разтегляше, обкръжаваше върха. След няколко минути техният авангард изскочи в долината от другата страна. Заобикаляха убежището на жертвите си.
— Няма да им се дадем, Дебора! — Високо каза Грем. Опитваше се да говори весело, но гласът му излезе сух и дрезгав. — Можем да се справим с тях. Поеми отсрещната страна. Избери си камъни, които лесно могат да се съборят. Виж дали можеш да предизвикаш каменни лавини. Когато ги видиш да се задават, събаряй скалите насреща им.
— Ще ги разпердушиним, Грем! — изръмжа напрегнато пантерата и изчезна между скалите откъм седловината.
Грем пое своя сектор. Беше избрал съзнателно по-опасната страна. Имаше вероятност повечето роботи да останат там, откъдето бяха дошли. Винаги съществува стремеж да се запазва назад по-многобройната ударна група. Поне беше логично да е така…
„Логика! — злобно помисли той, разклащайки първата скала. Тя помръдна под натиска му и той доволен я остави на място. — Логика! Къде е логиката във всичко това? Срещнахме го най-сетне онова, всемогъщото, което може би означава свръхцивилизация. А то не признава логиката ни. Прави я на пух и прах. То може да се намесва в мислите ми, да ме лишава от памет, или да ми налага нови спомени. Но то действува и по друг начин, с една степен по-примитивно — чрез светлинките. И още по-примитивно — чрез роботите. То не търси най-простото, най-рационалното решение, а си играе с нас като котка с мишка… Котка с мишка… Какво пък, може би тъкмо това е истината. Ефектна партия — хомо сапиенс срещу загадъчните роботи. Но ако е така, ако просто си играят с нас като с шахматни фигурки, то поне ще объркаме играта. Ще ги накараме да се изпотят в ендшпила, преди да паднем от дъската!“
Иззад върха се раздаде пукот, грохот от падащи камъни. Това беше Дебора. Но Грем нямаше време да провери какво става, защото изведнъж видя срещу себе си първите роботи — два един до друг и трети на около осем метра от тях.
Грем отскочи зад близката скала, опря плещи в горещия камък и напъна гръб. Гръбнакът му изпука, обтегнатите мускули подскочиха под кожата. Той изпъшка, намери сили да натисне по-силно, скалата бавно се отмести от точката на равновесието и започна да пада. Ушите му бучаха, но през шума на кръвта си проби път възторженият рев на Дебора:
— Един е готов, Грем! Един е готов!
Скалата хрясна с продълговатата си страна върху дребните камъни по наклона, подскочи и продължи. Грем се обърна и през потта, която заливаше очите му, видя как огромният каменен блок подхваща право в средата на страшната си мелница единия робот. Вторият се опита да отскочи, по не успя — тези машини имаха учудващо слаба първоначална реакция. Краят на скалата го закачи и с трясък го помъкна надолу.
Третият робот вече беше съвсем наблизо. Той ловко подскачаше по неравния склон, широко разперил двете си щипки. Грем нямаше време да търси нова скала. Но напрежението изпълваше едрото му тяло с неподозирана сила. Той се наведе, грабна с две ръце един тежък камък и с размах го запрати върху идващата машина. Изпъкналата броня изхрущя от удара, роботът разпери още по-широко щипките си и падна с изкривени крака назад сред дъжд от ситни зелени парченца. Камъкът отскочи още няколко пъти, затътри се и спря.
Треперейки от напрежение, Грем раздвижи плещи и се помъчи да се отпусне. Останките от трите робота лежаха около него, превърнати в безредно разпръснати зелени черупки и някакви премазани, неузнаваеми блокове.
В гърлото му избълбука неудържимо малко истеричен смях. Това беше прекалено глупаво — роботи, които разчупват невероятно твърдия ситан като обикновена глина, а самите те се разпадат на части от удар с камък… Глупаво и нелепо за една свръхцивилизация, освен ако…
Отново!
…освен ако такива са правилата на играта.
Грем усети, че го изпълва неудържима злоба към невидимата сила, която бе организирала всичко. Той и Дебора бяха обречени предварително, като две нищожни фигури, които имат значение само докато все още пазят някакви скрити резерви от възможности, способности, надежди. Светът или онова, което се криеше зад него, се забавляваше да ги доведе до крайност, до предела, когато просто ще се пречупят. Защото нищо не е вечно… и най-малко човешките сили.
