Слезе, почука на вратата на стаята.
Никакъв отговор.
Почука отново.
— Аз съм, Уес — каза той. — Отворете вратата, по дяволите.
Вратата се отвори бавно и там се появи Нлесин с оръжие в ръка.
— Натисни спусъка — промълви Уес. — Моля те.
Нлесин го изгледа, огледа се нагоре и надолу за полицаи и после го пусна да влезе.
— Страхувах се, че сте си отишли — каза Уес.
— Ти ни взе колата, приятелю…
И тогава Нлесин забеляза лицето му.
— Уес… Какво се е случило, човече?
— Светът просто свърши без време. Надявам се, че ще ви допадне идеята да се напием, защото мразя да пия сам.
И тогава запасът му от думи се изчерпа. Срути се върху леглото. Не можеше дори да заплаче.
Арвън внимателно затвори вратата.
Докосна рамото на Уес.
Той заговори на собствения си език, но онова, което казваше, можеше да бъде разбрано навсякъде, на какъвто и да е език.
— Хайде — каза Нлесин, когато тишината стана непоносима. — Отвори бутилката, Арвън.
Очилата на Уес бяха паднали, но в този момент той нямаше нужда от тях.
Уискито се плъзгаше в гърлото му като топло масло, но на него му беше студено, студено като в бездната между световете.
Заеха се с първата бутилка с непоклатима решителност, но вечерта настъпи, докато да я пресушат.
Оттук нататък беше ясно и лесно.
Отвориха и втората бутилка.
Уес им разказа какво се бе случило. Опита се да изглежда равнодушен към това, но не успя да заблуди никого, най-малко себе си.
Докато говореше, си мислеше:
„Какво ли се е случило на Арвън и Нлесин там, на Лортас? Точно това прогонва човека вън от него самия, дори към звездите. Не е възвишено, не е абстрактно. Това си е страх и самота, които никога не могат да бъдат забравени, независимо колко далеч ще отидеш, независимо колко дълго ще пътуваш.“
— Тост, джентълмени! — викна Нлесин. — За спасителите на вселената, героите на Космоса!
Пресушиха чашите.
И на Лортас еднакво тачеха момичетата (все същата стока на която и да е планета) — щастливецът Уийк и пламенните американски момчета.
Напредваха отлично и на Уес му поолекна. Но после неизбежното се случи: Арвън и Нлесин започнаха да си спомнят миналото. Скоро те вече се смееха истерично, потупвайки се един друг по гърба, изгубени сред отдавна отминали събития, в които Уес не участвуваше.
Той беше отново сам.
И започна да изтрезнява. От уискито само му прилоша. Той седеше на леглото и слушаше, вторачил поглед в стената.
Мислеше за своя живот.
Не му се понрави.
Не беше глупак. Знаеше, че си е изграждал твърде красива представа за Джоу, докато лежеше в онази пещера. Джоу не е била такава през всичките тези години. Но човек трябваше да повярва в нещо, трябваше да създаде дом…
Сигурно вината е била и негова. Беше луд по Джоу, необходимо му беше да я има. Той знаеше, че тя не желае да приеме неговия начин на живот, но не го беше грижа… тогава.
„О, ти си велик човек, Уес. Трикратно ура за теб.“
Спомни си Синсинати и себе си като момче. Снега през зимата и как се пързаля надолу по неравните хълмове, заобикаля дърветата и лети над черни дънери. Как се връща у дома и с усилие събува мокрите си обувки, как го боляха премръзналите му крака от топлината. Летните нощи… горещи и душни… как пускаше вентилатора да духа в лицето му и слушаше свирките на влаковете откъм „Норуд“. Всичко това изглеждаше отдалечено на милиони мили, милиони години…
Пролетта и бейзболът… как всеки следобед играеше до тъмно, докато не виждаше топката надолу по поляната в края на улицата. Гори и потайни зелени пътечки… как увисва по върбите над потока, как лови раци под камъните. Септември и футболът… със съзнанието, че си добър, със съзнанието, че момичетата те наблюдават, чудесните, страхотни, тайнствени момичета, и мечтата, че някак някой ден ще се ожениш за едно от тези момичета и тогава, естествено, всяка нощ ще бъде празник и животът ще бъде вечно хубав.
След това всичко бледнееше. Колежът представляваше само един безцветен спомен за кафе, мазни яйца и скучните монотонни гласове на преподавателите. Спомняше си как един некадърник на възраст прочете стихотворение от Сандбърг и после мърмореше:
— Стихотворение ли е това? Ако това е стихотворение, то аз съм Херкулес!
А Том искаше да надене леопардова кожа, да дойде в клас, да подскочи и да каже:
— Това е стихотворение и аз съм Херкулес!
Само дето никога не го направи.
В медицинския институт беше по-добре, изследванията бяха събудили интереса му. Лабораторията го вълнуваше… Господи, та той работеше по цели нощи. Но Джоу искаше пари, а това означаваше върволицата от пациенти с протекли носове в кабинета му, милионите, милиарди протекли носове и безкрайни следобеди…
Беше ли различен? Беше ли изключителен? Или това се случваше на всеки американец? Той се опита да се сети за някой от хората, които познаваше и който да е щастлив, наистина щастлив. Изглежда, че веднага, щом започнеш да опознаваш човека по-добре, откриваш, че той мрази работата си или я търпи, но му се ще да избяга… къде?
А после Колорадо и фантастичните седмици в пещерата, където петима мъже бяха спали петнадесет хиляди години. И разказът, чудният разказ за един кораб, който достигнал звездите и търсил, търсил…
Това се оказа най-интересното нещо, което някога му се е случвало. И сега дори то бе завършило с провал, а този провал беше нещо лично и ето ги тук — трима скитници в един мотел се наливаха с алкохол.
Нлесин почти привършваше втората бутилка и млясна с уста. Имаше още една-две капки в нея, но твърде малко, за да му свършат работа. Въпреки това той завинти капачката плътно.
— Ще го запазим за по-късно — промърмори той и отвори третата бутилка.
Уес внезапно скочи от леглото.
Той се вторачи в двамата мъже до него — беше напълно трезвен.
И изпълнен с надежда.
Може би…
— Почакайте — прошепна той. —
20.
След това — кафе, спорове и още кафе.
След това — неспокоен сън.
И накрая, след решителна схватка на сутринта с пържени яйца с бекон и още кафе, остана да направят само едно нещо. Трябваше да се върнат в Колорадо, и то бързо.
Същия този следобед те тръгнаха, по „Сепулведа“ към международното летище и се качиха на двумоторен самолет за Денвър. Полетът беше неспокоен и само разбърка стомасите им. В Денвър наеха кола и се отправиха за Лейк Сити, като влязоха в него през заледения проход Слъмгълиън.
