ще изслуша онова, което очакваме да разкажете.
Той направи кратка пауза, присви очи и нанесе първия удар:
— И тъй, пека започнем с въпроса: кой е всъщност професор Лемхович?
„Добре, моето момче — помисли Лемхович. — Нека опитаме да поразклатим пиедестала, пък да видм какво ще се получи.“
— Виждам, че обичате „да хващате бика за рогата“ — каза той с добре изиграна наивност. — Е, смятам, че на този въпрос може да се отговори с две думи. Кой е професор Лемхович? Много просто — самозванец и узурпатор.
— Вие се шегувате — объркано произнесе водещият. За миг бе изтървал ситуацията и на всяка цена трябваше да спечели няколко секунди, за да си възвърне контрола.
— Не, защо… — Лемхович беше самата свещена наивност. — Разбира се, Нобеловата награда, която ми бе връчена преди петнадесет години, действува… мммм… хипнотизиращо върху широката публика. Но мнозина известни учени, които аз дълбоко уважавам, са на мнение, че не съм нищо друго, освен узурпатор на едно откритие, което, така да се каже, „плуваше във въздуха“. И ще ви призная — те извънредно се смущават, когато в лична среща им съобщя, че напълно се съгласявам с тях.
Водещият бавно се опомняше.
— Искате да кажете, че на ваше място всеки друг би направил същото откритие?
— Не само на мое място. Всъщност, трябва да подчертая, че в нашия двадесет и първи век истински новите открития са изключителна рядкост. В този смисъл видеониката не е откритие. Ако трябва да направя една сериозна оценка на собствените си заслуги, бих казал, че само съм събрал заедно нужните елементи. Както прави например готвачът. Но не при изготвянето на някакъв кулинарен шедьовър, а при сваряването на най-елементарен бульон. Самият шедьовър, повтарям, се дължи не на мене, а на историческото развитие на електронните информационни средства.
— И… често ли изказвате подобни мисли? — предпазливо опита почвата водещият.
— Всеки път, когато имам възможност — Лемхович се разпалваше както винаги, когато ставаше дума за незаслужената му популярност. Знаеше, че няма смисъл и все пак опитваше да обясни как стоят нещата. — Може би затова на запад престанаха да ме канят по шумни симпозиуми. Имам предвид не сериозните научни срещи, а онези, където се търси повече реклама и пропагандна пушилка, отколкото истинска работа. На такива симпозиуми, естествено, е нужна гигантска фигура, някакъв научен супермен или в най-лошия случай — нещо като Уелсовия доктор Моро…
Писателят нетърпеливо се размърда. По челото му вече бяха избили капчици пот. Непрактичен човек — да идва в студиото с пуловер и кожено яке. Навярно му се искаше да ги свали, но вече нямаше как.
— Извинете, ще ви задам един въпрос, на който можете и да не отговаряте — каза той. — Защо с тези възгледи приехте Нобеловата награда?
Лемхович бавно кимна. Някога се боеше от този въпрос. Журналистите винаги го задаваха и в началото той се мъчеше да се отклони от отговора. По-късно разбра, че мълчанието е безполезно. Славата висеше над него като увеличително стъкло, от което нищо не можеше да се укрие. Откровеност, абсолютна откровеност — това беше единственото решение.
— Виждате ли, всичко е много просто — замислено обясни той. — Бих могъл да се оправдая със скандалните последици на един отказ, с натиска от страна на научната общественост или с това, че още съм бил под силното влияние на огромния успех. Но истината е, че просто не можах да победя собствената си суетност. Такова нещо се случва само веднъж в живота на човека и… който е безгрешен, нека хвърли камък върху мене…
Отново си припомни щастливата вечер преди петнадесет години, когато тичаше към къщи с бутилка шампанско възбуден, опиянен, ликуващ. Най-после! Най-после! Марта го целуваше на прага, Филип възторжено крещеше из хола. После изтичаха да вдигнат първия тост за Игнасио, от когото бе започнало всичко. Телефоните звъняха един през друг, роднини, колеги и познати бързаха да го поздравят. Колко бързо са научили, чудеше се той и сияеше в лъчите на славата — виден учен, лауреат на Нобелова награда, гордост на родната наука. И не подозирше, че всичко ще свърши така — с отегчение и умора, със съжаление, че не е помислил малко, преди да приеме незаслужените почести.
