разчува и затова някъде никой не трябваше да остава жив. Дали тези хора, предрешени като трапери, не се занимаваха със занаята на бушхедърз, разбойници, които особено обичаха да нападат самотни ферми или пътници, които прехвърляха планините, натоварени със златен прах, връщайки се от Калифорния? Докато все още размисляше над чутото, отвън на плаца се чуха силни викове:
— Червенокож, червенокож, някакъв вожд идва!
Тези викове бяха чути и в пивницата и всички присъстващи изтичаха навън, за да видят индианеца. Олд Файерхенд също излезе и видя наистина, че Убиващият Огън галопираше по височината. Беше съвсем сам, ала по-надалече, може би на около една английска миля; на едно открито място бяха застанали трима конника, откъдето можеха да наблюдават форта.
Днес вождът изглеждаше съвсем иначе. Великолепният му черен жребец развяваше дълга грива, а опашката му почти достигаше земята. Ездачът беше събрал дългата си коса в шлемовидна прическа, а в нея бяха забити три орлови пера, символът на достойнството на вожда. Шевовете на кожените му панталони и на ловната му риза бяха украсени изцяло с косите на убитите му врагове; на пояса му висяха не по-малко от тринадесет скалпа оплетени в плитки, а мантията му се състоеше изцяло от скъпоценната кожа на жълтия плъх, който сега е вече почти измрял. Беше въоръжен с нож, томахоок, двуцевна карабина, както и с лък и стрели.
Когато влезе през портата, всички забързаха към него. Лицето му не беше покрито с бойни цветове, но появяването на един тетон при сегашните обстоятелства бе винаги от важно значение.
Олд Файерхенд се приближи до коня му и му подаде ръка.
— Хос так-шон енок — добро утро! — поздрави вождът. — Идвам сам. Ще може ли Убиващият Огън да напусне форта, когато пожелае?
— Да — отвърна белият. — Обещаха ми.
— Нека моят брат не вярва на всичко, което му кажат! Вождът на тетоните няма да остави оръжията си.
В този момент към него се приближи подофицерът и му каза, че го чакат в заседателната зала, но преди това трябвало да остави оръжията си. Вождът изобщо не го удостои с поглед, а се обърна към своя бял приятел:
— Къде е това място?
— Ще те заведа — каза ловецът.
— Стой! — заповяда подофицерът. — Влизането е разрешено само на вожда.
Олд Файерхенд не каза нито дума, само хвана юздата на жребеца на Покай-по и го поведе към заседателната зала. Това помещение не представляваше нищо друго освен спортната зала на гарнизона, където сега бяха поставени няколко стола. Вождът скочи от коня и влезе вътре. Подофицерът се обади:
— Имам заповед да отведа коня на червенокожия!
— Той е мой! — отвърна ловецът и го поведе към пивницата, пред която го върза за дървения парапет до своя кон и спокойно зачака.
Четирима души бяха застанали на пост пред вратата на залата, а от другата страна на плаца стояха още шестима, които бяха готови да се притекат на помощ при даден знак. Очевидно беше, че се подготвя предателство.
Измина може би около половин час и ето че в залата се разнесе изсвирване. Четиримата пред вратата нахлуха веднага вътре, а другите шестима се отправиха към залата. Всички любопитни, които досега бяха стояли на почтено разстояние, се втурнаха вкупом насам. Олд Файерхенд се метна бързо на мустанга си, хвана юздата на тетонския жребец и яздейки се отправи към залата. Той успя да изпревари шестимата драгуни.
— Get you gone — изчезвайте! Махайте се! — викаше той и провираше конете между тълпата.
Щом стигна вратата, скочи на земята, влезе вътре, като вкара и животните наполовина в помещението така, че задниците им препречиха входа и никой не можеше да влезе. Един поглед във вътрешността на залата бе достатъчен, за да му изясни положението. Изсвирването бе извикало четиримата драгуни, за да обезоръжат вожда и да го пленят. Другите шестима трябваше да се притекат на помощ, но сега не можеха да влязат.
Тетонът беше застанал с вдигнат томахоок в ъгъла, готов да убие всеки, който се докосне до него. Ала очите на всички сега се отправиха към уестмъна.
— Какво е това! Какво искате, сър? — извика му майорът.
— Искам да ви напомня за вашето обещание — отвърна уестмънът. — Обещахте ми, че вождът на тетоните ще може свободно да напусне форта.
— Разрешихме му да влезе свободно.
— Аха! Но не му разрешавате да си излезе свободно, така ли?
— Не, защото чак толкова много не съм обещавал.
— Добре, сър! Покай-по, бите та-таа — ела при мен!
Вождът понечи да тръгне, но майорът извади револвера си, насочи го към ловеца и заповяда: — Вън, или ще стрелям!
— Pshaw! — отвърна му той, като се отправи към него. — Убиващ Огън, кажи на тези хора, кой съм аз!
— Олд Файерхенд! — отвърна индианецът.
— Олд Файерхенд! — повториха като ехо офицерите смаяни. Често голото име върши много повече работа, отколкото самият му собственик.
— Да, мешърз [10], аз съм Олд Файерхенд — каза уестмънът. — Ще ми повярвате ли или трябва да ви го докажа? Обещах на моя червенокож приятел, че ще напусне форта безпрепятствено и това ще стане. Но разрешете ми преди това да взема участие във вашето съвещание. Убиващият Огън не говори добре английски, а вие не разбирате достатъчно диалектите на сиу; необходим е преводач. И така, да започваме! Дали ще преговаряме с оръжията или миролюбиво, това зависи изцяло от вас!
Някой може би ще си помисли, че с такова поведение ловецът поемаше голям риск върху себе си, но това не беше точно така. Олд Файерхенд познаваше тези хора. Янките имат такова страхопочитание пред името на някой известен трапер, че преговорите започнаха веднага. Благодарение на усилията на Олд Файерхенд вождът се отказа от кръвното изкупление, което беше поискал преди появяването на трапера; беше настоявал за живота на осемнадесет бели — за всеки убит тетон по един бял. Ловецът обаче успя да го склони да приеме осемнадесет карабини и те му бяха обещани от офицерите, въпреки че това беше съвсем противозаконно.
Сега Олд Файерхенд освободи изхода. Нито един човек не беше успял да влезе, защото конете бяха защитавали успешно позицията си със задните си копита. Когато напуснаха залата, от първите редици на зяпачите се разнесе глас:
— Защо не пречукате тази червена мутра? — Кво търси тук между джентълмени? Намажете го с катран и го отъркаляйте в перушина!
Гласът беше не на някой друг, а на едноокия трапер, който се беше опитал да принуди ловеца да участва в стрелбата.
— Да, в катран, в перушина! — зареваха неговите хора.
Веднага към индианеца се протегнаха десет, двадесет ръце. Като че ли по уговорка, между двамата изведнъж се вклини голяма група от хора, така че Олд Файерхенд се видя отделен от вожда. Забеляза само, че бойната секира на червенокожия му приятел проблясна, след което се разнесе многогласен гневен рев.
— Майоре, вие ще отговаряте за това! — извика той на офицера, който стоеше уплашен недалеч от него.
Пусна юздите на черния жребец и се метна на мустанга си. Вече се разнесоха и револверни изстрели. Той изправи коня на задните крака и заби двете шпори в хълбоците му; животното се втурна с един скок сред оплетената маса от човешки тела, ръце и крака и мощните удари с приклада на пушката му свършиха не по-лоша работа от копитата на великолепното животно.
Индианецът се беше защитавал, но тълпата бе попречила на движенията му, беше го притиснала и
