люлка… Не, по дяволите, не това! Добре, ето го, държи малкия Грем на коленете си в пилотската кабина на стария кораб и натиска върху пръста му с коравия си палец… Не, друго трябва! Балт Троол с побеляваща вече брада седи до четиринадесетгодишния Грем и одобрително кима с глава… Друго! Върху пресния гроб се трупат купчини свежи цветя, във въздуха се носят странни, другопланетни аромати, а по червеното, сбръчкано лице на непознат възрастен мъж…
Друго?
Нямаше друго!
Отчаяно, трескаво Грем изцеждаше паметта си до дъно, до твърде плиткото дъно. И навсякъде срещаше едно и също — само спомените от последните два дни, само онова, което бе помислил, почувствувал или припомнил след странната дъждовна вечер. Друго нямаше.
Краката му се подкосиха от внезапно налетяла слабост. Той седна и облегна гръб на неестествено червената тухлена стена. Бе мислил, че е открил оръжие срещу всемогъщите „играчи“, а всъщност те само се забавляваха и когато това им омръзна — отнеха паметта му. Какво друго оставаше? Да изтрият личността му докрай, да го превърнат в бездушна пионка? Може би тъкмо това се искаше от него — да понася безропотно всяка игра, всяка гавра с тялото и душата му. Да се приспособи към този живот и да остане там, където го сложат, ако трябва — да стане завинаги трол в зелен костюм с червена качулка и да се задоволи с компанията на Мики и Гуфи, на прасенцата и вълка, на злобната летяща бабичка… Тогава навярно щеше да има спомени, навярно щяха да го оставят на мира, доколкото е възможно между ходовете на играта, докато се движат другите фигури.
„Какво пък — горчиво помисли той, — това също е живот.“ Само трябва да се пречупи и да повярва, че е трол, а всичко друго е сън, далечно видение. Няма космически кораби и далечни планети, няма мисии и не съществува кабинетът на Хуан Иванович Смит. Той е трол на име Грем, роден в тази гора…
Да, той беше роден в приказната гора, сред мрака на тежките борови гъсталаци и бавният вятър на лесовете люлееше кристалната му люлка. Огромен черен котарак пееше приспивни песни, а тролчето протягаше юмручета към късчето синьо небе над него и вечер нежната майка фея изсипваше в люлката му куп звезди, то ги смучеше и те имаха вкус на ментови бонбони. Когато порасна малко, старият му, тромав и добър баща го водеше през гората, провлачил по земята дългата си сива брада. Подземните духове открехваха вратите на ревниво пазените си съкровищници, за да видят новия горски престолонаследник и дори злобната баба Яга (да, така се казваше летящата старица!) се разнежваше и беззъбо гукаше някакви смешни приказки на детето, дошло в къщичката на кокоши крака…
Ха!
Нещо недоловимо и познато потръпна дълбоко в него. Грем изрева злобно, тържествуващо и скочи на крака. Така! А сега още спомени, още!
И отново нечий изплашен глас го съветваше да спре, но въртележката на спомените набираше скорост. Някой не искаше да му дава тези ерзац спомени, но нямаше власт да го спре, такъв беше законът на тези светове, те бяха длъжни да осигурят на Грем памет или поне замяна на паметта. Пред мисления му поглед се мяркаха приказни поляни, къщички на джуджета, нежни красавици, прогонени от коварни мащехи, стари мъдри крале, добродушни и хитри селяци, зли великани, храбри рицари, дриади и наяди, скрити в езерата и горите, пътища, водещи към далечния Дисниград, където живеят Мики и Мини, котаракът Феликс, морякът Попай, глупавият пес Гуфи и патокът Доналд, но това са градове от двадесети век, а има и по-стари, в тях живеят принцове и крале, там са Пепеляшка и Снежанка, Котаракът с чизми и Бременските градски музиканти, а ето отново гората, в нея пърхат от цвят на цвят елфи с дъгоцветни кристални криле и Червената шапчица е тръгнала на път към къщичката на баба си…
Паметта му приличаше на съд с вода, увиснал на тънък конец. Всяка нова капка засилваше напрежението. Той чувствуваше как всеки нов образ натежава още малко, още малко…
Сетне конецът не издържа и се скъ…
7
…плочки на пода кънтяха под краката му и той тичаше, тичаше, тичаше сред тълпа от странно облечени хора. Всички се стремяха насреща, към… (Към какво? Към пероните на гарата Виктория?). Грем не знаеше къде е попаднал след новия полет през пространството, след безбройните халюцинации. В главата му тъпо пулсираше някаква неопределена мисъл, нещо, удавено в смътна злоба. Трябваше да бърза — и той бързаше, разблъсквайки с лакти устремената насреща тълпа. Дами с дълги до петите рокли и натруфени шапки възмутено чуруликаха зад него, господа с цилиндри или бомбета злобно размахваха бастуните си. Той не им обръщаше внимание. Бягаше.
Опита се да спре чуждото тяло, но не успя. Обхвана го страх. За първи път попадаше под властта на сили, които не можеше да овладее поне мъничко. Сякаш се намираше в колесница с побеснели коне и му оставаше само да чака кога ще свърши това лудо тичане през тълпата, към изхода на огромното старо здание.
Ризата му беше мокра от пот, лютивата влага попиваше в хастара на нелепия му сив костюм, сивият цилиндър по чудо се държеше върху главата му. През люлеещия се чужд поглед виждаше откъслечни картини — забързани пътници с тумбести кожени куфари, мрачни носачи, превити под тежестта на багажа, опушените стъклени сводове високо горе, малките магазинчета по ъглите, витрините, зад които хора в старинни костюми пиеха чай, или смутени от чуждото присъствие дъвчеха сандвичи…
Тълпата се разреди. С невероятно усилие на волята Грем успя да погледне настрани и зърна край себе си да тича огромен черен датски дог. В муцуната, в очертанията на животното, имаше нещо познато и по- скоро с интуицията отколкото с разума той разбра, че това е Дебора.
По широките изтъркани каменни стъпала изскочи навън, на претъпкания с народ площад пред гарата. На паважа чакаха десетки черни превозни средства, впрегнати с по два коня. За Грем те изглеждаха просто смешни, но другият, в чието тяло се намираше, ги приемаше за най-доброто транспортно средство. С няколко скока той се озова до най-близкия… (Какво? Кеб?) и нахълта в купето. Догът с изплезен език се просва в краката му.
Отпред кочияшът се наведе от капрата и лениво се осведоми:
— Накъде, сър?
Преди още да си поеме както трябва дъх, Грем вече съобщаваше, почти крещеше непознато-познатия адрес и дрезгаво добавяше:
— Една гвинея, ако побързаш!
Дългият камшик изплющя върху гърбовете на конете. Кебът се разтърси, подскочи и се понесе напред по неравния паваж. Колелата оглушително тракаха, цялото купе се тресеше и макар че беше свикнал с космическите скорости, Грем имаше чувството, че лети напред с невероятна бързина. Зад стъклото на вратичката се мяркаха стари сгради на три-четири етажа, построени от камък или тухли, на, кръстовищата стояха полицаи със смешни яйцевидни шлемове.
Той не познаваше нищо тук. Костюмите, фасадите, превозните средства — всичко изглеждаше странно и невиждано. И все пак това беше Земята. Може би Земята от някаква друга епоха, но това нямаше чак толкова голямо значение. Ако неизвестните сили престанеха да го подмятат из пространството и започнеха само да сменят епохите, той имаше шанс рано или късно да се върне в своя свят, в света, който познаваше.
Потърси мислите на другия. Нямаше мисли… Как се казваше? Да, ето името му. Джон… Джон Уилбъри…
Джон Уилбъри седеше на коравата пейка, безсилно облегнат назад и се тресеше заедно с купето на кеба. В главата му се смесваше всичко — отчаяние и гняв, злоба и безсилие, надежда и страх. Не можеше да мисли, не можеше дори да помръдне. Парализираше го очакването на нещо неизбежно.
Колата подскочи върху някаква по-голяма неравност на улицата. Отпуснатата назад главя на пътника се люшна и за миг Грем забеляза в стъклото отдясно прозрачното си отражение. Нещо от предишния му облик се бе запазило и в образа на Джон Уилбъри. Рус, широкоплещест, е волево лице и изпъкнала брадичка, със сини очи, помътнели сега от почти шоковото състояние. Ръстът му беше значително по-малък, около метър и осемдесет и пет, но това навярно бе наложено от епохата. Дори и така изглеждаше истински гигант сред дребните обитатели на историческия… да, Лондон.
