При всички случаи това бяха баггара. Те използваха волове за езда и се качваха на коне само при ловни и бойни походи. Така че оставаше само да се отгатне кое по-точно. Не бе трудно да се намери отговорът, понеже на лов не се вземат толкова много камили. Тези, които бяха яздили оттук, следователно се връщаха от война и тъй като по онези местности войната означава грабеж, по-конкретно лов на роби, бях убеден, че следата е от гхазуа — военен поход с цел нападение на чернокожи и отвличане на роби.
Още стояхме на същото място, когато забелязахме да се задава в галоп от югозапад, сиреч оттам, откъдето идваше дирята, отряд от около двадесетина ездачи.
— Ефенди, това са негри — обади се Бен Нил. — Отдалеч виждам черните им лица. От кое ли племе са? В тази местност освен шиллуки други черни няма.
— Не са шиллуки, защото те живеят само край бреговете на Нил, докато тези идват от вътрешността на степта. И тъй като се придържат точно по дирята, мога да предположа, че са преследвачи на миналите оттук ловци на роби.
— За нас срещата може да се окаже твърде неприятна!
— Сигурно. Все пак ще останем да ги изчакаме.
— Не, не, да бягаме, да се измъкваме! — извика негърът от племето фори. — Аз трябва да отида до Мека, искам да живея, не желая да ме застрелят и умъртвят! Аллах да ме закриля и пази от девет пъти опашатия шейтан! Тръгвам.
Бен Нил сграбчи юздите, задържа го и кресна ядосано:
— Ако смяташ да офейкаш, стори го със собствените си крака, а не с нашия кон, поплювко! Ние оставаме!
— Но те ще ни убият! — трепереше от страх черния.
— И през ум няма да им мине.
— Напротив, напротив! Не виждаш ли, че искат да ни обкръжат? О, Аллах, Аллах! Какъв ужас, какво нещастие, каква горест! О, Мохамед, о, свети Халифи, дарете със закрилата си моето тяло и живот!
Той се смъкна от коня, пропълзя под него и седна с хленч на земята, очаквайки края на дните си. Копието и ножът бяха захвърлени надалеч, да не би някой да го заподозре във враждебни намерения.
Действително беше така, както каза: черните се бяха разделили и приближаваха в галоп от двете страни, за да ни обградят. Спокойно ги оставих да го извършат. Единият от ездачите носеше вълнена риза, всички останали бяха само с набедрени препаски. Конете им бяха изтощени и по начало не струваха много нещо, навярно идваха от блатистите низини на Бахр ел Сераф, Бахр ел Гхазал или Бахр ел Джебел, където конете не се развиват добре и трудно се отглеждат. Оръжията им се състояха от ножове, тежки боздугани от дървото хегелик и дълги копия. Само оня с ризата имаше кремъклийка. Фигурата на този човек бе на истински исполин. Дълбоки белези от едра шарка браздяха до червено черното лице и му придаваха ужасяващ вид. По челото на всеки се виждаха три зараснали разреза от нож, които служеха за украса и разпознавателен знак. Главите им бяха майсторски намазани с дебел свой тесто от пепел и кравешка урина, под който косите напълно се губеха, и човек оставаше с впечатление, че носят фуражки. Ефектът бе двоен: повишаваше мъжката красота и пропъждаше вредните насекоми. Тестеният шлем и резките по челото говореха, че негрите принадлежат към народа на нуехр.
Бяхме ги оставили спокойно да ни обкръжат, но за всеки случай бях разхлабил револверите си, а карабината «Хенри» лежеше напреки на коленете ми, готова за стрелба. Бях се качил отново на седлото. Черните размахваха копията със страховит рев, моментът беше много опасен. Когато ни обградиха напълно, млъкнаха, а сипаничавия спря пред мен и подхвана грубо на онзи завален арабски, както го говорят само негрите:
— Кои сте? Какво правите тук? Говори бързо, иначе ще те удуша?
— Чужденци сме и вървим мирно по пътя си — отвърнах аз.
— Лъжеш, вие сте баггара — изсъска той и сбута коня си по-близо.
— Казах ти истината, не сме баггара, а аз дори не съм арабин, а европеец.
— Куче, как смееш да ме мамиш? Европейците имат лица с цвят на водна пяна, а ти си тъмен и искаш да ме подведеш с лъжа, ще те удуша!
