Страк погледна надолу по склона, към равнината в подножието на хълма, където неговите Върколаци все още бяха въвлечени в битката.
След това си пое дъх и отново се върна в касапницата.
Койла вдигна глава и съгледа Страк на хълма над тях, недалеч от стените на поселището, да сече наляво и надясно, обграден от плътна стена защитници.
Тя изруга гръмогласно проклетата му нетърпеливост.
Но за момента водачът им трябваше да се грижи сам за себе си. Дружината бе срещнала твърде сериозен отпор, за да може да му се притече на помощ.
Тук, във врящото гърне на главната битка, кървавото меле я обграждаше от всички страни. Обезумялата тълпа войници, повечето от тях на коне, бе превърнала в розово жълтеникава каша нивата, в която се бяха срещнали. Из въздуха ехтяха свирепи викове, сладникавият мирис на смърт дразнеше ноздрите й.
Около трийсетина на брой, подредени в стегната, клиновидна формация, Върколаците продължаваха да си пробиват път през плътната маса от защитници като някакво гигантско, снабдено с множество жила насекомо. Заела позиция съвсем близо до острието на «клина», Койла им помагаше да разчистват пътя си, като размахваше в широка дъга меча си и посичаше всеки враг, който се изпречваше на пътя й.
Пред очите й се нижеха ужасяващи картини. Твърде бързо, за да може да ги осмисли. Защитник със стърчаща от рамото брадва; един от нейните, закрил с окървавени ръце лицето си; друг надал беззвучен вик, размахвайки чуканчето на посечената си ръка; трети, пак Върколак, с огромна дупка, зейнала в гърдите; обезглавено тяло с бликнал от шията фонтан кръв. Лице, насечено на ивици от собственото й острие.
Сякаш цяла вечност по-късно Върколаците достигнаха подножието на хълма и започнаха да го изкачват, пробивайки си път през вражеските редици.
Едно кратко затишие даде възможност на Страк да провери докъде са напреднали неговите воини. Бяха някъде по средата на склона, вкопчени в яростна сеч с врага.
Той им обърна гръб и огледа солидните дървени стени на крепостта на върха. Имаше още доста път до тежките порти и немалко противници за избиване. А същевременно редиците на съратниците му сякаш се топяха.
Страк напълни гърдите си с леден въздух и усети как се изпълва с живот насред това зловещо царство на смъртта.
Най-сетне, задъхана, Койла се изравни с него.
— Ама и вие сте едни бързаци — бе сухият му коментар. — Вече си мислех, че ще щурмувам крепостта сам.
Тя посочи мелето зад тях.
— Тия доста се постараха да ни задържат.
Двамата си размениха почти налудничави усмивки.
«И нея я е обхванало кръвожадно настроение — отбеляза той. — Това е добре.»
Алфрей, пазачът на знамето на Върколаците, застана до тях и заби дръжката в полузамръзналата земя. Двайсетина от воините на дружината побързаха да образуват кръг около него. Алфрей забеляза, че на главата на един от оръженосците е зейнала зловеща рана, извади бинт от пояса си и се зае да попива кръвта.
Стотниците Хаскеер и Джъп си проправиха път през оределия строй. Както обикновено, първият имаше мрачен вид, а лицето на втория оставаше непроницаемо.
— Поразходихте ли се? — сдъвка ги саркастично Страк.
Джъп игнорира откритата подигравка и попита хрипливо:
— Сега какво ще правим, капитане?
— А ти как мислиш, дребосък? Че ще спрем, да си наберем цветя? — Страк втренчи яден поглед в своя заместник. — Качваме се горе и довършваме започнатото.
— Как?
Койла оглеждаше сивото небе, засенчила очите си с ръка.
— С фронтална атака — ето как — отвърна Страк. — Да имаш по-добър план?
— Не. Но хълмът пред нас е съвсем открит. Ще дадем много жертви.
— Сякаш досега не сме давали. — Капитанът се изплю, пропускайки на косъм краката на стотника. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, можем да се посъветваме с нашия стратег. Койла, какво смяташ?
— Какво? — Тя продължаваше да разглежда облаците.
— Събуди се, десетник! Попитах те…
— Виждате ли това? — Тя посочи към небето.
Една черна точка се спускаше през облаците. Беше твърде далеч, за да различат подробности, но всички се досетиха какво е.
— Може да ни е от полза — отбеляза Страк.
На лицето на Койла се изписа съмнение.
— Възможно. Но като ги знам какви са своенравни… най-добре да си намерим укритие.
— Къде? — Хаскеер огледа голия връх.
Точката се увеличаваше бързо.
— Движи се по-бързо от искра в пъкъла — подметна Джъп.
— И се спуска прекалено стремглаво — добави Хаскеер.
Сега масивното тяло и широките нащърбени криле се различаваха ясно. Вече нямаше никакво съмнение. Гигантското тромаво чудовище летеше право към бойното поле. Бойците и от двете страни замръзнаха и вдигнаха нагоре глави. Някои побягнаха от черната му сянка. Драконът продължаваше да се снижава, устремен право към хълма, където се бяха събрали Върколаците на Страк.
Той присви очи.
— Някой може ли да разпознае ездача?
Всички поклатиха глави.
Живият снаряд летеше право към тях. Широката му лигава паст бе зейнала, разкривайки редове жълтеникави зъби, големи колкото бойни шлемове. Злост блещукаше в цепковидните зелени очи. Ездачът, наместен на гърба на чудовището, изглеждаше невероятно дребен в сравнение с крилатото туловище.
Страк прецени, че му остават не повече от три маха, преди да стигне при тях.
— Лети прекалено ниско — прошепна Койла.
— Цуни земята! — кресна Хаскеер.
Воините се проснаха по очи.
Докато се претъркулваше през рамо, Страк успя да мерне сивкавата козина на търбуха и грамадните, закривени нокти, които профучаха над него. Стори му се, че долови зловонния дъх на чудовището. Дори си помисли, че ако протегне ръка, може да го докосне.
Миг по-късно драконът изпусна грамаден облак бушуващи оранжеви пламъци.
За момент Страк бе заслепен от ярката светлина. Премигвайки като в мъгла, той очакваше да види как драконът се удря в земята. Вместо това го зърна да се издига нагоре, под невероятно остър ъгъл.
А сцената на върха на хълма бе претърпяла съществени промени. Защитниците и част от атакуващите, попаднали в огненото кълбо, се бяха превърнали в пламтящи факли или в димящи купчини. На места горяха и тревата и храстите.
Вятърът донесе миризмата на изгоряла плът. Страк усети, че устата му се изпълва със слюнка.
— Не е зле някой да припомни на драконовите укротители на чия страна се бият — изръмжа Хаскеер.
— Но този поне облекчи задачата ни. — Страк кимна към портите, които също бяха обхванати от пламъци. Надигна се и изкрещя: — Всички при мен!
Върколаците нададоха оглушителни бойни викове и го последваха. Не срещнаха почти никаква съпротива и с лекота си пробиха път през изтънялата защита.
Когато стигна до обгорелия портал, Страк откри, че вратите едва се крепят на пантите си.
Встрани от портала на един кол бе прикована табелка с грубо изписан надпис: «Роднопол».
