Той замълча.
— Но сам ти нищо не получаваш — завърши Нлесин.
— Считам, че ми приписвате повече алтруизъм, отколкото ми е присъщ — каза бавно Уес. — Не съм направил това само от добро сърце. Не съм го направил нито пък заради тази прекрасна абстракция, наречена „свят“. Аз съм егоист, господа.
— А! Ти предлагаш цена — ухили се Нлесин, като че ли очакванията му най-после се бяха оправдали.
— Да.
Те мълчаха.
Уес си пое дълбоко дъх и каза:
— Идвам с вас.
21.
Сега вече не бързаха, така че тръгнаха с кола на югозапад към Колорадо. През Аризона и Ню Мексико пътуваха нощем, а денем спираха в някоя туристическа хижа с климатична инсталация.
Лейк Сити се радваше на ежегодния си усилен сезон, тъй като рибарите пристигаха; мястото наистина беше далеч по-оживено сега, отколкото през зимата.
Оставиха колата край Пайн Мотел с бележка за Джим Уолс, който беше осребрил чека на Уес, когато той за пръв път се завърна от планината. После продължиха пеш под възхитителното слънце на Колорадо, край бистрите бързи води на Гънисън. Край тях се издигаха скали и ги примамваха с очарованието на далечината и свежата зеленина на боровете.
Отбиха се от главния път при потока и тръгнаха по тясната пътечка из храсталака. Край потока нямаше паркирани коли и това беше добре.
Продължиха нататък през долината, потънала в зеленина и златисти цветя, а водата ромолеше от дясната им страна. Когато пълзяха нагоре по планинската пътечка, Уес се улови, че поглежда към едно-две тъмни вирчета и си представя как пъстървите се спотайват там, разперили перки…
Продължиха да се изкачват сред прохладните борове и стройни трепетлики, а обувките им затъваха в джунгла от папрат и цветя. После смърчовете останаха зад гърба им и вече нямаше никакви дървета.
Докато завият за пещерата, те бяха вече доста изморени, а Уес бе разтревожен. Какво щеше да каже Уийк?
Нагоре към скалния заслон…
Вратата се отвори, за да ги пропусне.
Бяха отново в пещерата.
Нлесин победоносно вдигна тежката стъклена бутилка.
— Спасени сме! — възкликна той.
— Трябва да благодарим на Уес за това — прибави Арвън.
Црига и дори Хефидж се усмихваха странно, загадъчно.
Уес се изкашля.
— Върнах се с тях — каза той и спря.
„Това е съвсем ясно, идиот такъв!“
— Върнах се, защото аз… защото се надявах, че няма да имате нищо против, ако…
— Замълчи — спря го Уийк и гласът му не беше груб.
— Какво?
— Сляп ли си, Уес?
Уес се огледа смутено. Всичко изглеждаше като че ли същото. Безпорядъкът по пода, дървата за огъня, боклуците, нишите, издълбани в стената отсреща…
„Почакай, почакай…“
Преди нишите бяха пет: Уийк, Арвън, Нлесин, Црига, Хефидж.
Сега те бяха шест.
Уийк сграбчи ръката му и по лицето на Капитана се разля необичайна за него усмивка.
— Надявахме се, че ще дойдеш с нас, Уес — каза той. — В края на краищата сега ти си един от нас.
Уес откри, че му е трудно да заговори.
Не беше само нишата, не беше дори и великото приключение, което тя означаваше. Не, беше нещо много повече.
Той беше желан.
„Господи, помисли си той, някой ме харесва, някой
Чувството беше така приятно.
„По дяволите, нима ще се разцивря като някакъв си хлапак!“
— Благодаря — промълви той. — Благодаря много.
После излезе навън, при ледниковото езерце, което проблясваше на слабото слънце, защото в такъв момент човек предпочита да остане сам с мислите си.
Нощта, преди да поемат, Уес седеше навън под звездите, потръпваше леко от силния разреден вятър и се вслушваше в пръхтенето на някакво животно в храстите под него.
Арвън се измъкна от пещерата и седна при него.
— Често сме седяли така на Лортас вън под звездите — каза той. — Тежко е да си помислиш, че всички момичета, които си познавал, са мъртви от петнадесет хиляди години.
Уес кимна, при все че още му беше трудно да свикне с мисълта.
— Смешно, но винаги съм си мислил, че всички вие ще се завърнете у дома, отново в света, който сте изоставили, но това няма да е точно така, нали?
Арвън взе едно камъче и го запрати надолу към невидимото животно, което се втурна в шеметен бяг.
— Лортас още ще бъде там, освен ако всички предположения са се оказали погрешни. Но няма да бъде нашият Лортас, не и след повече от петнадесет хиляди години. Почти същото е, като че ли си изоставил Земята в края на каменната ера и си се върнал днес, но всъщност не е чак толкова лошо. Нещата бяха позабавили своя ход на Лортас, преди да тръгнем, също както ще се позабавят и тук след няколко стотици години.
— Но все пак ще бъдете чужди.
— Всички ще бъдем в еднакво положение, Уес.
Уес продължи да говори. Той откри, че нервите му са изопнати, изпитваше нужда, огромна нужда от успокоение.
„Може никога да не се събудим, мислеше си той. А може да се събудим и да открием, че Земята е радиоактивна пустиня. Шансовете, фантастичните шансове…“.
— Мисля, че забравяш най-същественото — каза накрая Арвън. — Разбира се, че говорим за вероятности, статистики и тем подобни. Разбира се, че се страхувахме първия път — страхувахме се, че този свят ще се окаже като другите, като всички онези, които бяхме срещали в Космоса. Но, Уес, вие не бяхте хвръкнали във въздуха, а сте имали необходимата за това техника, както и провокацията. В действителност най-невероятното нещо за мен е колко много този свят прилича на нашия собствен. По дяволите, аз не се чувствувам по-чужд тук от теб — малко различен физически може би, но не дотам, че да не мога да вървя по улиците на Лос Анжелос, без някой да се заглежда в мен.
Уес се усмихна на себе си. Въпреки думите му имаше някои неща, които Арвън все още не знаеше за Земята.
— Не искам да те обидя — каза той, — но се боя, че почти всякакви неща биха могли да съществуват незабелязани в Лос Анжелос.
Арвън сви рамене.
— Окей, това е съвсем вярно. Но не е случайност, че толкова си приличаме, Уес. Всъщност този свят е Лортас такъв, какъвто е бил много отдавна. Има съществени различия, разбира се. Един ден, ако някога
