продажба на валута например в Съветския съюз се предвиждаха години затвор и дори разстрел. А по време на перестройката за обмяна на валута, макар и незаконна, не арестуваха. И едва когато на всеки ъгъл се появиха обменни бюра, се появи и закон, разрешаващ тази дейност.
Решили да нарекат новата банка по първите букви на вече забогатялото НТТМ. По комсомолски маниер така се наричаше Центърът за междуотраслови научно-технически програми. А банката нарекоха по капиталистически маниер — МЕНАТЕП.
Разхождаме се с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“. Тя ми показва училището и къщите, построени за 150 деца сираци, доведени от различни места на конфликти. Показва ми и празното място, където се планирало да се вдигнат къщи за още 1000 сираци. Но синът й е в затвора, компанията е рухнала, финансирането е прекратено.
— Когато започна да се занимава с бизнес, го попитах — въздъхва Марина Филиповна — няма ли да те затворят? А той ми отговори — не, времената се промениха. Но аз не вярвам, че времената са се променили. От самото начало, откакто Миша започна да се занимава с бизнес, всеки ден сутрин, като стана, първо включвам радиото. Цял ден слушам дали не се е случило нещо с Миша. Струва ми се, че когато Елцин беше президент, не беше толкова страшно. А когато дойде Путин, пак стана страшно, защото хората от КГБ със сигурност не са се променили. Ние, от по-възрастното поколение, знаем, че те не се променят.
Върху телевизора в хола на лицейския офис има две снимки: президентът Путин и президентът Путин, който се ръкува с Михаил Ходорковски. Такава е страната ни: все още сме в обръч от врагове, днес ти си приятел на властта и на теб възлагат надежди, утре си вече враг и отиваш в затвора и дори не ги успял да забележиш кога си станал враг. Питам:
— Марина Филиповна, щом Путин е толкова страшен, защо държите снимките му на телевизора?
Марина Филиповна ми отговаря:
— На шега.
Глава 3
ОТРОВЕНИТЕ
„Сега ще се наложи да анализираме нашите трагични грешки и да признаем вината си“ — пише Михаил Ходорковски в първото си открито писмо от затвора „Матроска тишина“ през пролетта на 2004 г. Писмото се нарича „Кризата на либерализма в Русия“. Написано е във връзка с катастрофалното поражение на либералните партии „Яблоко“ и „Съюз на десните сили“ на изборите за Думата през 2003 г. и на либералния кандидат Ирина Хакамада на президентските избори през 2004 г. Изречението „да анализираме нашите трагични грешки и да признаем вината си“ се отнася до деветдесетте години, когато либералите бяха на власт.
Всъщност либералите никога не са били на власт в Русия. През целия период на деветдесетте години комунистите бяха мнозинство в парламента. А либералният политик Егор Гайдар беше начело на правителството само една година, когато страната по чудо избегна глада и гражданската война — онази година, когато баща ми още по тъмно се нареждаше на опашка в магазина и чакаше почти цял ден, за да купи двеста грама масло за петчленното ни семейство. А аз нощем разтоварвах тирове с детски храни, защото детските храни не достигаха и се разпределяха само между онези, които разтоварваха тировете. Добре си спомням онази година и помня, че спасението от глада дължим на Егор Гайдар.
През останалите години (освен краткото председателстване на Кириенко и Примаков) правителството беше оглавявано от Виктор Черномирдин (намерили бяха либерал!). То беше съставено само наполовина от либерали, а втората половина бяха либерали от типа на Сосковец и Заверюха, за които тогавашният вицепремиер Борис Немцов се шегуваше, че дори фамилиите им не са като на либерали.
Трябва да се признае обаче, че през деветдесетте години либералите наистина бяха силни. Анатолий Чубайс беше ту шеф на президентската администрация, ту вицепремиер. Борис Немцов — ту вицепремиер, ту приемник на Елцин (с 60% рейтинг), ту лидер на парламентарната фракция. Григорий Явлински неизменно оглавяваше влиятелната парламентарна фракция и веднъж дори едва не стана премиер. Разбира се, либералите са отговорни за много неща през деветдесетте години, но не за всичко, далеч не за всичко.
