ели.
Картината поразяваше със спокойствието си. Тук царуваха наситени, гъсти цветове. Въздухът беше неподвижен, отникъде не полъхваше ветрец и гората мълчеше под избледняващите едри звезди.
Грем усети как умората постепенно се стоварва върху тялото му. Болката се настаняваше във всяка негова кост, във всеки мускул, във всяка клетка. Не желаеше нищо друго, освен да почива, дълго да почива сред тази спокойна ливада.
Седна долу, после бавно се отпусна по гръб и меката трева го огради, сви се ча пухено ложе под измъчените му плещи, закри пейзажа от всички страни. Отгоре бледите звезди го гледаха нежно, без да мигат.
Това беше истинското блаженство. Досадният въпрос къде се намират надникна в ума му, но Грем лениво го прогони. Имаше време… Какъвто и да беше този свят, сега той му даваше най-сладкото нещо — почивката. Утре щеше да раз…
Грем спеше.
6
Какъв кошмар…
Грем се завъртя и меките завивки се наместиха около него. Навярно беше вече късно, защото усещаше по лицето си топлината на слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Наблизо сънено измърка Дебора.
— Спи, спи — промърмори Грем. — Няма закъде да бързаме.
И отвори очи.
Реалността го разтърси като кофа студена вода. Той се надигна на лакти, седна и огледа непознатата ливада, гората, далечната река…
Значи не беше кошмар!
Сега си спомняше всичко — преследването, последната отчаяна схватка с роботите, смъртта на чуждия разум, рухването на света… Спомняше си нормално, без прекалените подробности, които го бяха довели до катастрофата. Навярно дори да напрегнеше цялата си памет, не би могъл да преживее отново полета през пространствения тунел и фантастичните халюцинации, родени от сблъскването с насрещни потоци.
Този свят го бе посрещнал гостоприемно. Може би тук щеше да намери спокойствие. Но къде беше попаднал? На коя планета? Имаше ли тук хора, имаше ли връзка със Земята?
Странно, тези въпроси не го вълнуваха. Някаква друга, неясна тревога висеше като неподвижен фон зад тях. Нещо не беше наред в този тих, спокоен свят. Отново изпитваше мъчителното чувство, че реалността е само завеса, прикриваща истинската същност на битието. Подсъзнанието му улавяше някаква несъобразност във всичко наоколо. Но каква? Пейзажът изглеждаше толкова мирен, неспособен да породи каквато и да било заплаха…
Сякаш за да опровергае мислите му, от небето долетя дрезгав, злобен старчески смях. Грем скочи на крака, завъртя се и замръзна на място, неспособен да преглътне поразителната гледка.
Ниско над тъмнозелените остриета на гигантските ели се носеше странно дървено приспособление — голяма чаша, грубо издялана от цял дънер. Вътре седеше съсухрена старица, отдавна прехвърлила стогодишната възраст, облечена в дрипава черна рокля, покрита с кръпки, и омазнено овче кожухче без ръкави. Хлътналата беззъба уста почти не се забелязваше върху потъмнялото от мръсотия лице, но за сметка на това напред войнствено стърчеше костеливата брадичка, осеяна с редки бели косми, а отгоре я прихлупваше огромен крив нос, украсен с брадавица колкото гроздово зърно. Сплъстената сива коса се изплъзваше изпод непраната забрадка и се развяваше назад от вятъра. Под тъмните храсталаци на веждите блестяха малки очички, изпълнени с хитра злоба и радостно предвкусваме на някаква бъдеща пакост. С двете си костеливи ръце старицата здраво стискаше дълга, развлачена метла и я размахваше енергично като гребец състезател на кану-каяк. Въпреки всяко очакване, това движение беше достатъчно, за да придаде на издълбания дънер напълно прилична самолетна скорост.
„Невероятно! — смая се Грем. — Някаква немислима, първобитна антигравитационна система!“
Фантастичното видение трая само няколко секунди. Бабичката прехвърли метлата от другата страна на летателното си приспособление, пъргаво загреба и изчезна зад короните на дърветата От далечината за последен път долетя приглушеният й смях и над ливадата отново се възцари спокойствие.
