Медведково5, учила вечерно, искала да си намери работа в същия институт като лаборантка в една от катедрите, а там й поискали направление от комитета на Комсомола, без което никого не можели да вземат на работа. А в комитета на Комсомола решили, че и на тях им трябва такова красиво момиче и предложили на Ина да се занимава с комсомолската отчетност. А когато дошло време за първия й отчет, заместникът по организационната работа Миша Ходорковски предложил на девойката да й помогне. От онази нощ, която двамата прекарали край масата, отрупана с ведомости за платения членски внос, започнала любовта им. Но Ина си спомня за Комсомола без ентусиазъм, както без ентусиазъм си спомня и за началото на съвместния им живот в малко хотелче в покрайнините и после за вилите под наем на Министерския съвет. Питам я:
— А кога ви споходи щастието? Нали знаете, има едни такива проблясъци на щастие?
— Зная. Онзи ден. Когато децата се гушнаха в мен на улицата.
Майката на Ходорковски Марина Филиповна за разлика от Ина се усмихва, когато й показвам писмото: „… майка ми каза, че «я е срам заради сина й» — запомних думите й, но не ги разбрах.“ Тя се усмихва, че ги е запомнил, и разсъждава на глас:
— Аз наистина не исках Миша да работи в Комсомола, исках той да стане учен. И когато се канеше да влиза в партията, също бях против. По комсомолска и по партийна линия у нас прогресираха най-вече мързеливците и глупаците, които не искаха или не можеха да се трудят. А Миша се учеше добре, завърши с червена диплома.
С Марина Филиповна разговаряме в лицея интернат „Коралово“, в малка къщичка встрани от останалите, където се намира офисът на лицея. Завеждащ лицея е бащата на Михаил Ходорковски Борис Моисеевич, в къщичката той има кабинет, а зад него — малка стаичка с диван и телевизор, за да може възрастният човек да си почива през деня, без да се откъсва от работното си място. С Марина Филиповна седим на този диван, а Борис Моисеевич обикаля кабинета и вика малкото страхливо кученце. То май се уплаши от мен, напъха се под телевизора и Борис Моисеевич не може да го намери.
— Боря, то е някъде тук, не се тревожи — казва Марина Филиповна.
— Ами ако е избягало навън? — тревожи се Борис Моисеевич.
— Защо — питам — не сте обяснили на сина си заради какво ви е било срам, когато отишъл да работи в Комсомола?
— Мислех си — отговаря Марина Филиповна, като измъква кученцето изпод телевизора, — че е по- добре Миша да порасне и сам да разбере. Боря, ето го!
Спомням си, че нашите родители по този начин предпазваха децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но предпазваха децата си да не го разберат. Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават академик Сахаров например, като разберат, че той не е враг, а затворник, страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат. Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт. Страхуват се и досега, защото нищо не се е променило. В края на краищата, както си бяхме в обръч от врагове, така си и останахме — ако се вярва на телевизията.
Ходорковски май дори и не беше забелязал как от защитник на обсадената крепост се беше преквалифицирал във враг. Но мнозина в нашата страна не забелязваха как от герои изведнъж се превръщаха във врагове: предприемачите от времената на НЕП-а, верните ленинци, академик Сахаров — аз се отнасям по различен начин към тези хора, но всички те дори не бяха успели да забележат как от защитници бяха станали врагове. Вчера те награждават — днес те арестуват. Такава ни е страната.
— Миша беше много убеден — казва Марина Филиповна. — Направо беше запален по тези свои идеи. Казваше: „Мамо, ако не ние, тогава кой?“ Казваше, че може да замине на бригада, да направи нещо полезно и да спечели пари. Той отиваше през зимната ваканция там, където през лятото щяха да се трудят неговите комсомолци, договаряше се за работата, за материалите, за това къде ще живеят студентите, с какво ще се хранят.
Пиша на Ходорковски писмо в затвора. От писмото личи колко съм умен и добър:
„Михаил Борисович, аз бях два дни на бригада. Това време ми беше достатъчно, за да разбера, че строим краварник от крадени материали, а целта на строителството не беше краварникът, а кражбата. Вечерта на втория ден пушехме с един приятел на пейката пред оградата и аз попитах как става така, че след като сме излели некачествени основи и не сме ги довършили, колхозният инженер или който и да е бил този човек с газката, ги прие като завършени, закри наряда ни и ще ни плати? Приятелят ми обясни, че нарядите се закриват не защото работата е свършена в срок и качествено, а защото нашият бригадир си пие питието с местното началство. А на местното началство му е изгодно краварникът да е построен лошо, защото прекаленият разход на строителни материали може да се оправдае с неопитните студенти, т.е. да се открадне, и после цяла година краварникът да се ремонтира, като отново се крадат материали. Аз бях много млад тогава и не знаех какво може да се противопостави на съветската корупционна система на стопанисване, затова просто избягах. А Вие, ако не се лъжа, сте ръководили бригади цели четири години. Не намирате ли, че днешната корупция не се различава от същото онова строителство на един и същи краварник, само че в особено големи размери? Вие престанахте ли да сте част от корупционната система? Кога? Във връзка с какво? Защо? Наистина ли мислехте, че корупционната система ще Ви позволи да излезете от нея и отгоре на всичко да се борите с нея?“
Ходорковски ми отговаря от затвора:
„… До ден днешен се гордея с бригадирството: работех като «боец» край Москва, бях бригадир в Молдова, майстор, командир на БАМ.
Работех истински, без клинчене, на най-мръсната работа, много ми трябваха пари. После цяла година от парите от лятото си добавях към стипендията и към заплатата от целогодишната ми работа като портиер. Особено когато се задомих.
Дори на бригадата за събиране на картофи, където бях ръководител, накарах председателя да плати на моя отряд. Безпрецедентен случай! За работата!…“
Тук е необходимо да поясня, първо, че в Съветския съюз изпращаха студентите да събират гниещите картофи по колхозите вместо да учат, без да им плащат за това, така че случаят наистина е безпрецедентен. Второ, трябва да подчертая, че Ходорковски се оженва рано, Ина му е втора жена, той има син от първия брак и за първата му жена Марина Филиповна казва:
— Тя е много добра и ние досега си общуваме, аз много преживявах, като се разделиха, защото имаха дете. Но някак си веднага разбрах, че няма да живеят заедно. — Марина Филиповна се усмихва, изглежда връщайки се към предходната мисъл за бригадите, и казва: — Знаете ли онази история за езерото?
В началото на осемдесетте години, през зимната ваканция Миша заминава за колхоза, където се предполагало, че през лятото ще се труди неговата бригада. Там трябвало да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на огледални шарани. Работата била тежка, обемна и нископлатена, защото никой не плаща добре за изкопна работа. Председателят развел младия бригадир Ходорковски из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използвали за наторяване или като инсектицид.
— О! — казал Ходорковски. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — сигурно председателят живо си представил как от взривеното от младите нехранимайковци от Менделеевския институт езеро се издигат към небето стълбове вода и по небето летят огледални шарани.
— С няколко насочени взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на взривовете, два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви построим още нещо.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледал младия бригадир и явно не харесал абсолютно неуместния комсомолски плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И бригадирът Ходорковски започнал да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти
