подаван от барабаните, той се приближаваше все по-близо и изведнъж дългото острие се извиси и се спусна с ужасяваща бързина, минавайки на косъм от рамото на партньорката му. Уплашен вик се разнесе в дамската ложа. Вкопчена в перилата, Бяла Роза бе вторачила в двамата комедианти безумен поглед. Внушителната й майка шепнеше нещо в ухото й, но тя изглежда не чуваше нищо. Вниманието на съдията отново се насочи към сцената.
— Само една малка неточност и щеше да стане нещастие — загрижено рече той. — Кой е този?
— Един актьор, казва се Мо Модъ — отговори игуменът. — Съгласен съм с вас, той прояви голямо безразсъдство. Ето, сега вече е по-предпазлив.
Наистина воинът се отдалечаваше от младата жена, за да изпълни серия сложни финтове. Гримът му просветваше злокобно под червената светлина на фенерите.
Тао Ган се появи с ръководителя на трупата.
— Това е господин Куан Лай — съобщи той.
— Защо не предупредихте публиката, че Мо Модъ ще се появи в алегорията — строго попита съдията.
Господин Куан се усмихна.
— Често ни се налага да импровизираме, господин съдия. Мо Модъ обича да парадира с това колко добре владее меча. Изпълнява ролята на Съмнението, измъчващо грешната душа.
— Поне според моите разбирания всичко твърде много напомня за истинско мъчение. Ето… пак започва!
Госпожица Оуян все по-трудно отбягваше яростните набези на своя противник. Върху гримираното й лице блестяха капчици пот, гърдите й се повдигаха в забързан ритъм. Сякаш лявата ръка й пречеше. Съдията не можеше много ясно да я види поради дългия мятащ се ръкав, но като че младата жена изпитваше затруднения да си служи с нея и я държеше притисната до тялото си. Съдията Ди сърдито си каза, че ако започне навсякъде да вижда едноръки жени, ще трябва да отиде да се прегледа. Точно в този момент мечът се стовари върху левия ръкав на танцьорката и отряза парче от плата. Госпожица Бао нададе остър вик.
Съдията се надигна, за да заповяда на актьора да прекъсне неуместната си игра, но преди още да отвори уста, актрисата изсвири и на сцената се появи една огромна кафява мечка. Животното обърна едрата си глава към воина и той набързо отстъпи назад.
Съдията седна отново.
Мечката изръмжа свирепо няколко пъти и бавно се насочи към танцьорката. Тя закри лицето си с десния ръкав, вцепенена от уплаха. Животното все така неумолимо напредваше. Музиката секна, в залата настъпи мъртва тишина.
— Това ужасно животно ще я убие! — извика яростно съдията.
— Мечката е на госпожица Оуян, ваше превъзходителство — каза Куан Лай успокоително. — Вързана е с верига за една от колоните.
Съдията не отговори. Това, което ставаше на сцената, никак не му харесваше. Госпожица Бао сякаш бе изгубила всякакъв интерес към представлението, но лицето й все още бе много бледо.
Воинът направи последно вихрено движение с меча и изчезна. Мечката обикаляше бавно около госпожица Оуян, която отново затанцува, въртейки се бързо на палци.
— Къде отиде Мо Модъ? — попита съдията.
— Сигурно в съблекалнята на артистите, ваше превъзходителство — обясни директорът. — Вероятно бърза да се освободи от грима и костюма си.
— Беше ли на сцената преди един час? — отново попита съдията.
— Не я е напускал от антракта — усмихнато отговори Куан. — Той изобразяваше Духа на Смъртта и носеше тежка дървена маска. Всеки друг актьор би грохнал, но той притежава невероятна издръжливост и не можа да устои на изкушението за пореден път да покаже таланта си в боравенето с меч!
Съдията Ди не чу последните думи на Куан. Очите му не се отделяха от мечката, която, изправена на задните крака, се опитваше да прегърне танцьорката. Както отстъпваше, тя се подхлъзна и огромното животно със смайваща ловкост се хвърли върху нея, широко отворило паст, осеяна с дълги жълтеникави зъби.
Съдията едва сподави вика си. Внезапно госпожица Оуян се измъкна изпод огромното животно и грациозно се изправи. Тя нежно потупа мечката по главата, пъхна ръка в нашийника й, поклони се дълбоко на публиката и напусна сцената, съпроводена от животното сред бурни овации.
Съдията Ди избърса потта, която блестеше по челото му. През последните минути съвсем бе забравил за хремата си, но сега отново почувства болката, която сякаш въртеше свредели в слепоочията му. Понечи да стане, но игуменът постави ръка на рамото му и каза:
— А сега поетът Дзун Ли ще рецитира епилога!
Голобрад младеж с одухотворено лице се насочи към сцената. Поклони се на зрителите и започна със звучен глас:
Поетът отново се поклони и напусна сцената, а в това време оркестърът изпълняваше финалния акорд.
Съдията погледна въпросително игумена. Произнесени в манастир, чието име бе „Утринни облаци“, последните стихове бяха най-малкото нетактични, дори безочливи.
Монахът се давеше от ярост.
— Веднага доведете тук това момче! — извика той на господин Куан и добави, обръщайки се към съдията: — Нали чухте този нагъл негодник?
Когато младият мъж се появи пред него, игуменът запита с режещ глас:
Защо сте добавили тези последни стихове, господин Дзун! Те напълно провалиха празничната атмосфера на този тържествен ден…
Дзун Ли не изглеждаше ни най-малко притеснен. Очите му гледаха насмешливо. Попита:
— Последният стих ли, ваше преосвещенство? Очаквах да не одобрите по-скоро предпоследния, но както добре знаете, човек не винаги намира точната рима, когато импровизира.
Игуменът стана аленочервен от гняв. Все така спокоен, поетът продължи:
— Късите стихчета по-лесно се съчиняват. Чуйте това например:
