Ветровете на времето

листата.

Дори и в стария форд би могъл да кара със затворени очи. Имаше странното чувство, че никога не е заминавал, че току-що е отишъл до кабинета си както обикновено и се прибира у дома за обяд.

По „Бевърли Глен“ не срещна никакви космически кораби.

Мина край един надпис, боядисан с големи червени букви по средата на улицата. Той гласеше: Бил, да не забравиш за колелото на Джими.

Уес се ухили, попита се кой ли е Бил и си представи как щраква с пръсти, обръща се и се втурва нанякъде за колелото на Джими.

Беше хубава улица.

Той зави по една от онези улички, които като че ли се изкачват право нагоре по планинския склон, продължи за кратко време по втора и зави надясно по един път, полускрит от яркозелената ограда от жив плет.

Беше си у дома.

В очите му напираха сълзи и Уес мислено се нарече сантиментален глупак. Спря колата. Излезе и пое дълбоко мириса на влажна зеленина, създаден като че ли само за него. Ето — той видя собствената си кола под навеса. И къщата от камъни и секвоя — нищо изключително навярно, но тя беше негова или по-скоро щеше да бъде след още няколко вноски.

Той се заслуша, не чу нищо освен лая на куче някъде надолу.

Джоу беше сама.

Той изтича през тревата към предната врата, пъхна ключа в ключалката и отвори.

Огледа се набързо в кухнята, всекидневната, към вътрешния двор. После прекоси бързо хола, развълнуван като дете, и отвори вратата на спалнята.

— Джоу — извика той.

И млъкна.

Норман Скот се повдигна от крайчеца на леглото с лице, по-бяло от чаршафите.

— Уес — прошепна Джоу. — О, господи, Уес.

Тя се покри, скри лице във възглавницата и се разрида.

— Виж какво, приятелю — заговори Норман припряно. — Виж какво…

Той се задъха и спря.

Уес стоеше съвсем неподвижно. Стомахът му се сви на топка, а главата му се завъртя. Пред очите му притъмня. Не почувствува нищо, съвсем нищо.

— Аз… ние… мислехме, че си мъртъв — прошепна Норман. — Без да кажеш дума, без да оставиш нищо. Какво можехме да мислим? Ние не знаехме, не можехме да знаем…

— Млъкни — каза Уес.

Каза го меко, без гняв. Не искаше да чува гласа на Норм. Това беше всичко.

Джоу не го погледна.

— По-добре да си вървя — промълви глупаво Норм.

— Да. По-добре си върви.

Не го видя, като излезе, но остана сам с жена си. Докосна голото й рамо — не грубо. Беше студено като мрамор.

— Мълчи — каза той.

Тя се задави от това мълчание. Продължаваше да лежи и трепереше. И все така не поглеждаше към него.

— Обичаш ли го? — попита Уес.

Беше безсмислен въпрос — не го интересуваше.

— Да… Не… Не знам.

Гласът на Джоу беше толкова приглушен, че му беше трудно да я разбира.

Извади цигара и я запали. Ръцете му бяха уверени. Огледа се. Леглото… спомни си как търсеха дюшек, който да не хлътва от тежестта му и все пак да не е много твърд за нея. Бледосини тапети. Шкаф с неговите дрехи, нейните рокли. Комбинезон, закачен на дръжката на вратата в банята.

Някъде отдалеч дочу гласа й.

— Къде отиде? Бях полудяла. Какво можех да направя? Той беше толкова мил с мен, толкова внимателен. Уес, защо ме остави?

Гласът й стана по-твърд.

— Нали ти казвах да не тръгваш и да не ме оставяш сама в онази жалка колиба! Цяла зима ли трябваше да чакам?

Тя започна отново да плаче.

— О, Уес… Господи…

Уес не слушаше.

Той я погледна. Беше малко поотслабнала, русата й коса, разпиляна върху възглавницата, бе като златна.

— Свиркай си — чу се да казва.

— Какво?

— Нищо… Възрастни хора… Да бъдем цивилизовани, мъдри.

Сега тя го погледна.

— Не, не съм луд.

Той се усмихна без желание и се запита какво ли щеше да си помисли тя, ако й кажеше къде е бил, какво се бе случило. И вдигна рамене.

Сега това нямаше значение.

Той беше чужд тук. Това не беше неговият дом, това не беше жената, за която се беше оженил. Както всичко останало от живота му и това също му бе отнето.

Той беше сам в стаята с една непозната.

Джоу се измъкна от леглото и треперейки, навлече някакъв пеньоар, отметна косата си.

— Дай ми една цигара, Уес.

Той дори не я чу.

— Би трябвало да те напердаша здравата или нещо подобно, но не си заслужава труда.

— Моля те, дай ми цигара.

— За теб ще има кой да се грижи. Няма за какво да се тревожиш.

— Уес, не те разбирам.

— Няма значение.

— Уес, ще повикам Хорас. Имаш нужда от лекар. Изглеждаш… ужасно. Виж какво, не можем ли да обсъдим всичко това? Не сме в средновековието. Ние сме разумни хора.

Уес се обърна и излезе.

— Уес!

Той излезе от един чужд дом навън, под едно чуждо слънце.

Не чувствуваше нищо, не виждаше нищо.

Качи се в стария форд, излезе на улицата на заден ход и потегли без посока.

Когато дойде на себе си, караше по булевард „Олимпик“ и плачеше. В устата си имаше цигара, тя беше изгоряла докрай, обгорила бе устната му. Изплю я навън от прозореца, без да я докосва с пръсти.

Отмина една пресечка. „Вермонт Авеню“… Търговската част на града. Нямаше представа как бе стигнал дотам, пък и не го интересуваше. Направи три десни завоя, после ляв и потегли в обратна посока към „Санта Моника“.

Спря пред един магазин за спиртни напитки и купи три бутилки шотландско уиски „Бяло конче“.

— Ще празнувате ли? — попита продавачът.

— Да. Моят дебют.

Отново в колата. Отново към „Бевърли Глен“ и оттам към „Сънсет“. Надолу по „Сънсет“ сред потока от коли.

Мотелът.