телевизорите са снабдени с миниатюрни компютърни блокове. И по този начин всички те са наследници на онзи сибирски експеримент. По-късно, през 70-те и 80-те години на миналия век комбинацията телевизор- компютър е използувана за доставяне на телевизионни изображения от борда на космически станции. По този начин са били получени снимки на Марс, на Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн… с две думи — на всички планети от Слънчевата система и техните спътници.
Той помълча, припомняйки си далечните години, когато жадно разглеждаше космическите фотографии, без да подозира, че след десетилетия те ще оформят съдбата му. После поклати глава и продължи:
— Всъщност нека поставим въпроса така: каква роля играе днес компютърният блок при създаването на телевизионната картина?
— Запазване на статичния образ! — скорострелно изтърси ученикът, сякаш се боеше да не го изпревари някой.
— Браво, младежо — одобрително се усмихна Лемхович. — Отговорът е правилен. Вие може би се интересувате от електроника?
— Не, просто това сме го изучавали по физика — момчето се мъчеше да говори небрежно, но личеше, че е готово да се пръсне от гордост. В тази блажена възраст навярно още не допускаше, че славата има и обратна страна.
— Добре, да се върнем на темата. Стигнахме до статичния образ. Но преди да говорим за него, нека се върнем към историята на телевизията. През един голям период от своето съществуване тя се базира върху предаването на цялото изображение — по 25 пъти в секунда се излъчва целият кадър с всичките му подробности, независимо, че е показан преди част от секундата. Този архаичен процес наричаме динамичен принцип.
Той се облакъти на масата и продължи да излага тезата си бавно и спокойно, като на лекция в Политехническия институт:
— А сега — за днешния статичен принцип. В края на миналия век възниква идеята за нов метод при използуване на връзката компютър — телевизор. Вместо да се излъчва непрекъснато целият кадър, статичните елементи се запазват в паметта на компютъра и непрекъснато се подават на екрана. През това време предавателната станция излъчва само динамичните промени в кадъра. Така се икономисва излъчвателна мощност, премахват се смущенията.
Всички около масата закимаха одобрително. „Дано да им е ясно — с надежда помисли Лемхович. — Прекалено много станаха чудесата на техниката, които използуваме, без да ги разбираме.“
— Да, чел съм за статичния принцип — обади се социологът. — Но знаете ли, винаги съм си задавал един малко наивен въпрос… Какво ще стане, ако включа своя телевизор в средата на предаването? Нали в паметта на компютъра няма да са получени статичните елементи. Значи ли това, че ще виждам само движещото се изображение?
Лемхович отвори уста да отговори, но водещият, изтощен от толкова дълго мълчание, побърза да вземе думата:
— Позволете да отговоря аз. За да се избегне опасността от „непълно“ изображение, на всеки две секунди се излъчва целият кадър. Фактически единственото неудобство е почти незабележимото закъснение при появата на образа…
Той самодоволно погледна към Лемховнч, сякаш искаше да каже: „Виждате ли, и ние ги разбираме тия работи!“. Но точно в този момент го прекъсна научният сътрудник:
— А това закъснение е било значително по-голямо при старите телевизори, използуващи електронно- лъчева тръба.
— …Колкото до предимствата, те са очевидни — малко по-нервно продължи водещият. — Статичните елементи се излъчват 50 пъти по-рядко и това позволява да се вмести в предаванията значително по- голямо количество информация.
— Виждал съм изображението на екрана на музеен телевизор от миналия век — намеси се ученикът. — Прилича на старинна фотография — цялото е на точки и петна.
Водещият го изгледа свирепо, но Лемхович се пресегна и бащински потупа момчето по рамото.
— Благодаря за подкрепата. Да смятаме, че сме свършили със статичния принцип. Ще добавя само това, че първите телевизори от нов тип са имали твърде масивен компютърен блок. Благодарение на постиженията на електрониката в началото на века той започва да придобива все по-компактни размери, докато става онова, което виждаме днес — малка кутия в почти плоския телевизионен приемник.
Строителят не изглеждаше удовлетворен. Той се въртеше в креслото си, прехвърляше поглед от събеседник на събеседник и накрая не издържа:
— Признавам, че досега научихме много неизвестни неща… е, поне за мене. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми. Каква е връзката между статичния принцип и създаването на видеона?
— Още малко търпение — успокои го Лемхович. — Връзката е почти абсолютна. При статичния принцип компютърът поема грижата за неподвижното изображение. Логично е да се запитаме: а не можем ли да го натоварим и с движещия се образ?
— Това е вашата идея, нали? — възкликна чертожничката.
— Уви, не. За разочарование на своите почитатели трябва да кажа, че идеята е засягана много преди мен. През 2003 година я изказа Шарл Терлие, няколко месеци по-късно — Игор Мостовский… Да не говорим за многобройните публикации на подобна тема между 2010 и 2015 година. Преди двадесет години идеята за създаване на видеона вече съществуваше. И когато компютърната техника напредна достатъчно, оставаше само някой да се сети за идеите на Терлие и Мостовский и да ги приложи на практика. По една случайност аз бях първият. Това е всичко.
Отново настъпи мълчание. Водещият гледаше Лемхович с кисела физиономия. Беседата вървеше съвсем не в тая посока, която бе предвиждал.
— Професор Лемхович, вие сте първият… ъъъ… откривател, с когото се срещам — запъна се домакинята. — Извинете за любопитството. Спомняте ли си как възникна у вас мисълта за създаване на видеона?
— Разбира се, помня… Това беше много отдавна. Но чакайте, трябва да ви разкажа за Игнасио…
5
Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.
— Тук е! — вбесено изрева дребният шишкав сержант. — Проклятие, казвам ви, че трябва да е тук!
Той изскочи пред входа, хвана Игнасио за раменете и го разтърси с всичка сила.
— Ти си го скрил, негоднико! Казвай къде е, или ще те подпаля заедно с колибата ти!
— Ваша воля, господин сержант — кротко наведе глава Игнасио. — Можете да правите каквото си искате, но от пладне насам не съм виждал жив човек. Послушайте съвета ми, оставете ме на мира и побързайте да потърсите вашия избягал роб на друго място, преди да е изчезнал завинаги.
Сержантът ядно плю настрани, избърса потта от челото си и отново влезе в колибата. Отвътре долетя отчаяният му глас:
— Трябва да е тук, трябва! Мадре де диос, сеньор Мадейра ще побеснее, като разбере, че сме го изтървали! Какво се хилите, проклетници? Да не мислите, че на вас ще ни се размине?
— Господин сержант, този човек сигурно е прав — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.
Игнасио се обърна. Застанал сред колибата, сержантът нервно хапеше устни и се колебаеше какво да реши. Не можеше да се отърве от чувството, че избягалият роб е скрит някъде наблизо. Но всяка минута забавяне намаляваше шансовете за успех на преследването.
— Негодници! Всички са негодници! — мрачно промърмори сержантът. — Хайде да вървим.
Впил напрегнат поглед в него, Игнасио не забеляза как зад гърба му пропълзя едра змия и бързо се вмъкна под дъсчената настилка на колибата.
