— Безсмислица… — промърмори мустакатият.
Някой изшътка. Възрастният мъж с кафявия костюм избута настрани мустакатия и се приведе над масата, забил поглед в екрана.
— Грем… Грем Троол… Чувате ли ме?
— Да — мрачно каза Грем. — Чувам ви. Аз съм тук, по дяволите! Защо не гледате към мене?
Очите на възрастния мъж се разшириха. Той прехапа устни, сетне неуверено надигна ръка към екрана.
— Но аз ви гледам! Ето тук!
— Не ме гледате! — нервно възрази Грем. — Що за глупост, вие гледате своя идиотски телевизор и упорито не искате да се обърнете към мене. Сляп ли сте? Аз съм тук, пред масата!
Онзи завъртя глава покорно, като кукла, и се вгледа в Грем със сляп, невиждащ поглед. Очите му блестяха, лишени от всякакво изражение, няколко секунди те се мъчиха да открият нещо на височината на гърдите, после отново се върнаха към екрана.
— Сигурен ли сте, че сте тук? — гласът на стареца трепереше.
Грем искаше да отговори, но гласът му беше изчезнал. Той само направи неясно движение с ръка, след това плъзна пръсти по собственото си тяло, като че искаше да се увери, че съществува. Събеседникът му не изчака отговора. Вместо това той изведнъж изохка и се обърна към своя съсед — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса и с очила с дебели лещи.
— Вашият експеримент… Кого казахте, че сте избрали за герой на програмата?
Другият навярно разбра нещо, защото лицето му побледня и по челото му изведнъж, като от стисната гъба, избиха капчици пот. Той надигна ръка към екрана, после безсилно я отпусна на масата. Гласът му се задавяше.
— Той… това… Грем Троол… не, това е невъзможно…
Грем се хвърли към него, искаше да го дръпне към себе си, но си спомни предишния неуспех и само се приведе над изтръпналия свит човек. Отстрани рамото му се опря в твърдото като камък тяло на стареца.
— Какво знаете за мене?
Но човекът не го забелязваше. Той гледаше като замаян светещия екран и шепнеше несвързано:
— Грем Троол… обемът на паметта… ние мислехме, че е изгорял… не, това не е той… това е някой друг…
— Омръзна ми — обади се гласът на мустакатия млад мъж.
Грем видя как старецът се извъртя, хвана самоуверения за раменете и го разтърси с всичка сила още докато онзи довършваше думите си:
— …Ще се обадя да го изключат…
— И ще имате удоволствието да бъдете пребит от лауреат на Нобелова награда! — злобно изръмжа старецът. Той не изглеждаше надарен с особена физическа сила, ала сега гневът беше наелектризирал цялото му тяло. — Стойте тук и затваряйте проклетата си уста! Това е човек като всички нас!
— Глупости! — упорствуваше мустакатият. — Какъв човек…
— А вие знаете ли що е човек? Не? Тогава мълчете и оставете другите да говорят!
— Това не може да е нашият Грем… — продължаваше да шепае очилатият.
— Успокойте се, колега. Най-добре ще разберем от самия него.
Сега старецът изглеждаше почти спокоен. Той оправи костюма си, седна на стола и се обърна към екрана.
— Грем… Вие може би сте объркан… Повярвайте ни, ние сме не по-малко смутени от вас. Но трябва да ни разкажете за себе си всичко. Какво се е случило, как попаднахте тук, какво сте видял… Разказвайте, моля ви…
Откъм стъклената стена се обади някакъв високоговорител:
— Нямаме време. Студиото е нужно за…
— Мълчете! — властно надигна ръка старецът… — Мълчете и водете видеозапис, ако сте го изключили. Тук става нещо по-голямо, отколкото можете да разберете.
После той се обърна към екрана и лицето му омекна.
— Говорете, Грем. Ние ви слушаме.
