е постъпила на служба при господаря? Дали е средновековна етика? Ходорковски вече е осъден, той е в затвора, защо трябва да се вади нож на умряло куче? Редно ли е един руски интелигент да прославя затвора и строгостта на съда, щом на паметника на Пушкин е написано: „Да възславим свободата“ и „падналия подкрепих“.
Към средата на деветдесетте предприемчивите финансисти успяха да се справят и с онази собственост, която комунистическата Дума ревностно, но бездарно опазваше от приватизация — петрола, металите и земята. Либералният политик Немцов убеждаваше червения парламент, че не може да се прави приватизация наполовина и дори се шегуваше с комунистите: „Те казват, че земята е майка и не бива да се продава. А може ли да се дава под наем?“ Най-големите петролни и металургични предприятия в страната не носеха печалба. Кръв капеше от сърцето на предприемчивите финансисти, защото разбираха колко пари отиват на вятъра. Но увещанията и шегите на Немцов не помагаха, за да се изкарат на пазара петролният и металургичният отрасъл.
Помогна блестящата, макар и изключително цинична идея на предприемчивия финансист Владимир Потанин, шеф на Банка ОНЕКСИМ. Казват, че именно той измислил залоговите търгове. Държавата не можеше да продаде петролните компании и металургичните заводи на частни лица нито за бонове, нито за пари. Но законът не забраняваше на държавата да поиска заем от частни банки, залагайки петролните компании и металургичните заводи. А после, когато държавата не е в състояние да върне дълговете си, да от стъпи на кредиторите заложените петролни компании и ме металургични заводи.
Идеята беше блестяща. Президентът Елцин търсеше само повод да реализира тази рискована схема за приватизация на предприятия, които парламентът забрани да се приватизират. И намери повод. През 1995 година комунистите триумфално спечелиха парламентарните избори, а либералите с позорно загубиха.
Михаил Ходорковски пише в статията си „Левият завой“ („Ведомости“, 01.08.2005 г.):
„… Добре си спомням мрачния януари на 1996. Тогава на мнозинството либерали и демократи (а аз, без твърде да се замислям за смисъла на думите, причислявах себе си и към едните, и към другите) им беше трудно и тъжно заради безспорната победа на КПРФ на думските избори през 1995 година. Но още повече заради готовността на мнозина представители на Елциновия истаблишмънт да се строят на опашка пред Генадий Зюганов и без да свалят от лицата си стереотипната слугинска усмивка, да получат прошка за предишното си буйно свободолюбие…
… По същото време аз и моите съмишленици нямахме никакво съмнение, че Зюганов ще победи на предстоящите президентски избори. И съвсем не защото Елцин — както тогава изглеждаше — беше дали тежко болен, дали здравата пиеше, дали просто беше загубил интерес към властта…
… Към средата на деветдесетте се изясни, че чудото на демокрацията не се случи, че свободата не носи щастие, че ние просто не можем да сме честни, умерени и прецизни по буржоазному…
… Затова аз и още 13 известни (за онова време) бизнесмени подписахме през март 1996 година почти забравеното сега обръщение «Да излезем от задънената улица!». Идеята на писмото беше простичка… Президент на Русия трябва да остане Борис Елцин като гарант на гражданските свободи и човешките права. Но премиер, при това с разширени пълномощия, трябва да стане ръководителят на КПРФ… Нужен е ляв завой, за да се примирят свободата и справедливостта, малцината спечелили и мнозината, чувстващи, че са загубили от всеобщата либерализация.
Както е известно на всички, компромисният (и исторически оправдан) тандем Елцин-Зюганов не се получи. Защо — най-добре знаят онези, които за разлика от мен имаха достъп до Кремъл. Може би са виновни най-близките съратници на Елцин, които не искаха да делят нищо с никого, дори за да се предотврати проточилата се нестабилност. А може би самият Генадий Зюганов, стопроцентово уверен в победата си, не е искал да се договаря, или… просто не е искал властта в Русия, защото прозорливо се е страхувал от това страшно бреме.“
Край на цитата. Аз имам по-различни сведения. Мисля, че Михаил Ходорковски, макар да се е причислявал към либералите и демократите, не е виждал нищо катастрофално в идването на комунистите на власт: те са стари негови познайници, бившето райкомовско началство. Ходорковски, разбира се, би искал да продължат либералните реформи, свързани с името на Елцин, но не е имал възможности да спре Зюганов. А кой умен бизнесмен ще тръгне да се сражава, без да е сигурен във възможностите си. И е подписал писмото „Да излезем от задънената улица!“, предлагайки на Елцин и на Зюганов да се договорят. Може би това писмо да е било много мъдро. Но не зная дали е било реалистично. След като го подписал, Ходорковски заминал на международния икономически форум в Давос.
