търговия. А частните вили по брега на океана, вили, които през зимата изглеждаха така мрачни, влажни и изоставени, сега бяха с отворени прозорци, а в гаражите им имаше коли.
Той спря край Пойнт и влезе вътре.
— Докторе!
Един от келнерите забърза към него с усмивка на лице.
— Не съм ви виждал от години. Как е госпожа Чейс?
— Чудесно, чудесно.
Как странно е да го наричат „докторе“ отново! Бяха ли частиците от неговия живот разпилени в очакване да бъдат събрани пак?
— Бихте ли ми донесли уиски със сода на балкона?
— Веднага, докторе. Хубаво е, че се върнахте.
Той излезе на балкона и седна на сянка. Оттук чуваше грохота на водата долу под себе си, когато се разбиваше в брега и заливаше черните скали. Погледна към океана — син, искрящ под ясното небе. Видя рибарски лодки — далечни петънца на слънчевата светлина, — но най-вече го порази самотата и покоя.
Загледа се в чайките, които се рееха над плитчините и се стрелваха надолу за някоя риба. По брега някакви кучета съсредоточено изучаваха мокрия пясък и бързо се втурваха назад, за да избягнат идващите вълни.
Уес свали очилата си и затвори очи, като поглаждаше с ръка чашата си. Шумът на прибоя беше изключително успокояващ. Той и Джоу бяха идвали тук много пъти в онзи, другия живот, бяха се напивали, смели, вършили налудничави неща. Ако можеше човек да се върне назад, помисли си той, назад при извора на детството, към безгрижните сърца и безгрижни нощи, които му се струваше, че ще бъдат вечни.
Ако…
Той сложи отново очилата си и се загледа като хипнотизиран в океана.
„Ние всички сме чужденци тук, на Земята, помисли си той. Ние сме риба на сухо, която се мята върху камъните.“
— Уес, стари приятелю — каза си той на глас. — ти си едно готино копеле.
Плати питието си и остави доста по-голям бакшиш, отколкото бе необходимо.
Качи се в колата си и тръгна обратно покрай брега, нагоре по хълма към Санта Моника, после по Уилшир към Уестуд. Намери свободно място за паркиране близо до службата си, пусна две пенита в автомата, седна в колата си и се загледа. Беше освободил мис Хил, естествено, но някакъв неясен подтик го бе накарал да продължава да плаща наема за кабинета си. Вън на сградата видя златния надпис върху черната табелка: Д-р Уестън Дж. Чейс.
Бащиното му име беше Джаспър и той го мразеше. Спомни си как Джоу го беше взела на подбив: Д-р У. Джаспър Чейс. Усмихна се. Господи, това бе толкова отдавна.
Не разбра колко дълго бе стоял там, но се сепна, като забеляза, че индикаторът е светнал червено. Потегли надолу по „Олимпик“ към „Бевърли Глен“.
Зави по „Сънсет“, където започваше „Бел Еър“, и продължи по тихата сенчеста „Бевърли Глен“. Огледа се за надписа, който напомняше на Бил да се сети за колелото на Джими, но него, естествено, го нямаше. Сви нагоре по хълма, изви по някогашната своя пътечка.
Спря колата, излезе. Застана полускрит край живия плет. От къщата можеха да го забележат, ако някой гледаше оттам… Не се движеше — нито насочваше вниманието към присъствието си, нито го криеше.
Чудеше си дали искаше да бъде видян.
Въздухът бе хладен и ухаеше на зеленина, а тревата беше равна като игрище за голф. Джоу поддържаше двора в добро състояние. Къщата от камъни и секвоя бе притихнала в следобедната сянка.
Беше ли тя там?
Беше я виждал няколко пъти през изминалите две години, но само с техния адвокат. Тя се поддържаше и изглеждаше щастлива.
„Щастлива е, че се отърва от мен вероятно.“
Не, това беше несправедливо. Той познаваше Джоу. Тя никога не би признала, че са й причинили болка, дори и ако самият той е изпитал болка. Тя не би се издала пред него.
Представи си как отива към вратата. Тя я отваря в не съвсем цветущ вид. Отмята назад русата си коса, съжалява, че не се е сетила да си сложи червило.
— Уес…
— Джоу, премислях… много неща. Мога ли да вляза за малко?
Тя се поколебава само за миг.
— Сама ли си, Джоу?
— Разбира се, глупчо. Хайде влизай, Уес.
Той ще влезе и после… какво?
Щеше ли тя да го приеме отново? Искаше ли я той отново? О, чувствата още ги имаше, а той не е бил с нея цели две години. Просто да отиде до вратата…
Биха ли могли да започнат отново?
Уес знаеше отговора на този въпрос. Можеха да започнат отново — винаги може да се започне отново. Но как щеше да свърши?
Той знаеше отговора и на този въпрос. Той беше такъв, какъвто е, и тя беше такава, каквато е. Не се беше получило истински и никога нямаше да се получи…
Той продължи да стои неподвижно край плета.
„Ти, глупако, помисли си той. Чакаш я да излезе при теб.“
Ако тя го беше видяла, то не даваше никакви признаци за това.
Той не влезе.
Сенките се издължиха и се спусна нощ. Той видя осеяното със звезди небе над него.
— Сбогом, мое момиче — промълви той.
Качи се отново в колата и потегли.
Този път, когато пристигна в Санта Моника, той отиде в апартамента, където го очакваха Арвън и Нлесин.
— Привет! — възкликна Нлесин, като хвърли романа, който четеше. — На засада ли попадна, или нещо друго?
— Нещо друго — призна си Уес.
Арвън пое тежката стъклена бутилка и я разцелува.
— Получил си го!
— Готово е. Гарв казва, че е точно копие на онова, което му дадохме, за да го изследва. Надявам се, че е прав.
— Трябва да е прав — каза Арвън.
— Неизлечим оптимист — промърмори Нлесин, като потриваше плешивата си глава. — Вероятно не е толкова добро, колкото Нембутала.
Приготвиха си вечеря, Нлесин демонстрира своя новопридобит майсторлък със спагетите. Бяха хубави, виното — също, но те всички бяха необичайно унили.
Това беше краят на пътя.
— Отвратителна история — промълви накрая Арвън. — Събудихме се след петнадесет хиляди години в една каменна пещера в Колорадо точно когато се случи ти да се вмъкнеш там вътре в този заслон, за да се скриеш от бурята. Вероятно там вътре не се е появявало друго човешко същество, откакто сме заспали. И аз трябваше да те сграбча, да те уплаша почти до смърт и да объркам живота ти.
— Аз сам си го обърках — подчерта Уес.
— Може би. Но ние бяхме там и то след петнадесет хиляди години бяхме все още подранили. Сега съм убеден, че Земята е светът, който сме търсили — ти си така досущ като нас, Уес, че само почти идентични културни тенденции биха могли да доведат до създаване на нашите два народа. Но бяхме се провалили и изведнъж ти ни предложи своята блестяща идея. Като че ли ти си ни спасил, Уес, и при това си спасил далеч не само нас. Но…
