Ветровете на времето

— Беше същото и преди. Същото място, високо в планината, защо трябва да се променя?

Напразно ли беше?

Не видяха никаква човешка фигура. Не чуха никакво животно — изобщо никакъв друг звук освен шумоленето на вятъра.

„Мъртво. Мястото е мъртво. Земята също…“

— Почакай…

Чу го. Всички го чуха.

Далечен тътен като от гръмотевица.

Приближава се…

Грохот, ураганен шум…

Видяха го.

Над тях.

Кораб, изумителен кораб, планина от метал и стъкло, която закри слънцето. Сянката му мина над тях. Представляваше нещо огромно, толкова високо в небето, толкова красиво…

И изчезна.

Остана само тътенът да се търкаля надолу по планината.

Хефидж плачеше.

— Кораб, космически кораб…

Той го повтаряше отново и отново, като че ли сам се наслаждаваше на думите, които излизаха от устата му.

— Успяхме — каза Арвън.

„Успяхме, успяхме!“

Той си спомни, всички си спомниха:

„Никоя досега известна човешка цивилизация не е успявала да открие и установи приятелски отношения с друга човешка култура на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да са разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако мислите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…

Тогава може би човекът някой ден би се оказал нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило…“

Те мълчаха, докато пиха студената бистра вода на ледниковото езеро. Смяха се, шегуваха се и плакаха, не смееха да повярват, но трябваше да повярват.

Поеха надолу по пътеката, край бързия планински поток, тичаха, тичаха…

Край смърчовете, шумолящите борове, стройните трепетлики…

Към една топла лятна долина, цялата в зеленина и златисти цветя, окъпана в цветове и огласяна от птича песен.

Към един нов свят, към една нова надежда.

С тях бяха Дериък и Сейехи, и Лейджър, и Колрак с усмивка на лице. Уес почувствува сълзи в очите си. Джоу също беше там… Джоу и животът, който винаги бе желал и никога не бе имал.

Светлината на слънцето беше за тях живот и обещание.

Уес не мислеше за света или двата свята, или вселената.

„Аз съм само на четиридесет. Съвсем не съм стар. Имам още време за себе си, време за деца, щастие и живот. Само на четиридесет, само на четиридесет, имам още време за себе си…“

Отиваха в неизвестността.

Нито един от тях нямаше дом.

Но те вече знаеха, че ветровете на времето са несмутими и вечни.

Това не беше краят.

Това беше началото.

,

Информация за текста

© 1956 Чад Оливър

© 1985 Лидия Цекова-Маринова, превод от английски

Chad Oliver

The Winds of Time, 1956

Източник: http://sfbg.us

Сканиране и разпознаване: Tonywoolf, 2003

Редакция: Mandor, 2003

Издание:

Чад Оливър. Ветровете на времето

Изд. Георги Бакалов, Варна, 1985

Биб. Галактика, №63

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/129]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:31

,

1

Една кварта = 1,14 л.