Постави на земята калъфа с въдицата и рибарското кошче и запълзя с мъка нагоре по скалите. Разпра крачола на панталона си, но не почувствува нищо. Градът го удряше право в лицето, загуби шапката си. Строполи се върху издатината — „като риба“, помисли си той обезумял — и изпълзя с мъка в кухината, образувана от надвиснала скала.
Вятърът все така го пронизваше. Той се преви одве и се промъкна към дъното на скалния заслон. Видя отвор — не много, но достатъчно голям, за да мине тялото му.
Пещера?
Няма значение.
Пое дълбоко дъх, опипа пред себе си, за да се увери, че няма наклон, и се провря вътре.
2.
Беше прекалено тъмно, за да вижда ясно, но беше сухо. Бръкна в джоба на ризата под якето си, извади клечка кибрит и щракна. Вдигна я над главата си и се опита да разбере къде се намира.
Слабата светлина не свърши много работа. Съобрази, че навярно се намира в някаква пещера; виждаше само едната й стена, макар че таванът беше твърде нисък. На около петнадесет стъпки зад него проблесна нещо метално — рудна жила може би.
Клечката угасна.
Той се заслуша, готов да изтълкува и най-слабото дращене или скърцане като шум от вълци, змии или нечия друга „обаятелна“ компания. Не чу нищо. В пещерата тегнеше само прашна тишина. Помисли си:
„Може да съм първият човек в света, който влиза тук.“
При други обстоятелства мисълта неминуемо би му доставила значително удоволствие, но в действителност беше в прекалено окаяно състояние, за да се развълнува. Беше мокър, премръзнал и изтощен. Нямаше с какво да стъкне огън. Навън, на някакви си два ярда над главата му, бурята вилнееше с ледена, нестихваща ярост.
И притъмняваше.
„Защо ли не взех фенерче?“
Сети се за веселите рекламни филмчета, в които водолазите в морските дълбини, ловците на мечки и безстрашните млади представители на закона биваха неминуемо спасявани от добрите изпитани джобни фенерчета.
„А в случай че нямаш фенерче… би ли могъл да хвърлиш батериите по врага?“
Засмя се, почувствува се малко по-добре и запали цигара. Димът поне беше топъл. Пациентите му винаги го разпитваха за рака на белия дроб и той винаги им отговаряше с подобаваща сериозност. Но все пак не се отказваше от цигарите.
Чудеше се как да промени положението си, за да избегне една остра скала отстрани. Ако се наложеше, щеше да остане цялата нощ тук; бурята не можеше да продължи вечно. После щеше да се върне при колата, да се върне вкъщи и да разкаже на Джоу какво се бе случило. После — горещ душ, закуска с горещо кафе и една серия антибиотици от лекарската му чанта. За щастие имаше предостатъчно. Дрогерията в Лейк Сити все още беше в ерата на долнокачествената меласа и киселото мляко.
Нима гърлото му вече се е възпалило, или си въобразяваше?
„Докторе, изцери себе си…“
Още две цигари и стана шест часът. Вън в бурята нощта бе паднала и около него в пещерата пропълзя гъст мрак. Във воя на бурята настъпи промяна; той долови плющене и клокочене, което би трябвало да означава, че градушката се бе обърнала на дъжд. Яростен, пороен дъжд. От опит знаеше, че водата ще залее пътеката и ще рукне надолу два-три инча дълбока. Това щеше да означава поне опасен преход. През нощта в никакъв случай не би му се разминало без някой счупен крак или нещо друго. И пикникът щеше да му излезе през носа.
Обели обвивката на един шоколад и бавно го изяде. Реши да запази останалите два за закуска, преди да се спусне надолу по планината.
Беше вече премръзнал до болка и знаеше, че една нощ на каменния под на пещерата никак не би му помогнала да се почувствува по-добре. Но беше уморен. Вероятно, ако би могъл да дремне малко, времето щеше да мине по-бързо.
Размърда се върху камъка, за да си намери по-удобно място, и откри, че удобни места няма. Сгъна носната си кърпа за възглавница и затвори очи.
Навън бурята ревеше и плющеше, но това беше монотонен звук, който му действуваше почти успокояващо.
Той заспа.
Мяташе се от време на време на твърдия под в пещерата, но и в съня си осъзнаваше, че времето тече. Упорствуваше в съня си, като че ли частица от самия него осъзнаваше, че така е по-лесно, отколкото да се събуди на студеното.
И тогава, съвсем ненадейно, той усети, че е напълно буден.
Нещо го беше събудило.
Какво?
Продължи да лежи неподвижен — ослуша се. Дъждът беше спрял, светът навън бе притихнал, чуваше се само шумът на капките. Бледа лунна светлина се процеждаше през отвора на пещерата и я озаряваше с призрачно сияние.
Погледна часовника си. Два часът.
Ето… Звук: приглушено щракване, като че ли от метална ключалка.
Уес притаи дъх, забрави за болките и страданията си. Очите му шареха из пещерата, търсеха…
Отново звук. Изскърцване като от нокът върху черна дъска. Някъде зад него, там, където стената пробляскваше леко с метален блясък.
Животно?
Очите му напрегнато се взираха в мрака — успяваше да различава само смътни очертания. Обзе го неописуем, безумен страх. Изведнъж нямаше вече цивилизация, нямаше наука, нямаше знание. Съществуваше само той единствен и една вековна тъмнина, сподавена от ужас.
Изтърколи се колкото можа по-тихо. Изправи се на четири крака и пропълзя към входа на пещерата. Провря ръката си навън, за да се залови за някаква опора по влажната скала.
Тогава го чу.
Нещо се отваряше.
Погледна назад.
Някой… нещо… излизаше от една дупка в пещерата зад него. Беше високо — трябваше да се наведе, за да не се удари в свода на пещерата. Имаше мъртвешки бледо лице. Имаше очи…
Видя го.
Тръгна след него.
Уес Чейс не можеше да разсъждава; мисълта му бе парализирана. Но с мускулите можеше да си служи и го направи. Хвърли се навън през отвора на пещерата, изпълзя надолу по скалния заслон. Ослуша се за потока, придошъл от дъжда, и се втурна към него.
Откри го — почти черен на сребристата лунна светлина. Зърна пътеката — тъмна следа в скалите. Понесе се стремглаво надолу по нея. Подхлъзна се, едва не падна, вкопчи се в някакви жилави храсталаци.
„По-бавно, каза си той. Ще се пребиеш!“
Погледна през рамо. Видя само свят, озарен от бледата лунна светлина. Не чуваше нищо освен шума на водата и една безкрайна тишина. Насочи отново вниманието си към пътеката и продължи да се спуска предпазливо надолу.
„Поне да стигна гората… Да се скрия…“
Потръпна неудържимо. Беше видял лицето, нямаше място за съмнение. Не беше сънувал и не беше луд. Не си направи труда да се ощипе; беше достатъчно зле и без това.
Продължи да се движи бързо, доколкото се осмеляваше. Наложи се да прекоси потока, а той беше
