Не приличаше на бедуин, а лицето му не бе на човек, надарен с много ум. В никой случай не биваше да му казвам истината, затуй отвърнах:
— Принадлежим към племето ризекат, идваме от Джебал Тунгур и отиваме отвъд Нил да посетим нашите приятели абу роф.
— Не видяхте ли в степта да бивакуват двама самотни ездачи? Те са бели и при тях има един негър. Имаше предвид мен, Бен Нил и фори.
— Да — кимнах в знак на съгласие. — Но те вече не бивакуваха. Бяха потеглили.
— Накъде?
— Искаха да отидат на остров Аба, за да потърсят някакъв християнин, който живеел там.
— Така е, ти каза истината. Тези мъже няма да намерят този, когото търсят, защото той не живее на остров Аба, а на мишрах Ом Ошрин.
— Но някой ги беше насочил към острова?
— Защото са кучета, които искат да хапят, но са взети мерки за обезвреждането им.
— Сигурен ли си, че християнинът, за когото говориш, живее на мишрах?
— Разбира се, той е мисионер, а аз — негов слуга. Дойдох с него от Хартум, а днес ме праща да предам тези пакети в Тасинг.
— Какво съдържат?
— Библии на арабски.
— Как се казва мисионерът?
— Името му е Гибсън, но тук е познат като Абу ’л мавадда, Бащата на любовта, наричан така, защото неговото учение е учение на любовта. Ако искате да го видите, търсете го на мишрах.
— Далеч ли е дотам?
— Ако следвате дирята, по която сте яздили досега, ще стигнете по здрач.
— От кого е оставена тази диря?
— От един гхазуа, който баггара са предприели срещу нуехр и сега се завръщат победоносно към дома си.
— Къде се намират робите, които са похитили?
— На един малък остров в реката недалеч от мишрах. Не бих ви казал всичко това, ако не принадлежахте към ризекат, които са приятели на баггара. А сега трябвала продължа. Хартикум, фи аман Аллах [5]?
— Аллах йекун ма’ак, тарик ес салам? [6] — отвърнах на прощалния му поздрав.
Когато се бе отдалечил, Бен Нил се подсмихна доволно и каза:
— Ефенди, този човек е голям глупак. Можеше да си помисли, че ние сме тези, за които пита, а той напротив, каза ни всичко, което ни бе необходимо. Съвсем сигурно е, че едно отделение баггара е отишло на остров Аба да ни устрои горещ прием. Как смяташ да се държиш?
— Зависи от обстоятелствата, които ще заваря на мишрах.
— Но при всички случаи ще освободим пленените роби?
— Да, сега да продължаваме!
В онези местности слънцето захожда към шест часа следобед. Сега по европейско време беше може би четири и половина. Следователно до мишрах имахме още час и половина езда.
Скоро близостта на Нил започна да се чувства, влажният въздух беше помамил от почвата да се покаже зеленина, оскъдна наистина в началото, но нататък ставаше все по-гъста и тучна. После забелязахме отделни храсти, а на източния хоризонт се появи тъмна ивица — гората, поръбваща бреговете на Нил.
Не биваше и да мислим да яздим направо към мишрах, та нали искахме да освободим пленниците с хитрост. Това бе причината, когато ни оставаше около половин час езда, да се отклоним вдясно от следата, на юг, за да достигнем мишрах от горната страна, откъдето смятах да се промъкна тайно до поселището.
