, но тя имаше толкова силно желание и родителите й толкова настояваха, че накрая отстъпих. Уви, една вечер, в състояние на необикновено силна нервна възбуда госпожица Гао се отровила. Тялото бе предадено на семейството й, а погребението се е състояло в родния й град.
— А третата? Отново за самоубийство ли става дума?
— Не, това бе нещастен случай. Госпожица Хуан също беше много умна. Много се интересуваше от историята на манастира ни. Обичаше да се разхожда из него и из съседните сгради. Един ден, когато се намирала на върха на Югоизточната кула, парапетът на който се облегнала поддал и горкото дете полетяло в пропастта, която опасва манастира от тази му страна.
— В досието ми липсват резултатите от аутопсията — забеляза съдията Ди.
Игуменът тъжно поклати глава.
— Нямаше аутопсия, ваше превъзходителство. Не можахме да открием останките на нещастницата. В тази част на пропастта има цепнатина, поне сто стъпки дълбока, и никой още не е успял да я изследва.
Настъпи кратко мълчание, след което съдията Ди попита:
— Кулата, от която е паднала госпожица Хуан, не е ли онази над склада и следователно точно срещу стаите, в които съм настанен?
— Точно така.
Монахът отпи глътка чай. Държанието му ясно подсказваше, че бе настъпил моментът да приключат срещата, но съдията като че ли не забелязваше това. Той поглади дългите си бакенбарди и зададе нов въпрос:
— Има ли монахини, които живеят постоянно тук?
— Не, за щастие — отговори игуменът с лека усмивка. — Отговорностите ми и без друго са достатъчно тежки. Но тъй като манастирът ни е твърде известен (напълно незаслужено, признавам смирено) много семейства, чиито дъщери желаят да станат монахини, настояват да ги вземем при нас за обучение. Остават за няколко седмици тук и когато получат свидетелството си за монахини, ни напускат, за да постъпят в друг манастир от нашата провинция.
Съдията кихна. След като избърса мустаците си с копринена кърпичка, заяви подчертано любезно:
— Благодаря на негово преосвещенство за тези обяснения. Ставаше въпрос за обикновена формалност. Естествено никога не съм смятал, че между тези стени може да се случи нещо нередно!
Игуменът кимна с достойнство. Съдията допи чашата си и поде:
— Току-що споменахте името на учителя Сюн. Дали става въпрос за известния писател и учен Сюн Мин, който допреди няколко години заемаше длъжността възпитател в императорския дворец?
— За същия. Присъствието на учителя е огромна чест за нашия скромен манастир. Както знаете, неговата кариера беше блестяща. Префект в столицата до смъртта на двете си съпруги, по-късно той бе назначен за възпитател на негово императорско величество. Когато дойде време да напусне двореца, синовете му вече бяха зрели и заемаха държавни постове, така че той реши да посвети последните си години на метафизични занимания. Избра този манастир за свое убежище и вече от две години живее сред нас. — Игуменът поклати глава и продължи с видимо задоволство: — За нас присъствието на учителя е изключителна чест. Той много се интересува от нашата общност и редовно присъства на обредите. В