Там на един от банкетите масата на Михаил Ходорковски се оказала в съседство с масата на бизнесмена Борис Березовски и на финансиста Джордж Сорос. Сорос си спомня, че тогава попитал Березовски дали разбира, че ако на власт дойдат комунистите, за броени дни ще ликвидират либералната икономика, свободата на словото и самия Березовски. (Между другото, може би нямаше да ги ликвидират, комунистите също нямаха възможности, за да ликвидират когото и да било.) Березовски уж разбирал, но не виждал възможности за противопоставяне. Не зная дали Ходорковски е участвал в разговора или просто е слушал. Зная само, че едва ли не същата вечер Борис Березовски, богаташ според тогавашните представи и собственик на „Първи канал“ на телевизията, отишъл при своя враг, също богаташ според тогавашните представи и собственик на телеканала НТВ Владимир Гусински. За да е по-цветист разказът, би ми се искало например Березовски да е отишъл направо от банкета в измачкан смокинг и с бутилка коняк в ръка, а Гусински да го е посрещнал в хавлия и шапчица за душ, но не зная как е било наистина. Зная само, че медийните магнати и довчерашни врагове са се договорили: не дай Боже, комунистите да победят на президентските избори, трябва да бъде подкрепен президентът Елцин. Зная също, че към тяхната договорка постепенно са се присъединили и други известни руски и бизнесмени, включително и Михаил Ходорковски. Това беше смела и рискована игра. Рейтингът на Елцин беше 4%, а на Зюганов — 35%. Но за предприемчивите финансисти от деветдесетте години подобна смела и рискована игра не беше нещо ново. Още повече че в замяна на подкрепата Елциновият Кремъл обещаваше най-желаното — приватизация на петролните находища и металургичните заводи.
В статията „Кризата на либерализма…“ Михаил Ходорковски пише:
„Аз ли, един от големите спонсори на президентската кампания през 1996 година, не помня какви наистина чудовищни усилия бяха необходими, за да накараме руския народ да «избира със сърцето си»?!“
Аз също помня. „Избирай със сърцето си!“ беше главният лозунг на Елциновата кампания. Най-добрите журналисти, получили съвсем наскоро свобода на словото и пряк ефир, убеден съм, искрено вярваха, че не бива да се допуска до властта Генадий Зюганов, който ще им отнеме и прекия ефир, и свободата на словото. Най-добрите журналисти мислеха, че спасяват професията си и страната си, а всъщност погубваха и едното, и другото.
Моят приятел талантливият журналист Евгений Ревенко беше изпратен като кореспондент на НТВ със задачата плътно да следва Генадий Зюганов. Не да отразява предизборната му кампания, а да го „топи“, т.е. да го показва смешен, глупав и безсмислен. Не да се опитва да изяснява как именно Генадий Зюганов възнамерява да реализира популистките безсмислици, които поднасяше на избирателите, а да довежда до абсурд тези глупости. Не да кара зрителя да мисли, а да го кара да вярва, да „гласува със сърцето си“.
Друг мой приятел, талантливият, много талантливият журналист Сергей Мостовшчиков измисли нов жанр — забавно да преразказва постъпките на политика. Трябва да признаем, че постъпките на политиците често наистина са непохватни. Спомням си невероятно смешната бележка на Мостовшчиков за това как Генадий Зюганов целува в черквата ковчежето със свети мощи. Досега този репортаж се смята у нас за политическа журналистика и никой сякаш не забелязва, че тази работа е варварска и средновековна — така навремето са изпращали шпионин да отрови княза.
От друга страна, Анатолий Чубайс, който оглави Елциновия предизборен щаб, всеки ден измисляше събития с участието на президента. В Средновековието тази длъжност се е наричала сенешал, уредник на празниците. Медиите се задължаваха да показват как президентът танцува, как на крилото на самолета
