— Разбирам.
Разговаряме в Лондон. В бара на един хотел на Нотинг-хил. Ира не може да се върне в Русия, защото ще започнат да я влачат по разпити.
— Та, като се занимаваш с наука, от време на време поглеждаш в справочник, за да провериш някоя формула или закон. А Платон тези закони ги усещаше, виждаше как се движат парите, как живеят. Разбирате ли?
— Разбирам. Така е и с неправилните глаголи. Само учениците ги зубрят. На определено ниво на изучаване на езика започваш да разбираш защо те се спрягат толкова неправилно.
— Добре, че разбирате. Освен това Платон Леонидович беше невероятно красив мъж. Той излъчваше невероятно мъжко обаяние.
— А разправят, че бил груб.
— Това не може да се нарече грубост. Понякога крещеше. Ужасно крещеше, така, че не можеше да се разбере какво крещи.
През 1991 година Михаил Ходорковски беше съветник на министър-председателя на Русия Иван Силаев. До 1991 година премиерът на Русия беше само ръководител на правителството на една от републиките и всъщност не ръководеше нищо. Но когато Съветският съюз се разпадна, значимостта на тази длъжност рязко нарасна и съветникът Ходорковски със сигурност — за разлика от майка ми и 90 процента от населението — е имал достъп до закрита информация, умеел е да я анализира и е разбирал къде да вложи боновете — не само своите собствени, но и изкупените от народа, макар и без принуда, но съвсем не на цената на две Волги.
Ходорковски ми пише от затвора:
„… отидох да защитавам Белия дом — все още неосъзнато (просто защото бях съветник на Силаев и не можех да постъпя другояче), но с раздвоени чувства. През 1993 година обаче вече бях съзнателен привърженик на пазарната икономика и демокрацията, макар — както се оказа по-късно — да не съм разбирал какво е това, а окончателното осъзнаване дойде през 1998 година, след финансовия срив.“
В началото на деветдесетте младите предприемчиви финансисти, имащи достъп до закрита информация, твърде своеобразно разбираха пазарната икономика и демокрацията. Разбираха твърде своеобразно дори човешката порядъчност. От писмото на Ходорковски следва, че през 1991 година той отива да защитава Белия дом не заради убежденията си, не заради свободата и демокрацията, дори не за да защити бизнеса си, а от чувство за лична преданост към Иван Силаев. Това е някаква средновековна етика — да защитаваш сюзерена си на всяка цена, дори ако той не е прав, но с одобрението на сюзерена можеш да правиш каквото искаш, дори действията ти да са незаконни.
Те купили например завод „Апатит“, който трябвало да произвежда торове, но спрял и затънал в дългове. Купили го евтино, но според договора трябвало да направят големи инвестиции за възстановяване на завода. Не инвестирали обаче, защото разумно разсъдили, че ръководството на „Апатит“ ще открадне инвестираните пари, или което е още по-обидно — ще ги разпилее. Сигурен съм, че не им е било жал за парите. Не е вярно, че един добър бизнесмен е побъркан на тема пари. Той е побъркан на тема собствена ефективност, особено когато в страната маразматичният социализъм се сменя с див капитализъм. Той е убеден, че може да не се спазва някоя и друга буква от закона или от договора, ако това е в полза на ефективността. Мениджърите от МЕНАТЕП не вложили пари в завод „Апатит“, а започнали да го управляват: доставяли горива, машини, изплащали заплатите на работниците, оптимизирали данъците, построили дори тролейбусна линия от града до входа на завода, но пари не дали. А когато държавата започнала да съди МЕНАТЕП заради неспазени условия на приватизацията, държавата била обезщетена и в съда с нея било сключено споразумение. Заводът заработил. Какво искате още? Нима не е ясно, че е неефективно да се спазва договорът, а е ефективно да се сключи договор, той да се наруши, а след това да се пренапише. Още повече, ако сюзеренът е съгласен и ти си му верен слуга.
Някаква средновековна етика. Ефективно е да се отнасяш като с деца с некомпетентните хора, населяващи една тромава страна — да ги мамиш, а после да им казваш, че измамата е била за тяхно добро. Струва ми се, че така са мислели през деветдесетте години либералите, включително и Ходорковски. Изглежда, че така мислят и до ден днешен властимащите, като ни мамят, уж в името на нашето благо, за мира в Чечня, за изгодата от монетаризация на социалните привилегии и за удвоения брутен вътрешен продукт.