А сега не желаеше нищо друго, освен едно — да бъде в къщи, при Марта и да се вълнува за здравето на Игнасио.
4
Унесен в спомени, за момент бе престанал да се вслушва в тънкия глас на преводачката, долитащ от слушалката. Видя, че всички го гледат с очакване и извинително се усмихна.
— Прощавайте, разсеях се. Какво казахте?
— Струва ми се, че се осъждате прекалено строго, професор Лемхович — повтори чертожничката. — Поне така изглежда от мястото на човек, като мене, който не разбира тънкостите на видеониката. Аз знам само едно — че новото изкуство завладя целия свят, че във всеки дом има видеон…
— Ние в къщи имаме четири! — вметна домакинята, загледана право в обектива на камерата.
— …и че за мене това наистина е епохално откритие — намръщено продължи чертожничката. — Затова ще ви помоля да обясните по-подробно какво имате предвид, когато твърдите, че идеята за видеона „се е носела из въздуха“.
Навлизаха в „научната част“ на беседата. В такива моменти Лемхович наистина започваше да се вълнува. Струваше му се, че говори прекалено сухо, с твърде много технически подробности. Но нямаше друг начин да обясни същността на видеониката. Утешаваше се с това, че поне за една част от зрителите ще бъде от полза да чуят как е създадено новото изкуство.
— Добре, нека започнем отначало. Какво е видеонът? В най-общи линии бихме могли да го наречем безкрайно дълъг филм. Ако погледнем в историята на киното, ще открием, че времетраенето на филмите непрекъснато се увеличава — от няколко минути до час, час и половина, после кн-нотворби с по две, три, пет серии… Към средата на миналия век се появяват телевизионните серийни филми с по 20, 30, дори 100 епизода. Това вече доста напомня видеон, нали?
— Не е същото! — предизвикателно възрази ученикът.
— Правилно, не е същото. И все пак по онова време доста успешно се създават серийни филми по най- големите класически литературни произведения. Кинематографията по редица съображения не би могла да направи това.
— Радвам се, че казвате добри думи за телевизията — опита се да овладее разговора водещият.
— И ще кажа още — прекъсна го Лемхович. — Видеониката не би могла да се появи без съществуването на телевизията. Та какво друго е видеонът, освен леко видоизменен телевизор?
Огледа се. Слава богу, всички го слушаха с интерес. Нямаше нужда да претупва набързо темата и да търси по-забавни примери. Не обичаше да се прави на шут пред публиката. В края на краищата бяха го поканили да говори за видеониката и щеше да обясни всяка подробност.
Научният сътрудник отсреща се приведе напред, като че говореше пряко, без посредничеството на слушалките.
— Професор Лемхович, бих искал да ви запитам като специалист — кой момент от развитието на телевизията смятате за преломен по пътя към видеониката?
— С риск да ви учудя, колега, ще се върна твърде назад. През 60-те години на миналия век в Съветския съюз започват опити за предаване на факсимилета на вестници от Москва до Сибир. По този начин се избягвало транспортирането на печата с тогавашните сравнително бавни и скъпи самолетни превози. За подобряване на качеството на приемания образ сигналът преминавал през компютър. Мисля, че именно от този момент можем да говорим за историческата неизбежност на видеона.
— Да, благодаря ви — удовлетворено кимна събеседникът му.
Настъпи кратко мълчание. После строителят, малко смутен, повдигна ръка като ученик.
— Извинете, за вас може би е ясно, но за мене — не съвсем. Защо използуването на компютър да означава, че е направена крачка към видеона? Доколкото знам, днес всеки телевизионен приемник е снабден с компютър, но въпреки това няма нищо общо с видеона.
— „Нищо общо“ е силно казано, но по принцип сте прав — съгласи се Лемхович. — Наистина днес