Трябваше да избягваме всяка среща и когато стигнахме до обрасъл с храсти терен, чиито вейки ни предлагаха прикритие, истински се зарадвахме. По-нататък ни посрещна гора от високо израсли дървета от вида сунут, в която потърсихме скривалище за нуехр. Намерихме едно, което подхождаше за целта ни, слязохме от конете и ги вързахме. След като наредих на нуехр да се държат спокойно до връщането ни, се отдалечихме с Бен Нил в северна посока, където се намираше мишрах. Под мишрах обикновено се разбира открита местност край реката, която е или населена, или служи за приставане на плавателните съдове и водопой на стадата. Мишрах Ом Ошрин беше обитаем. Когато стигнахме периферията на гората, вдясно от нас се ширна повърхността на Нил, а право пред себе си съгледахме колибите и шатрите на баггара. Тъкмо в този момент подкарваха пасящите по високия бряг стада към реката на водопой. Приблизително на сто крачки от брега бе разположен един остров, чийто брегове бяха обрамчени от тръстики. Нямаше начин пленниците и пазачите им да не са там. Малко по-горе до брега имаше привързан голям сал. Построен от големи дървесни стволове, той навярно би могъл да носи до петдесет човека.
Бяхме залегнали под едно дърво хегелик, което свеждаше ниско надолу големите си клони и по този начин образуваше добро прикритие. Поради това рекох на Бен Нил:
— Сега ще се върнем при нуехр, после ще яздя към мишрах и ще се представя там за търговец. По- късно ти ще се върнеш тук под този хегелик, а аз ще те потърся тайно, за да ти кажа какво ще правим.
— Ефенди, това е опасно! Не би ли предпочел да вземеш и мен!
— Не, ти трябва да останеш при нуехр, иначе не бих могъл да разчитам на тях.
— Но може да ти се случи нещастие!
— Не се безпокой за мен! Познаваш ме и знаеш, че умея да се пазя.
— Зная, ала и най-смелият и умен мъж може да сгреши. Но тежко и горко тогава на баггара, ще има да се каят!
Когато се върнахме при нашите черни спътници, аз смених коня си с един от хентите и пушките с дългата кремъклийка на вожда. Не биваше да ме разпознаят, защото се очакваше, че върналият се баггара е дал описание на въоръжението и коня ми.
Що се отнася до него, не се опасявах, че ще го срещна, бях сигурен че е отишъл до остров Аба.
След като инструктирах Бен Нил и нуехр как да се държат при различните възможни случаи, започнах да яздя през гората, сетне през буша и се насочих към мишрах. Пристигнах тъкмо, когато слънцето се потапяше зад западния хоризонт.
Най-напред видях пасищата за конете, говедата и овцете и особено точно запомних първото, тъй като по-късно щяха да ни бъдат необходими ездитни животни за освободените пленници. Понастоящем мишрах се обитаваше може би от около двеста души. Децата ме наобиколиха с крясъци, жените надникнаха любопитно от вратите, а мъжете пристъпиха вкупом, оглеждайки ме очаквателно.
— Ес салам ’алейкум! — поздравих високо аз. — Кой от вас е шейхът на този бивак?
— Шейхът не е тук — отвърна един белобрад старец. — За какво ти е?
— Аз съм Селим Мефарек, търговец от Томат на река Сетит и моля да прекарам нощта тук.
— С какво търгуваш?
— С всякакви стоки, независимо от вида и цвета им. — С тези думи намеквах за роби.
— Също и черен? — запита старият, като намигна с дясното око.
— Да, този е най-предпочитаният.
— Тогава бъди добре дошъл при нас и ще пренощуваш при най-знатния мъж в лагера. Слез, ще те отведа при Абу ’л мавадда.
Та аз тъкмо това желаех — да остана при мисионера. Естествено бях любопитен да го видя. Той обитаваше голяма, построена от нилска тиня колиба, от чийто вход в момента пристъпи към мен. Какъв дълъг, мършав човек, каква тържественост лъхаше от твърдите, неумолими черти! Беше облечен в черен бурнус. Огледа ме изпитателно с острите си очи и когато старият съобщи името, професията и желанието ми, произнесе на лош арабски:
— Бъди добре дошъл, Селим Мефарек. Влез! Може би твоето идване ще се окаже изгодно за нас пък и за теб.
Когато се озовахме само двамата в колибата, той дръпна тръстиковата рогозка, която служеше за