С тези думи той смушка коня си плътно до моя и протегна пестници към гърлото ми. Не исках да го убивам или наранявам, а само да се защитя, и то така, че да стана господар на положението и никой да не смее да ми посегне. За да ми са свободни ръцете подхвърлих светкавично карабината на Бен Нил, изправих се на стремената и в момента, когато поиска да ме сграбчи, го ударих с такава сила по слепоочието, че отхвръкна назад. Това бе добре трениралият удар, който в американските прерии ми бе спечелил почетното прозвище Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка. Той и тук произведе нужния ефект — веднага след удара сипаничавият исполин загуби съзнание. Улових го за пояса и издърпах напреки пред себе си. Докато го придържах с лявата ръка, измъкнах с дясната ножа си и викнах предупредително към хората му:
— Кротувайте! Мръднете ли, ще го пронижа! Ако останете мирни, нищо няма да му се случи. Аз съм приятел на нуехр, живях много седмици при племената лау, елиаб и агонг и станах техен брат, ала вас не познавам. Как е името на племето ви?
Отправих въпроса към един млад, як ездач, който, изглежда, бе най-смелият, защото беше замахнал с копието си към мен и го отклони само заради надвисналия над сипаничавия нож.
— Принадлежим към елиаб — отвърна мрачно той.
— В такъв случай би трябвало да ме познавате, тъй като бях при вас край Бахр ел Джебел.
— Нашето подразделение се изтегли към Бахр ел Гхазал — поясни той.
— Чух за това. Вашият предводител е Абу Дьом, Бащата на вятъра, наричан така, защото в боя има обичая да се носи към победата с бързината на вятъра. Той е най-силният и храбър воин от всички племена на нуехр.
— И все пак ти го надви с още по-голяма бързина.
— Аз? Как така? — запитах учудено. — Да не би пленникът в ръцете ми да е Абу Дьом?
— Да, той е, а аз съм негов син. Ти си силен и бърз като Абу ес Зида [3] , за когото са ни разказвали нашите братя от Бахр ел Джебел.
— Абу ес Зида? Аз съм този, на когото елиаб дадоха това име, така е наистина.
Младият негър трепна изненадан и възкликна:
— Да, така е! Твоят придружител не се ли казва Бен Нил?
— Именно — потвърдих аз.
— Тогава вие сте наши приятели и не само ще освободите моя баща, но и ще ни помогнете срещу баггара. Позволи ми да те поздравя от името на всички наши войни!
Той дойде при мен и след това при Бен Нил, за да ни заплюе първо в лицето, сетне и по дясната ръка — учтивост, която незабавно върнахме. Не биваше да измиваме слюнката, трябваше да я оставим да изсъхне, защото колкото и гнусен да бе този начин на поздравяване, засвидетелстваше сключването на съюз на живот и смърт. Който иска да общува на «ти» с дивите народи, е длъжен да приема и неща, за които в родината навярно би отвърнал с плесница.
От само себе си се разбира, че всички слязохме от конете, а предводителят бе грижливо положен на земята. Неговите хора се уплашиха да не съм го пребил, но той скоро дойде на себе си и на драго сърце ми прости удара, когато научи кои сме. Заплюването претърпя още един тираж.
Ала никой не се радваше толкова на неочаквано постигнатото съгласие, както нашият фори Марабах. Засиял целият от възторг, той въртеше безспир бялото на очите си и зееше уста като гладен ягуар.
Предположението ми относно гхазуа се потвърди. Действително се намирахме на следата на разбойническа експедиция за роби, която баггара бяха организирали до Бахр ел Гхазал. Живеещият там клон на елиаб-нуехр не бил многоброен, а мъжете се намирали на лов. По тая причина баггара не срещнали някаква сериозна съпротива при нападението на селото. При лов на роби старите хора и малките деца биват избивани по ужасен начин, а младите жени, момчета и момичета отвличани, за да бъдат предадени на търговците.
Вярно, че това не е леко и безопасна работа, тъй като търговията с роби е забранена, но и днес [4] все още има достатъчно канали и възможности да се достави такава «стока». Когато експедицията е прекосила Нил и вече се намира на източния бряг, може да се смята за успешна. Там черният струва по наши пари средно петдесет марки, но колкото по на север бива отвеждан, толкова повече нараства неговата цена. Походът до Нил наистина е свързан с опасности, но фактически не е