Отсреща роботите се появиха разгърнати във верига, по на два-три метра един от друг. Отвъд върха громоляха камъни. Дебора ревеше нещо, но Грем не я разбираше, не я чуваше, защото бе престанал да разбира и разсъждава. В него бе останал само първобитният див борец от зората на цивилизацията и той събаряше скали към бездушните, механични нападатели. После това стана невъзможно — нямаше време да минава от скала към скала, нито пък да пресмята несигурната треактория на падането им, защото роботите бяха прекалено близко, обграждаха го от всички страни и той грабеше камъни, пъхтеше, хвърляше ги към учудващо крехките корпуси. Единствените му усещания бяха чисто физически — болката от ядно стегнатите челюсти, сухото впиване на каменните ръбове в разкървавените му длани, прахта в гърлото и дробовете, лепкавата слюнка на жаждата по венците му, изсъхналият като парче вълнен плат език… Времето беше изчезнало и му се струваше, че отново и отново повтаря един и същи миг на последна, отчаяна борба, защото въпреки купчините останки, роботите не намаляваха. Зелената вълна го заливаше и вече нямаше дори време да се навежда за камъни. Хващаше най-близкия робот, запокитваше го към другите, без да гледа какво ще стане и се обръщаше към следващия. Неусетно и бавно, крачка по крачка бе отстъпил към върха. Откри това изведнъж, с някаква отвлечена изненада, лишена от емоции. Беше настъпил миг на просветление, миг, в който се разкъсваше завесата на яростта и Грем можа да види всичко около себе си ясно. Някъде на заден план в мозъка му мина слабата мисъл, че може би това е последното прояснение, преди да дойде краят.
Сега каменистият връх беше оголен от скали. Обхващаше го зелена огърлица от роботи. На няколко метра от Грем, куцукайки, Дебора отстъпваше към своя приятел. Един робот притича към нея и с тъпата част на клещите си нанесе мълниеносен удар по заобления й череп. Пантерата изстена почти като човек, с невероятно движение отскочи два метра назад, просна се върху прашните парещи камъни, потръпна и остана неподвижна в краката на човека.
Сега Грем знаеше какво ще последва. Една сетна, дива и жестока схватка на този безименен връх, преди и той да падне… После — краят, безсмисленият край. Той никога нямаше да узнае кой и защо бе пожелал това. Фигурата падаше от дъската и вече никога, никога нямаше да влезе отново в непонятната игра…
Многокраките роботи бавно свиваха пръстена около човека и лежащата в краката му пантера. Грем стоеше неподвижно — изподран, с окъсани дрехи, останал без сили, задъхан, вкаменен. Само яростта пламтеше с хладен огън в гърдите му — ярост за Дебора, за самия него, за унизителната безсмисленост на този край. Защо трябваше да играе именно с безмозъчни твари? Защо господарите на играта не искаха да се срещнат направо с него и тогава да премерят силите си?
Разперил ръце със стиснати юмруци, отметнал глава, той изпъваше гърди към небето в първичен жест на закана и предизвикателство. От сухото му гърло не излиташе нито звук. Нямаше нужда от думи. Е, добре, беше изгубил играта. Но щеше да се опита да достигне играчите!
За миг в него се възцари пустота. Превръщаше се в куха фигура с тънки стени и вътре, в прашния мрак, помръдна една чужда мисъл, слаба и едва доловима като червей в пустинна нощ. Не бива… Защо… Не всичко е изгубено… Спасението все още може да дойде… Непременно ще дойде… Трябва да дойде, защото…
„Защо?“ — мислено изрева Грем. И чуждата мисъл не отговори, не можеше, не биваше да отговори… Тя потръпна от страх и изчезна, изпари се…
Грем се разсмя диво, жестоко. „Те“ се бояха от него, защото знаеха какво може да направи. Роботите сега бяха съвсем близо, но той не им обръщаше внимание. Мозъкът му работеше с огромна, неподозирана сила. Той привличаше спомени за сривовете в паметта — на верандата, в дъждовната нощ, сетне при нападението на светлинките, в колибата на сала сред реката…
„Не… — агонизиращо потръпна чуждата воля. — Това е гибел… спасението ще…“
С ръцете на мисълта Грем бе сграбчил калейдоскопа от спомени. Тук беше слабото място на онова, което се криеше зад света. От това се бояха „те“. Като в безплътна бетонобъркачка започваха да се блъскат смесени, отдавна забравени картини — петгодишният Грем седи върху коленете на огромния си баща в
