Ветровете на времето

Изкачването нагоре по планината покрай заледения поток беше мъчително, но те едва ли забелязваха снега, вятъра и лютия мраз. Премръзнали, със зачервени лица и развълнувани, те се изкатериха в скалния заслон и почукаха на вратата.

Отговор не последва.

— Ние сме, по дяволите! — извика Нлесин на лортански. — Пролетта е дошла, знаем си, че ще ви се прииска да излезете и да си наберете диви цветя. Хайде навън, свадливи старци!

Вратата бавно се отвори и там се показаха Уийк, Хефидж и Црига със заредени оръжия.

— Чудесно посрещане — забеляза Нлесин, като влизаше в пещерата. — Вашата радост от нашето завръщане дълбоко ни трогва.

Уийк го сграбчи за рамото.

— Не си играй с нас, човече! Какво открихте? Бързо!

— Не можем да построим кораб — каза Арвън. — Невъзможно е.

Лицето на Уийк посърна.

Црига седна на пода.

Хефидж дори не мигна.

— При все това отложете за малко самоубийствата — прибави тихо Нлесин. — Мисля, че имаме шанс и можем да благодарим на Уес, че се сети за нещо, което ние всички глупаво недогледахме.

Той се ухили.

— Да, неизвестният пришълец може да се довери на него.

Уийк се обърна към Уес.

— Но какво…

— Почакай…

Арвън отиде бързо до петте ниши, издълбани в скалата. Застана на колене и започна да рови из камъчетата, мръсотията и клонките, които се бяха натрупали.

— Не го виждам — прошепна той.

— Чудесни домакини — промърмори Нлесин и се присъедини към него.

— Трябва да е…

— Чакай. Ето го.

Нлесин го вдигна — беше точно както предполагаха, че ще бъде.

Те седяха и разговаряха, бяха изпълнени с надежда. Нахраниха се обилно с еленско месо; новодошлите ядоха с по-голямо удоволствие от тримата, които го бяха яли седмици наред.

После заспаха здрав сън от изтощение.

На следващата сутрин Уес, Арвън и Нлесин се върнаха по планинската пътека със своето съкровище, увито в кърпичка и закрепено в джоба на сакото на Нлесин.

Два дена по-късно те бяха отново в Лос Анжелос.

Именно там Уес се залови за работа.

Приготовленията не бяха лесни, но Уес Чейс се почувствува щастлив от работата. Веднъж и той да излезе с предложение, с което може да се гордее, веднъж и той да прави нещо, което действително да го интересува.

Не сам, разбира се, но неговата мисъл беше тази, която задвижи нещата.

За известно време той забрави за Джоу, забрави всичко освен настоящата си задача. Тази задача му допадаше и можеше да бъде разрешена.

Отне им почти две години.

Уес имаше приятели от дните на ендокринните си изследвания, които сега бяха настанени в огромни лаборатории. Те помогнаха в работата и всичко се оказа всъщност нещо съвсем обикновено за един обучен екип от изследователи.

На Уес му струваше пари, разбира се, но това не го безпокоеше. Той изразходи всичките си спестявания и облигации, при това с удоволствие.

Започнаха както се полагаше.

Първо — подробен качествен анализ.

Второ — точен количествен анализ.

Най-накрая — продължителен процес на пречистване, многократни тестове с лекарствени деривати, експерименти върху бели мишки и маймуни.

Беше трудна работа, но не се изискваха чудеса.

Сведоха я до следното:

„За съвременната техника беше невъзможно да създаде космически кораб от неясни описания по памет. Дори ако корабът още съществуваше, много проблеми биха били почти неразрешими, а корабът беше прах и нещо по-лошо — нямаше и следа от него след тези петнадесет хиляди години. Но най- важното за препарата, приспал хората от Лортас, беше, че той представляваше относително елементарна смес. Както бе казал Арвън на Уес, инжекцията, която водеше до забавяне на жизнените процеси, беше екстракт от лимфна тъкан на летаргични животни, като мармотите, в комбинация с абсорбент на витамин «Д», инсулин и някои обикновени лекарствени деривати. Ако лабораториите имаха образец за сравнение, без значение в какво количество, лекарството би могло да се синтезира. А Уийк не го беше използвал докрай. Той беше запечатал отново няколко капки в самоизстудяващата се дурагласова бутилка и я беше пуснал на пода. През всичките тези векове тя бе останала там, запазена при температура, близка до абсолютната нула…“

Удивителното беше, че никой от тях не се бе сетил за възможността, докато Уес не видя как Нлесин затваря отново бутилката с уиски с останалите в нея няколко капки. След това с предишния опит на Уес в ендокринните изследвания резултатът беше предопределен. Сезонните промени във функциите на хипофизите на летаргичните животни му бяха добре познати и бяха за него удобен претекст, когато отиваше в лабораториите със своя проблем.

За по-малко от две години те го получиха.

— Внимавай с това лекарство, Уес — предупреди го, когато свършиха, Гарвин Бери, комуто повериха образеца. — То мълниеносно поваля нашите опитни животни.

— Ще внимавам, Гарв — увери го Уес.

Всичко се оказа толкова просто.

Тримата бяха наели един обикновен апартамент в Санта Моника, но Уес не се върна направо при Арвън и Нлесин. Оставаше му да свърши още едно нещо.

Докато пътуваше, безценното лекарство, запечатано в бутилка от здраво стъкло, стоеше на предната седалка до него. Изглеждаше съвсем обикновена бутилка, дори и на Уес — с малко повече въображение тя можеше да мине за бутилка мляко; взел я е от някой магазин в Уестуд и сега я носи у дома на Джоу…

Но тази бутилка мляко му беше струвала хиляди долари.

И нямаше вече Джоу.

И нямаше вече дом.

Като че ли бе свикнал с това. Не остана вече болка, само дълбока празнота някъде вътре в него, където по-рано беше мястото, отредено за предишния му живот. Той не обвиняваше Джоу или Норм. Беше провалил живота си и без тяхната помощ.

Ако се беше оказал мъж на място, за да направи онова, което желаеше, вместо това, което Джоу мислеше, че желае той да направи…

Ако беше настоявал да имат деца…

Ако беше поел отговорността за собствения си живот, докато все още имаше време…

Ако, ако, ако…

По дяволите! Ръцете му се вкопчиха в кормилото. Поне в това не беше се провалил. Той беше извършил едно нещо в живота си, което имаше стойност. И още не беше приключил.

Почти несъзнателно той започна поклонението.

Пое през лятната мараня по крайбрежното шосе. Пътят гъмжеше от коли. По плажовете бяха налягали хора, които поглъщаха слънчевите лъчи. Сергиите за скара и сандвичи с кренвирши въртяха шумна