успеем да съберем двата свята, точно тези различия ще направят възможен техния нов живот. Но за нас сега важни са сходствата. Аз зная, че Земята няма да се самоунищожи. Зная, че ще осъществи космически полети. Зная, че сега няма да се провалим.
Уес запали цигара.
— Имаме една такава мисъл: „Правиш ми вятър“ — каза той. — Но ти благодаря, дори да е така.
Двамата мъже продължиха да седят в мълчание под величието на звездите.
Уес погледна нагоре към тях сред безбрежността на нощта.
„Някога може да бъда там, там горе при слънцата, мрака и тишината…“
Беше късно, когато се върнаха в пещерата.
Уес си спомни онзи път, когато Арвън го бе занесъл в пещерата на гръб, когато Арвън беше за него същество от някакъв кошмар. Като че ли се бе случило преди милиони години.
Той не се обърна назад, макар и да знаеше, че никога отново няма да види света, който го очакваше в подножието на планинската пътека.
Докато се опъваше на твърдия под, чу как Нлесин хърка здравата.
„Колко странно, колко странно е, че искаме да се наспим добре, преди да заспим за петстотин години…“
Заспа.
Сутринта премина в напрегнати шеги.
Те винаги внимателно бяха прикривали следите от присъствието си отвън, така че и сега се погрижиха за всичко това. Направиха хубава, обилна закуска — всеки от тях яде повече, отколкото в действителност му се искаше. В края на краищата обядът беше след петстотин години.
Затвориха вратата.
Уес извади спринцовката и я почисти със спирт.
Беше възбуден, но ръцете му бяха сигурни.
— Готово, Уес — каза Уийк. — Да започваме. Трябва да бъдеш абсолютно сигурен, че даваш на всички ни точно една и съща доза. И гледай да легнеш долу, в леглото, преди да се инжектираш — хваща бързо.
Доста смутени, те си стиснаха ръцете.
Никой не каза, но всеки си го помисли:
„Ами ако не подействува, ако в лабораторията са допуснали грешка, ами ако това е краят…?“
Уийк легна в своята ниша, намести се.
— Готово, Уес — повтори той.
Уес почисти ръката му с памуче, натопено в спирт, отвори тежката стъклена бутилка, напълни спринцовката точно с един кубик от лекарството. С увеличаване дозата на препарата се увеличаваше ефектът, трябваше да внимава…
Вкара изкусно иглата и натисна буталото.
Замислените неспокойни очи на Уийк се замъглиха, затвориха и той заспа. Уес се загледа в него. Като че ли не беше жив, не се забелязваше никакво повдигане и спускане на гръдния кош. Хвана китката му. Да, ето го пулса, но отслабва, отслабва…
— Следващият — обади се Нлесин.
Съвсем внимателно, като се стараеше да мисли единствено за работата и нищо друго, Уес обиколи всички.
Но едно потайно кътче на мисълта му отказваше да замълчи.
„Всички вие, всички вие, повтаряше то… Вие, Уийк и Нлесин, Арвън, Црига и Хефидж… Всички вие сте загубили нещо като мен. Какво се е случило във вашия живот, което ви е довело тук? Човек може да бъде задвижен само от пружините, които са вътре в него. Ти, Нлесин, бил ли си добър писател? Бил ли си достатъчно добър? Ти, Арвън, ако животът ти е бил пуст, тук ли си искал да го запълниш? Црига, ти си бил момче, когато си дошъл, но ще бъдеш мъж, когато се върнеш. Надявам се, че следващата жена ще бъде достойна за теб. Хефидж, каква самота те е накарала да дириш сред звездите свой дом? И Уийк… ти, загадъчен Уийк, ти също ли бягаш? Кое е породило черното безпокойство в твоята душа?“
Готово…
Уес загаси лампите, всички освен една — тази, която държеше в ръката си. Напълни спринцовката за последен път. После, усмихвайки се леко, внимателно запуши наново тежката стъклена бутилка.
Пропълзя в каменното си легло.
Пещерата наоколо беше тъмна и пуста, твърдата скала над него като че ли беше тежестта на вековете.
И все пак не беше сам. Хората, които спяха в тъмнината около него, разбираха. Те също се бяха простили с нещо… с всичко и те също търсеха…
Инжектира се и загаси светлината.
Тъмнина, сенки…
И безкрайна, мека забрава.
Шум.
Най-напред до него достигна шумът. Разнесе се в мозъка му като дим, синкав дим и после чу глас, който говореше, шепнеше…
Език, който не знаеше. Странно… Какъв беше той?
А! Лортански… разпозна го.
Гласът на Уийк.
Внезапно разтърсващо той отвори очи. Светлина… Причиняваше му болка. Той примига, задържа очите си отворени. Усети камъка под себе си, усети слабите удари на сърцето в гърдите си, забавеното движение на кръвта във вените…
— Буден съм — каза той високо, а гласът му прозвуча като грак. — Не съм мъртъв,
Ръка върху рамото му. На Уийк.
— Спокойно — каза Капитанът. — Внимателно. Не бързаме. Ти си добре.
Уес лежеше неподвижно и събираше сили. Беше му студено. Опипа гръдния си кош и наоколо се посипаха парченца прогнила материя.
„Гол, помисли си той. Аз, нудист!“
Направи усилие да се усмихне.
След малко изпълзя от леглото и се изправи. Главата му беше като празна и му се струваше, че пада, но се съвзе навреме.
„Мършав. Господи, колко съм мършав!“
Уийк също беше слаб и бледен, а очите му трескаво горяха.
— Вън… — промълви той. — Погледна ли?
— Не. Ослушвах се, не можах да чуя нищо. Изчаквах.
Един от останалите се размърда, простена. Црига.
— Да почакаме, докато всички сме в състояние да отидем — каза Уийк.
Уес седна на пода, треперейки. Трудно му беше да мисли, трудно беше да се завърне отново от света на мъртвите. Питаше се как Арвън се е отърсил така бързо онзи път, някога отдавна… колко, ли отдавна?
Но той беше
Те почакаха и когато всички бяха готови, Уийк предпазливо отвори вратата.
Светлина… светлина и тишина…
Минаха в каменното преддверие, погледнаха навън.
Нищо не беше се променило. Небето, скалите, храстите, потокът…
Уес почувствува как отчаянието го сграбчва с ледени пръсти.
„Какво, става? Всичко си е същото. Господи, не беше ли им подействувало лекарството?“
Арвън поклати глава и каза: