създатели…
Лемхович бавно се съвземаше. „Този път неуспех — помисли той. — А следващият? Или последващият? Преди осемнадесет години духът излетя от бутилката и вече никой няма да го върне в нея.“
— Благодаря ви — уморено каза той. — Виждам, че работите много сериозно и навярно след време ще успеете да стабилизирате системата. Но дотогава вярвам, че нашата събеседничка няма основания за безпокойство.
Внезапно, заглушавайки думите на преводачката, в слушалките някой закрещя:
— Стоп! Незабавно спрете предаването! Не виждате ли какво става? Изключвайте! Кой идиот е включил видеонна програма към камерите в студиото?
Вцепенени, гостите около масата се оглеждаха наоколо. Единствен водещият прояви бърза реакция. С професионална усмивка той се обърна към една от камерите.
— Позволете ми, драги зрители, да благодаря от ваше име на професор Лемхович за интересната беседа. А сега е време за забавната програма от Будапеща.
Разговорът бе привършил.
III. Безсилието на „играчите“
1
…и нови халюцинации в безкрайния пространствен коридор, и неизброими нови светове, в които търсеше „играчите“, без да ги намери. Но сега за пръв път се сблъскваше с нещо, излизащо извън рамките на познатата изморителна бутафория. И още преди да разбере какво е то, Грем изтръпна от страх.
Той стоеше и бавно се оглеждаше наоколо. Намираше се в неголяма зала със стени от цветопроменлив пластик тип „хамелеон“. Над главата му висяха десетки прожектори с големи бели номера. Между тях от тавана се спускаха гъвкави метални пипала с миниатюрни камери на върха. Едната от по-късите стени на залата беше стъклена и отвъд нея се виждаше огромен пулт, осеян с ръчки, бутони и екрани. Около пулта седяха няколко души. Един от тях се бе привел над вградения микрофон и заровил пръсти в рядката си коса, крещеше:
— Стоп! Незабавно спрете предаването! Не виждате ли какво става? Изключвайте! Кой идиот е включил видеонна програма към камерите в студиото?
— Позволете ми, драги зрители, да благодаря от ваше име на професор Лемхович за интересната беседа — произнесе мек мъжки глас зад гърба на Грем. — А сега е време за забавната програма от Будапеща.
Грем рязко се обърна. В другия край на залата металните пипала бяха се струпали над голяма кръгла маса. Обективите на камерите им се насочваха към насядалите в кръг осем души — петима мъже, две жени и едно момче. Ако съдеше по костюмите им, отново беше попаднал в някаква отминала епоха. Но особено странно изглеждаше това, че в цялата обстановка нямаше онази показност, онова очакване да се случи нещо необикновено, които бяха характерни за всички светове, командувани от „играчите“.
В душата му се надигна неясно предчувствие. Тези хора… Те не изглеждаха командувани. Животът, свободата, истинската воля витаеха около тях, невидими, но ясно доловими, като топлина, излъчвана от нажежен метал. Дали не беше попаднал най-сетне в свят, над който чуждата воля е безвластна, където човекът е човек и животът е живот — такъв, какъвто трябва да бъде?
Кой знае защо, те не го забелязваха. Може би защото бяха насочили погледите си настрани, към подредените един до друг старинни плоски телевизори. За да види онова, което така привличаше вниманието им, Грем направи няколко крачки към масата и също погледна към екраните. Нищо… Всички екрани показваха едно и също — групата около кръглата маса, гледана от различни ракурси. Обикновена картина, в която нищо не обясняваше обтегнатите лица на хората. И после изведнъж разбра. Те гледаха само един екран — онзи, на който образът на Грем, изправен пред масата, закриваше част от изображението. Изтръпнал, той прехвърли поглед от екран на екран. На два от тях картината беше хваната така, че Грем не влизаше в кадъра. Но останалите… Те обхващаха масата, пространството пред нея, хората… Липсваше само едно.
Грем.
Отново и отново очите му пробягваха по екраните и потвърждаваха тревожната истина. На единия екран образът му съществуваше, на други два не беше хванато пространството, в което се намираше, а за останалите пет сякаш беше невидим.
— Какво става тук?… — произнесе той с неузнаваем, дрезгав глас.
Хората трепнаха, един от тях се надигна от креслото си, но всички продължаваха да гледат екраните и нито един не обърна очи към Грем. Оттатък, зад стъклената стена, мъжът с рядката коса движеше ръце по пулта. Червените лампички по миниатюрните камери изгасваха една след друга и заедно с тях изгасваха екраните.
Край масата се изправи възрастен мъж с кафяв костюм и буйна бяла коса. Ръката, която надигна нагоре, леко трепереше.
— Моля ви, не изключвайте всичко! Оставете тази камера… да, трета. Ако обичате…
Сред изгасналите матови прозорци на екраните остана да свети само един бял правоъгълник — онзи, на който се виждаше образът на Грем. Хората около масата продължаваха да го гледат втренчено, сякаш присъствуваха на необикновено събитие. И всъщност навярно беше така… Човек, който се появява от нищото, трябва да предизвика изумление, дори страх. Само онези екрани… с тях нещо не беше наред. Може би техническа повреда, с надежда помисли Грем. Но защо тогава не го поглеждаха?
— Запитах какво става тук — повтори той с гняв, породен от страха.
Те отново трепнаха, отново се взряха в единствения екран, сякаш не забелязваха, че живият човек е край тях. Възрастният мъж се приведе напред и неуверено запита:
— На кого… на кого говорите?
— Смешно… — нервно се обади седящият до него млад мъж с къдрава черна коса, тънки мустачки и прекалено самоуверена физиономия. — Не виждате ли, че е само образ, фантом… Как искате да ви отговори?
С ловко движение Грем направи крачка към мустакатия. Водеше го неочакваната догадка, че това може да са „играчите“, а заедно с нея — злобата, гневът и желанието да се подиграе със студеното насмешливо лице. Нямаше да го удари силно, достатъчно беше да го събори от стола.
Приведе се над масата, усети под пръстите си плата на костюма и дръпна… За миг тялото на мустакатия се надигна, олюля се и Грем очакваше да го види как се премята назад. Но вместо това непоносима тежест се стовари върху ръцете му, дръпна обратно чуждата фигура и я върна на стола. Грем изпъшка, натисна отново, но този път не успя дори да разклати противника. Зад масата сякаш седеше каменна статуя, зазидана за пода.
Тогава нещо в него се скъса и той престана да се контролира. Скрито някъде на дъното на мозъка, съзнанието му откъслечно забелязваше как останалото без ръководство тяло се мята из студиото, блъска стените, хората, камерите, мебелите и нищо, дори най-дребният предмет, не се подчиняваше на силата. Материята беше замръзнала, неподвижна.
— Аз ви казвах — дочу той като от огромно разстояние думите на мустакатия млад мъж. — Това не е нищо повече от случаен видеонен образ. Сигурно техническа повреда… или пак някой от техниците е обработвал домашния си видеон…
Обърна се назад. Тази насмешлива усмивка!…
— Не съм образ! — изкрещя Грем. — Аз съм човек като всички вас! Какво сте направили с мене?
Едната от жените закри очите си с разперени пръсти. Този път дори самоувереният бе изгубил спокойствието си. Само момчето не изглеждаше смутено, то посочи с ръка към единствения работещ екран и гръмко обяви:
— Познах го. Това е Грем Троол, галактическият разузнавач. Само че къде му е пантерата?
Грем стисна ръце с всички сили. Познаваха го… Това беше добре. Може би щеше да се разбере с тях. Може би всичко щеше да се окаже някакво недоразумение.
