Грем усещаше как собствените му мисли затъват сред чуждата апатия като в зловонно тресавище. Чувствата на Джон Уилбъри бяха непознати за него. Да, гняв, да, злоба, да, отчаяние — но не такива! Нима през подобни ужаси на разума беше преминала човешката цивилизация, за да стигне до чистото си бъдеще?
Той не знаеше колко продължи пътуването, не знаеше по какви улици е минал кебът. Всичко се сливаше в мозайка от хора и сгради, мяркащи се зад прашното стъкло пред безучастния поглед на Джон Уилбъри. По-бързо, все по-бързо… Сградите навън се разреждаха, ставаха по-ниски, край тях се появяваха сенчести градини и масивни огради от камъни или железни решетки. Сетне кебът рязко спря. Брадатото лице на кочияша увисна в горния край на стъклото. Устните му мърдаха, но звукът не достигаше до замъгления ум. Минаха няколко секунди, преди Уилбъри да осъзнае, че е стигнал където трябва.
Бавно отвори вратичката и слезе. Без да гледа, измъкна от джоба си няколко монети, хвърли ги на кочияша. Камшикът изплющя, тропотът на колелата се отдалечи зад гърба му, а той остана неподвижен, загледан надолу по улицата. Домовете бяха толкова познати, всеки ден, години наред ги бе виждал. А онзи, на края…
Това беше неговият дом. Домът на Джон Уилбъри.
Закрачи напред като навита кукла, лишена от собствена воля. В главата му се мяркаха откъслечни мисли. Гарата… очакването на влака… Джулия… тя настояваше, че майка й ще пристигне… настояваше Джон да я посрещне на всяка цена… да я настани в кеба… не, не, после да не се безпокои… Сутрешното заседание на парламента, скъпи! Не, в никакъв случай не бива да отсъствуваш… Да, разбира се, няма нищо важно, но твоята репутация…
Спря пред решетката. Знаеше какво ще открие. Вратата беше заключена. Някакви остатъци от благоприличие го накараха да се огледа. Улицата беше пуста. Подскочи, хвана се за върха на оградата и се изтегли нагоре. Добре тренираното тяло (редовно се занимаваше с бокс, езда и гребане) не го подведе. След миг се озова оттатък и скочи. Стори му се, че пясъкът под краката му изхрущя като оглушителен взрив. Ослуша се. Не, всичко беше спокойно. Изтича настрани, нагази в тревата и прикрит в сянката на дърветата, побягна напред покрай алеята.
Фасадата на къщата беше вече съвсем близко. Джон Уилбъри се хвърли напред, отново пресече проклетия пясък, изкачи стъпалата и задъхано спря пред голямата врата. Заключена! Ръцете му трепереха из джобовете, той ругаеше шепнешком, напипваше някакви дреболии… Ето ключа!
Ключът влезе до половината и спря. Отвътре имаше друг.
Той се обърна, облегна рамене на вратата и за секунда тъпо се загледа в сивите облаци по небето. Беше очаквал и това. Беше го очаквал, по дяволите! Но да го открие наистина… Това потвърждаваше безбройните дребни подробности, които унизително бе усещал и събирал ден след ден, от месеци насам.
Обхвана го нещо, което бе изпитвал само веднъж през живота си — когато сър Грей в приятелски боксов мач му нанесе подъл удар под пояса. Гневът го оглуши, ослепи го и той без да вижда нищо, се запъти покрай фасадата, зад ъгъла и зад другия ъгъл… Пръстите му се вкопчиха във водосточната тръба, дръпнаха тялото нагоре. Някаква скоба раздра скъпия плат на панталона му. Омазан с бяло от стените, той се катереше нагоре, докато стигна корниза. Изправи се върху несигурната опора и без да знае как, намери пространство, за да замахне с рамо и да избие рамката на прозореца.
Слухът му се възвърна рязко, в главата му нахлу звън на стотици парчета стъкло, пукот на разтрошено дърво. Джон Уилбъри скочи вътре и направи няколко крачки през омоталите се завеси. Стори му се, че се е превърнал в каменен блок, или не… в облак от ярост, от пулсираща в слепоочията кръв.
От широкото легло се надигаше Джулия в полусмъкната дантелена нощница. Малко по-настрани, край тоалетната масичка, старият Хендън бе прекъснал да се дооблича и се опитваше да говори. Думите му бавно проникваха в главата на вцепенения Уилбъри.
— Уилбъри! Скъпи Уилбъри! Какво си въобразявате, старо момче? Защо не позвънихте? Та аз само дойдох да консултирам мисис Уилбъри по едно наследство…
Продължавайки да говори, Хендън грабна каквото бе останало от облеклото му и с учудваща за своята възраст пъргавина се оттегли към вратата. От коридора долетяха последните му думи:
— …тя била дала свободен ден на слугите, а вие си мислите…
Джон с учудване откри, че Джулия стои край него и трескаво го гали по косата. Лицето й беше подуто като от часове плач.
— Знаех отдавна, скъпа… — бавно произнесе той и повлече крака към вратата.
Прекоси коридора, спусна се по стълбите. Някъде горе Джулия крещеше името му, без да се опитва да го настигне. Не се мяркаше никой ог слугите — навярно това беше едни от онези неочаквани свободни дни, които жена му толкова щедро раздаваше. Вратата към градината зееше широко разтворена. Долу, по алеята, пясъкът бе запазил стъпките на Хендън. Уилбъри слезе надолу и тръгна покрай тези стъпки. Сега вече можеше да не бърза, да скърца колкото си иска… Желязната врата също беше отворена. Какво пък, трябваше да се очаква, че проклетият дъртак има ключ.
Хендън… Господи всемогъщи, Хендън! И Джулия, нежната, прекрасната Джулия, която след шест години брак не преставаше да му се кълне във вечна любов. А той знаеше, още преди четири месеца разбра. Мислеше за това — и се упрекваше, ненавиждаше се за чудовищните мисли. С мъчителен срам търсеше дребните следи. Откриваше ги. Тютюнева пепел там, където сутринта е чистила безупречната Сара… бели косми по пеньоара на Джулия… забравена четчица за чистене на лула (той лично пушеше само пури)… непознати бижута в кутията за скъпоценности, подбрани с просташки вкус („О, Джон, и аз не знам как ми хрумна да купя това. За момента ми харесваше“)… и още… и още…
Какво можеше да направи сега? Да замине за Индия? Навярно лесно би намерил подходящо място в колониалната администрация. В парламента имаше достатъчно познати, които да му дадат препоръки. А кариерата… По дяволите кариерата! Какъв смисъл имаше да слуша и сам да произнася глупави, надути речи след всичко станало? И почти ежедневно да бъде принуден да среща наглата физиономия на Хендън…
Опомни се пред чаша бренди в сумрачна кръчма някъде край Темза. Стискаше със зъби размекнатия край на отдавна изгаснала пура. Високо горе през малко прозорче се процеждаше светлина, но мътните лъчи едва си пробиваха път през дима на безбройните лули. Насядали около мръсните дъбови маси, моряци и докери от близкото пристанище пиеха бира, бренди, джин… Сред тях лениво се влачеха жени с провиснали рокли, с раздърпани прически, някои дори без шапки.
Нещо топло и влажно се плъзна по увисналата му китка. Уилбъри наведе очи и видя дога. Легнал в краката му, огромният звяр го гледаше тъжно и съчувствено. Грапавият широк език потръпваше в такт с дишането. Джон отпусна ръка и погали масивния четвъртит череп. Кучето тихо заскимтя, като че разбираше мъката на стопанина си.
Някой мина покрай масата. Уилбъри се надигна. Пред него стоеше едно от безликите улични момичета. Тласкан от някакъв неосъзнат импулс, той потърси портфейла си, извади една банкнота и я пъхна в шепата на непознатата. Тя сякаш се смути, но бързо се окопити и понечи да седне на коленете му. С рязък жест Уилбъри я избута на съседната табуретка.
— Как се казваш?
— Мери, милорд… — тя леко се усмихна. — Тук почти всички се наричаме Мери.
Момичето посегна към гърдите му и той инстинктивно се отдръпна, но нямаше защо. Искаше само да изтупа мазилката от изцапаните му дрехи. Дали само така му се струваше, или наистина по лицето й се бяха запазили някакви следи от почтеност и доброта? Всъщност, все едно! Това не го интересуваше.
— Мери…
Ръцете й спряха да изтупват плата.
— Да, милорд?
— Ти си жена… Би ли могла да си представиш защо някоя друга жена… изневерява… на мъжа си?
Тя надигна глава, погледна го право в очите и погледът й беше сериозен и малко уморен.
— Може би няма да ви хареса, милорд… но виновен е винаги мъжът. Ако тя го е направила… е, значи не сте достатъчно мъж в едно от трите отношения — любов, работа или пари.
Ръката му сама полетя нагоре, но спря насред път. Какво беше виновно момичето със своята искреност?
— Махай се! — глухо произнесе той.