— Добре — каза Грем. — Ще говоря. Всичко започна преди няколко дни. Беше вечер, валеше дъжд…
2
Едрият рус мъж на екрана замълча, но всички продължаваха да седят като вцепенени, сякаш очакваха да им каже оше нещо, нещо важно, което да разсее кошмара и очакването на някаква страшна, неясна развръзка. Струваше им се, че ако обърнат глави, ще го видят — тук, пред самата маса; и в същото време разбираха, че няма да го видят, че не могат да го видят, защото той не беше нищо друго, освен един образ, случайно попаднал а телевизионния монитор на студиото. Чертожничката мачкаше кърпичката си и хапеше края й, научният сътрудник нервно подсмърчаше, водещият непрекъснато разкършваше рамене, като че прекалено дълго бе седял на едно място. Дори ученикът бе изгубил юношеската си предизвикателност и несъзнателно се стремеше да се свие, да изглежда по-дребен, да се върне към онази възраст, в която „големите“ взимат всички решения вместо него.
Лемхович разтърси глава. Сега изглеждаше с десет години по-стар. Скептичната му усмивка беше изчезнала. Той се обърна към научния сътрудник и потърси погледа му, но онзи бе свел очи към масата и не желаеше да ги надигне.
— Струва ми се, че всичко съвпада… колега… — тихо каза Лемхович. — Претоварванията… прекъсванията, опитите на логическия филтър да поправи нещата… да удържи във верига едно съзнание, което открива свободата…
Раменете на научния сътрудник потръпнаха. Отразен от масата, гласът му беше неузнаваемо глух.
— Да, съвпада… Разбрах го, още от началото го усещах… — той изведнъж се надигна с отчаяни, просълзени очи и сега почти викаше. — Е, и какво? Какво ще искате от мене? Откъде можех да зная, че образът ще оживее? Знаете ли колко опити са правени досега за създаване на изкуствен интелект? И нито един… нито един, чувате ли!…
— Какъв изкуствен интелект? — тревожно избумтя от екрана гласът на Грем Троол. — Ще ми обясни ли най-сетне някой какво става тук?
— Да, аз мога — деловито се надигна водещият. — Накратко, с две думи. Вие сте образ, разбирате ли, образ! Вашето съзнание, вашите светове не са нищо повече от комбинация от сигнали в компютър, свързан с телевизор. И като такава комбинация от сигнали сте пътувал по проводниците на електромрежата. Безкрайно пространство… коридори… ха! Кажете по-просто от контакт до контакт, от телевизор до…
Той не довърши. Дребничкият научен сътрудник скочи от мястото си и с непостижимо точен удар в брадата го събори на пода. Водещият се търкулна, надигна се на лакти и замаяно опипа челюстта си. Над него научният сътрудник, съвсем объркан, бе вдигнал юмрук пред очите си и го оглеждаше с късогледо изумление.
На екрана Грем Троол бе притиснал слепоочията си с ръце. Той като че искаше да смачка в главата си чудовищната, невероятна вест, която го лишаваше от право на живот.
— Как може… — несъзнателно мърмореше Грем. — Аз търсех… „играчите“, а вие… Нали сте хора! Направете нещо… не можете ли?
— Безсилни сме, Грем — уморено каза Лемхович. — Ние не сме „играчи“… И няма сила, която да преодолее преградата между нас. Наша е вината… Моя… негова… на всички… Човек не може без изкуство, да! Без зрелище! И ние непрекъснато усъвършенствуваме зрелищата. Преди сто и петдесет години създадохме киното, „великия ням“. После му дадохме глас, с годините създадохме цветно кино, обемно кино… И всичко това ни води към последния праг, където истински личности истински ще страдат пред нас. Е, с какво ще се различаваме тогава от римляните с техните кървави гладиаторски игри, с техния сладострастно отпуснат палец? Дяволите да ни вземат нас, любителите на трагедии! Мислили ли сме някога за онова, което става зад екрана, зад грамофонната плоча, зад страниците на книгата? Та ако можехме да