Историята със завод „Апатит“ ще стане едно от обвиненията в процеса срещу Ходорковски и Лебедев. Поради давност съдът няма да може да признае Ходорковски и Лебедев за виновни по делото за „Апатит“, но в присъдата специално ще се подчертае, че приватизацията на завода все пак е била незаконна. В същото време новите собственици на работещия завод няма да се откажат от печалбите си, а държавата няма да се откаже от данъците, плащани от незаконно възстановения завод. И никой няма да се интересува дали завод „Апатит“ щеше да оцелее, ако банка МЕНАТЕП беше инвестирала в него толкова пари, колкото предвиждаше договорът, или досега щеше да стои в руини. Никой няма да се интересува дали е възможно през деветдесетте години завод „Апатит“ да плаща данъците си в пълен размер, равняващи се тогава благодарение старанието на комунистическия ни парламент на 102% от оборота. Никой няма да се съобразява какво би станало, ако заводът не беше приватизиран по единствено възможния тогава незаконен начин.
Към средата на деветдесетте години предприемчивите финансисти, които имаха достъп до закрита информация, доведоха своята локална ефективност до съвършенство. Те се научиха да живеят в страна, в която не умееше да живее мнозинството от населението. Сега вече, когато постъпките на Михаил Ходорковски от времената на приватизацията се смятат за престъпление, докато за аналогични постъпки на много други не става и дума, театралната режисьорка Светлана Врагова в телевизионната програма на Андрей Караулов „Момент на истината“ за първи път разказва как Банка МЕНАТЕП й отнела апартамента. Имала големия късмет да живее в непосредствена близост до Банка МЕНАТЕП в прекрасна старинна сграда и Банка МЕНАТЕП решила да откупи апартаментите на живеещите там, като им осигури жилища в други райони, и да вземе сградата. От целия вход само тя и съседът й над нея отказали да напуснат. Съседът скоро бил убит (Светлана Врагова не твърди, че убийците са имали отношение към МЕНАТЕП). А самата тя, когато веднъж се върнала вкъщи от вилата, заварила апартамента си разграбен. Мебелите и библиотеката били изнесени, вътрешните стени избити. На вратата стояли охранители от Банка МЕНАТЕП, а в милицията й се присмели, когато тя поискала да приемат жалбата й, че апартаментът й е съсипан. Ако се вярва на този разказ на госпожа Врагова (а аз вярвам), със сигурност Банка МЕНАТЕП някак си законно е оформила изселването на жителите. По-разумно би било за госпожа Врагова да се премести в друг апартамент, докато са я молели с добро. Неразумно е било да се инати и да иска да остане в апартамента, където е живяла петнайсет години. Изобщо излишно е да имаш човешки чувства — те са неразумни. Но госпожа Врагова казва, че след като останала бездомна, започнала да звъни на свои приятели — високопоставени чиновници. Ето това наистина е било разумно: някой от нейните високопоставени приятели се обадил на някого от началниците на МЕНАТЕП и МЕНАТЕП й купили хубав, по неин избор и в удобен за нея район, апартамент в замяна на отнетия й.
Госпожа Врагова разказва, че след няколко години случайно се срещнала с Михаил Ходорковски на прием в Кремъл. И Ходорковски й се извинил. Той уж бил казал:
— Извинявайте, не знаех, че става дума за вас.
И ако наистина е казал така, думите му са означавали: „Извинявайте, не знаех, че изселвам от дома му силен и разумен човек, един от нас, избраните.“ И ако той наистина е казал така, значи все още не е разбирал, че не бива да се изселва човек от дома му, не защото той е силен, разумен или избран, а защото е просто човек.
В тази история от все сърце бих съчувствал на Светлана Врагова, ако не бяха две обстоятелства. Първо, оттогава нищо не се е променило: скоро ще започне жилищно-комуналната реформа, хиляди хора ще бъдат изселени от домовете, където е преминал животът им, и Светлана Врагова сигурно няма да започне да се обажда на високопоставените си приятели за всички тези бездомни, както не се обажда сега за бездомните бежанци и за бездомните офицери, защото тя не е слуга на бежанците и бездомните. Второ, Светлана Врагова подписа отворено, инспирирано от Кремъл писмо, одобряващо ареста на Ходорковски. Защо? Дали