Изведнъж Грем осъзна какво не беше наред. Цветовете! Никога преди не бе виждал пейзаж с толкова чисти, ярки цветове — също като картинка от детска книжка. Небето беше ослепително синьо, с един и същ свеж оттенък навсякъде, дори на хоризонта, където би трябвало да потъмнее. Тревата блестеше като изкъпана от скорошен дъжд с неправдоподобна, изумрудена зеленина. Тъмнозелени бяха сенчестите ели на гората, сякаш грижливо изрисувани с маслени бои. Далечната река не носеше онези, характерни за реалната вода сиво-кафяво-зелени оттенъци, а сияеше с бистра синева в почти същата багра както и небето.
Дори слънцето! — изненадано откри Грем. То грееше, но не заслепяваше погледа. Можеше да го разгледа отчетливо — бяло-жълта топка сред плътната небесна синева, обкръжена от трептяща корона оранжеви пламъци.
Дебора отново измърка и се раздвижи в тревата край краката му. Грем наведе поглед към нея и не успя да удържи учуденото си възклицание. Какво беше станало с Дебора! Привидно дългото черно тяло си оставаше същото, но така беше само на пръв поглед. Неизвестният художник бе прокарал своята четка и върху тялото на пантерата. Сега нейната козина бе изгубила блясъка си и изглеждаше дълбоко черна — като нощ, като сажди. Няколко щриха бяха променени, превръщайки Дебора в шарж, в гениално нахвърляна скица на симпатичен, пъргав хищник, откъснат от реалността.
И едва сега Грем за пръв път огледа собственото си тяло. Вече беше готов да открие нещо необикновено, но въпреки това потръпна, когато видя краката си в тесни зелени панталони и островърхи червени ботуши от мека кожа, стигащи до средата на прасците. По-нагоре беше зелената блуза, пристегната от широк кожен колан с голяма, лимоненожълта метална тока. Върху раменете му имаше широка назъбена червена яка, която се преливаше в качулка, увиснала зад гърба.
Наблизо се синееше малко езерце, обрасло с нереални, изрисувани камъши. С няколко скока Грем се озова до него, разгърна жилавите зелени стъбла и се наведе над водата. Неподвижната, гладка синкава повърхност отрази лицето му — познато и непознато, сбор от стилизирани черти, конто го превръщаха в приказен герой — рус, смел, решителен…
Без сам да знае как, Грем напрегна волята си и видя във водното огледало как постепенно изчезват изрисуваните щрихи, а зад тях възниква старото, истинското, добре познато лице. Отражението затрептя, зелената блуза отново се превърна в раздран червен пуловер, панталонът стана син, ботушите — кафяви, от изкуствена кожа с магнитен цип… Но това беше само за малко. Достатъчно беше да отслаби напрежението на мисълта и картинният образ се завърна с нахалството на досадна муха. Можеше пак да го пропъди, но Грем само махна с ръка и се върна към Дебора. Ако и в този свят имаше „чужд“, най-доброто засега беше да влезе в играта, докато разбере всичко.
Пантерата отвори очи и Грем изненадано забеляза, че те са изгубили своя фосфоресциращ блясък. Сега около черните зеници се струпваше ярък, но непрозрачен зелен цвят.
— Къде сме? — запита Дебора. Слава богу, гласът й бе останал същият.
Грем вдигна рамене.
— Не знам. В някакъв рисуван свят… Не ме питай за нищо. Аз самият не разбирам. Някой си играе с нас, Дебора… Може би свръхцивилизация, или… или нещо, което дори не можем да си представим.
Тя раздвижи графичното си тяло и бавно се изправи.
— Значи така… Аз го предчувствувах, Грем. Спомняш ли си? Онази вечер, на сала. И сега го усещам, макар едва доловимо… Какво ще правим?
— Ще чакаме.
Неочаквано нещо се раздвижи в края на гората, на стотина метра от тях. Иззад дърветата изскочиха две дребни фигурки и с пронизнтелно квичене побягнаха през ливадата. Грем присви очи, за да ги разгледа по-добре и веднага се намръщи. Този свят предлагаше само безсмислици… Или може би в тях имаше някаква непозната логика?