Михаил Ходорковски пише… Ако, разбира се, пише самият той. Щом публикуваха „Кризата на либерализма в Русия“ във в. „Ведомости“, мнозина осведомени хора се усъмниха в неговото авторство. Говореше се, че две седмици преди да се появи „Кризата…“ в печата, текстът на статията вече бил в интернет. Говореше се, че в текста си личало перото на политолога Белковски, който замисли и започна тормоза на милиардера през 2003 г., публикувайки доклад с твърдение, че олигарсите се стремели към властта. А през 2004 г., веднага след публикацията на „Кризата…“, излезе със статия във в. „Ведомости“, озаглавена „Самотата на Ходорковски“, отбелязвайки, че образът на „разкаялия се олигарх“ е изгоден на президента Путин и покаянието му може да бъде прието. Много неща се наговориха тогава.
Не ми се вярва Белковски да е написал статията „Кризата на либерализма в Русия“ от името на Ходорковски. Съображенията ми са стилистични. В писмото, което получих от „Матроска тишина“, често се употребяват безсмислени излишни тирета. Склонността към тиретата е характерна за образованите хора, които смятат за важно да пишат правилно, но не са с хуманитарно образование: когато не знаят какъв препинателен знак да сложат, за всеки случай слагат тире. Политтехнологът Белковски също обича тиретата, но никога не поставя излишни. А в писмото, получено от мен, и в писмото „Кризата на либерализма…“, и в писмото „Левият завой“ има изобилие от излишни тирета. Виждал съм няколко писма на Ходорковски до различни хора. Във всички тиретата са в повече, всички са писани от един и същи човек и ако не е Ходорковски, значи някой политтехнолог води цялата обширна кореспонденция от името на Ходорковски. Не е ли твърде сложно?
Впрочем, след като прочете „Кризата на либерализма в Русия“, лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински не се усъмни в авторството, но каза, че не може сериозно да се обсъжда писмо, написано от човек в руски затвор. Ако се вярва на Явлински, самата липса на свобода изключва свободното излагане на мисли. А биха могли да му окажат и натиск. Или пък написаното в затвора писмо да е скрита молба за помилване, а защо не и тайна политическа игра, водена от Ходорковски или около Ходорковски без знанието на читателите на вестник „Ведомости“.
Така или иначе, Ходорковски пише:
„Руският либерализъм претърпя поражение, защото се опитваше да игнорира, първо, някои важни националноисторически особености от развитието на Русия, и второ — жизненоважните интереси на мнозинството от руския народ. И умираше от страх да каже истината.
Не твърдя, че Чубайс, Гайдар и техните съмишленици са си поставили за цел да излъжат Русия. Мнозина от либералите от първия Елцинов набор бяха хора, искрено убедени в историческата правота на либерализма, в необходимостта от «либерална революция» в уморената страна, която всъщност не познаваше очарованието на свободата. Но след като получиха властта, либералите се отнесоха повърхностно, да не кажем лекомислено, към същата тази революция. Те мислеха за условията на живот и труд само на 10 процента от руснаците, които бяха готови за решителни житейски промени в условията на отказ от държавен патернализъм, докато забравиха — за 90-те процента (ето го излишното тире). А трагичните провали на политиката си прикриваха най-често с лъжа. Измамиха 90 процента от хората, като щедро им обещаха, че за един бон могат да си купят две Волги. Наистина, един предприемчив финансов играч с достъп до закрита информация и нелишен от способността да я анализира, можеше да направи от приватизационния бон и десет Волги. Но нали обещаваха на всички.“
Край на цитата. Де да беше само това! Де да беше само несправедливата приватизация през деветдесетте години, която отрови душите ни. Честно казано, тогава, в началото на деветдесетте, си мислех, че свещената борба за свобода ще ни направи по-добри. Но първо, тази борба не беше за свобода, и второ — тя ни превърна в чудовища. Мисля, че през деветдесетте години всеки извърши нещо, което преди би му се струвало позорно или гнусно, а сега, след като го е извършил, си живее спокойно, сякаш нищо не се е случило.
Деветдесетте години започнаха с августовския пуч (1991 г.), когато президентът Горбачов се оказа задържан във вилата си във Форос (ако се вярва на версията, че са го задържали насилствено и той не е бил осведомен за заговора и не е бил негов пасивен участник). Силовите министри, членове на Държавния
