Ветровете на времето

настоящето — на престоял шоколад, филтрови цигари и безалкохолни напитки в станциите за газ.

Уес се тревожеше за парите. Той не беше богат човек и петстотин долара изчерпваха значителна част от чековата му сметка. Биха ли могли тези мъже някога да му се издължат?

Той се изсмя гласно.

Петстотин долара? Би ли дал толкова, за да спаси своя свят? Би ли ги дал доброволно?

Е, петстотин долара са много пари.

По-лесно беше да оставиш някой друг да си направи труда. Какво означаваше бъдещето за него?

„Може би… — мислеше си той. — Може би затова човешкият род е на изчезване.“

Минаха през Нидълс.

— И така, това е Калифорния — обади се с безразличие Нлесин. — Досущ прилича на Аризона.

— Ще започне да се различава — увери го Уес.

Продължиха нататък.

Лос Анжелос се е разпрострял като октопод, проточил пипала с пищни сергии и потоци от димящи автомобили цели мили на север, на юг и на изток. На запад лежи океанът и всеки човек изпитва несъмненото чувство, че след време той също ще бъде окупиран от плаващи жилищни домове и универсални магазини, построени пирамидално.

Между пустинята и града няма рязка граница. Просто градчетата се приближават все по-близо едно до друго — „Добре дошли в Уест Ориндж Очърд“; „Приятно прекарване“ — и стават един голям град, и това е Лос Анжелос.

На едно място пътят извива нагоре по едно възвишение и бихте могли да погледнете надолу към долината, където е разположен Лос Анжелос. В действителност, разбира се, не можете да видите града — всичко, което виждате, е сиво покривало от мъгла, дим и това специфично градско изпарение, наречено „смог“.

— Нима хората живеят там без маски? — попита Нлесин с искрено удивление.

— Страхувам се, че е така. Когато си там долу, не е така очебийно, трябва да излезеш над него, за да получиш пълна визуална представа.

— Невероятно — промълви Арвън, извади носната си кърпа и я сложи пред устата си с надеждата, че го е направил небрежно.

Уес продължи да кара колата, без да се замисля много. Движението беше натоварено, но беше нищо в сравнение с онова, което представляваше в неделя. Той усещаше удивлението на двамата си спътници, които явно очакваха всеки момент да умрат, и откликваше на това, като шофираше с преднамерена небрежност.

Той ги въведе откъм Юниън Стейшън, където поеха по Холивуд Фриуей. Движеше се встрани от потока коли и се придържаше близо до банкета от дясната страна на шосето, защото старият автомобил не можеше да се състезава с безкрайните скорости и издръжливост в централното платно. Те профучаха през търговската част на Лос Анжелос — тази сива джунгла, изоставена да се разлага — градът внезапно експлодира в множество разклонения: към Вали, към Санта Моника и към неизброими други местоназначения — и продължиха в хаоса към Холивуд.

За учудващо кратко време достигна булевард „Сънсет“ и продължиха надолу по просторната лъкатушеща улица в посока към Уестуд. Обликът на града се промени коренно. И най-вече понамирисваше на повече пари.

Беше типичен за Лос Анжелос ден: хладен, но не студен; влажен, но не и кишав. Слънцето едва-едва се показваше през мъглата, а навсякъде, където погледът стигаше, се простираха огромни дворове, отрупани с блестяща зеленина и тук-там разпръснати ярки червени цветя. Къщите се намираха на различно разстояние от пътя в зависимост от това, с колко пари разполагаше собственикът, и представляваха предимно испански замъци и дълги, ниски ранчови постройки.

Възрастни дами седяха при сергиите край пътя, продаваха карти, които биха упътили младите духом и инфантилни по разум към автентичните домове, които принадлежаха на истински живи филмови звезди или им бяха принадлежали миналата седмица, когато сегашната карта е била напечатана.

Имаше повече коли, отколкото бяха видели по главното шосе от Колорадо за Аризона. Всякакви коли: невъзмутими стари, черни лимузини, управлявани от пенсионирани двойки, таратайки, пилотирани предизвикателно от най-младите или най-бедните, нови-новенички автомобили с нови-новенички преуспели господа на кормилото, подобни на бръмбари чуждестранни спортни коли се вливаха и изливаха от потока, а техните опулени шофьори поглеждаха обикновените фургони за добитък с чувство на огромно превъзходство.

Ето.

Ръцете на Уес се вкопчиха в кормилото.

Той спря при светофара на Бевърли Глен. Ако завиеше надясно към Вали, само след пет минути щеше да си бъде у дома.

Джоу…

— Продължавай напред, Уес — обади се тихо Арвън.

Светофарът светна зелено. Уес мрачно изчакваше на „Сънсет“.

— Накъде, господа? — попита той напрегнато.

— Туристическата улица — отвърна Нлесин. — Спокойно, Уес, веднага, щом узнаем това, което ни е необходимо, можеш да си отидеш у дома и да забравиш всичко за нас. Обещавам ти.

Арвън изгледа проницателно Нлесин и леко се усмихна.

— Знае ли Уийк за това? — попита Уес.

Нлесин сви рамене.

— Избягал си…

Уес усети как го обля вълна от топли чувства. Умът му отново загъмжа от противоречия. Тези хора го бяха държали затворник и все пак, по дяволите, той беше на тяхна страна.

Внезапно той откри, че бедата се състоеше в това, че стоеше между два свята. Той не участвуваше в мисията, довела хората от Лортас на Земята. Но странно, той не принадлежеше изцяло и към света наоколо, при все че бе прекарал дълги години от своя живот тук.

Беше станал някак чужд, а чувството не бе никак приятно.

Минаха край черно-белия знак, който сочеше към Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Ако свиеше наляво, той щеше да пристигне в Уестуд Вилидж, където се намираше кабинетът му. Господи, вероятно вече не му е останал нито един пациент. Ако се покажеше на вратата, щеше ли мис Хил да е там както винаги?

Той продължи по Сънсет, спря отново на сфетофара при Сепулведа. Огледа се наоколо към колите, къщите, дърветата, навалицата. На ъгъла върху една оранжева сергия на самообслужване видя вестник — „Мирър Нюз“, не „Таймс“. Успя да прочете заглавието с големи черни букви: Съветският съюз отговаря „Може би“. Може би какво? Той дори успя да види снимката на някаква блондинка в левия ъгъл. Омъжена? Разведена? Убита?

Светофарът светна зелено.

Продължи нагоре по хълма.

И внезапно градът около него като че ли се промени. Зелените ливади и дървета бяха заместени от пясък, сградите се срутиха и към небето останаха да стърчат само стоманените им скелети. Пясък покри всичко, огромни бурени израснаха от тротоарите, уличният паваж се напука и парчета бетон стърчаха разхвърляни като блокчета от домино.

Тишина, пустота…

Вятър и пясък…

Смърт…

О, той знаеше какво вижда. Това бе светът на Центавър Четири, видян през погледа на Арвън. Да… и стотици други светове, за които никога не бе чувал. Светове на хора, които някога са живели, смели са се и са вдигали врява, както и този град сега гърми нехайно около него.

Уес потрепера и се върна от действителността. Не „към“, а „от“ действителността.

Той погледна към Арвън и Нлесин и разбра, че те също виждаха Лос Анжелос такъв, какъвто един ден щеше ря бъде. Те също знаеха, че настоящето бе само една ранна сцена от първото действие на човешката