Тази фраза не водеше до смъртна присъда и адвокатът реши да не спори с клиента. Те подписаха протокола от разпита и следователят връчи призовка на Ходорковски. В нея пишеше, че след час и половина Михаил Борисович Ходорковски трябва да се яви в еди-кой си кабинет, където ще му бъде повдигнато обвинение. Теоретично, по закон, за час и половина Ходорковски беше свободен. По закон той можеше да излезе навън, да свика пресконференция — да речем — в градинката отсреща, да се обърне към града и света, да изпие чаша чай в някое кафене, да се види с жена си, дори да избяга. Обаче адвокатът и клиентът му разбираха, че, естествено, няма да им позволят да напуснат сградата. Въпреки това адвокатът уточни:
— Свободен ли е клиентът ми? Можем ли за час и половина да се поразходим?
Следователят пребледня.
— Нали няма да излизате? — попита той уплашено, като гледаше Ходорковски право в очите и сигурно си представяше, че ако този човек се опита да излезе навън, ще се наложи да го спре със сила. А след използването на сила ще започнат адвокатски жалби, либерален вой в пресата и мъмрене от началството. — Нали няма да излизате?
— Разбира се, че няма — усмихна се Ходорковски. — Антон се шегува.
Почти час и половина те се разхождаха из коридорите на прокуратурата. Сигурно са ги следили. Но в джоба на Антон постоянно звънеше мобилният телефон и различни журналисти питаха какво става с Ходорковски. Дрел отговаряше, че клиентът му е задържан, че след час ще му бъде повдигнато обвинение и обясняваше, че „задържан“ не означава „арестуван“, защото санкция за арест се дава от съда и, вероятно, когато му бъде повдигнато обвинение, ще го отведат в Басманния районен съд, който ще определи мярка за неотклонение. Теоретично, законно би било да каже на журналистите, че Ходорковски е тук, до него, да му даде телефона и той да направи изявления за пресата. Можеха поне да опитат. Никой закон не забраняваше на Ходорковски да дава интервюта по телефона от коридора на прокуратурата. Но те не опитаха.
Адвокатът се обади само на майката на Ходорковски Марина Филиповна. Години наред, откакто синът й започна да се занимава с бизнес, всяка сутрин, щом отвореше очи, Марина Филиповна включваше радиото в очакване на лоши новини. Тя, разбира се, вече беше чула, че синът й е арестуван и че по време на задържането му пробили главата.
— Ало, Марина Филиповна, здравейте! Обажда се адвокат Антон Дрел.
— Здравейте, Антоне, — тя със сетни сили запазваше хладнокръвие.
— Тия страхотии, които сте чули за удар по главата, не са истина. Не е имало никакъв удар. Михаил Борисович се чувства добре.
— Откъде знаете?
— Той е до мен.
— Можете ли да му дадете телефона?
— Не, не мога. Сега вече не може.
А всъщност можеше. Формално Ходорковски беше още свободен и нямаше забрана да говори по телефона. Но адвокатът не искаше да дразни прокуратурата. Той изключи джи-есема си и каза:
— Ако обвинението е тънко, от една или две странички, най-вероятно още днес ще излезете на свобода, например със забрана да напускате града. А ако обвинението е дебело, като на Платон Лебедев, най-вероятно ще ви задържат под стража. Разбирате ли това, Михаил Борисович?
— Разбирам — кимна Ходорковски.
След час един от следователите предяви обвинение на Ходорковски. Папката беше толкова дебела, че следователят дори не предложи на обвиняемия да прочете в какво го обвиняват. Следователят каза, че сега със затворническата кола ще откарат Ходорковски в Басманния районен съд, където ще му бъде определена мярка за неотклонение. И всичко заради това, че в четвъртък Ходорковски не се е явил на разпит.
— Защо да споря с вас — сви рамене Ходорковски. — Все едно, от вас нищо не зависи.
— Но нали нямате претенции към мен? — уточни следователят.
— Към вас — никакви.
След тези думи следователят връчи на адвокат Антон Дрел призовка за разпит по делото на Ходорковски.
— Ясно ли ви е, че сега нарушавате закона!? — скочи Дрел от стола. — Току-що пред мен повдигнахте обвинение на клиента ми, а сега искате да ме разпитате като свидетел по неговото дело.
— Вие просто неправилно разбирате нещата — каза следователят, явно успокоен от това, че към него няма претенции. — Само не вдигайте шум. И на Генри Резник2 не е нужно да казвате. Просто се подпишете, че сте получили призовката.
И адвокат Дрел се подписа, че следващия понеделник ще се яви на разпит, на който по закон не биваше да се явява.
От прокуратурата към Басманния съд тръгнаха две затворнически коли. Едната, празна, към главния вход на съда. Задачата й беше да отвлича вниманието на събралите се пред вратата журналисти. Втората, с Ходорковски и Дрел, спря пред задния вход. Беше почивен ден и в съда нямаше никой. Съдебното заседание беше закрито.
Сега, след като са минали две и половина години, когато Михаил Ходорковски и Платон Лебедев са осъдени на осем години затвор и им подготвят нови обвинения, адвокат Антон Дрел казва:
— Не разбирам защо трябваше да правят процеса закрит? Какво би се променило, ако процесът беше открит? Защо трябваше да предизвикват нашите протести и жалби? Все едно, биха избрали ареста като мярка за неотклонение. Все едно, пресата щеше да разбере за абсурдните доводи, използвани от съда, за да избере като мярка за неотклонение задържане под стража. Нали знаете, че задържаха Ходорковски, защото имал международен паспорт и би могъл да избяга в чужбина. Глупости! Ако искаше да избяга, щеше да го направи. Неведнъж го предупреждаваха. Той няколко пъти публично заяви, че няма да емигрира. Просто го притиснаха.
Делото мина бързо — за двайсет или двайсет и пет минути. Съдията прочете решението за арест и помоли Ходорковски да си даде паспорта, за да го предаде на конвоя, а конвоят да откара обвиняемия в следствения арест.
— В кой точно? — попита адвокатът.
— Засега няма да съобщим — отвърна съдията. — Дайте си паспорта.
— Нямам паспорт — Ходорковски изглеждаше спокоен. — Паспортът ми е вкъщи. Бях в командировка с частен самолет, затова съм без паспорт.
— Виж ти! — възкликна адвокат Антон Дрел, изумен от новия обрат на събитията. — Ами тогава пред вас не е Ходорковски! Забравихте да установите личността на задържания! Вие избрахте само мярката за неотклонение на Михаил Борисович Ходорковски, но нямате никакви доказателства, че моят клиент е именно той. Да тръгваме, Михаил Борисович.
Теоретично, по закон, Ходорковски би могъл да стане и да си тръгне. Щеше да се наложи отново да го арестуват, да установяват личността му, да му повдигат обвинение и пак да го карат в съда. Теоретично, ако процесът беше открит, може би… Практически обаче адвокатът и клиентът му разбираха, че няма да им позволят да направят нито крачка извън съдебната зала.
Съдията пребледня, както преди това пребледня и следователят, и каза, гледайки Ходорковски:
— Нали няма да отречете, че вие сте Ходорковски?
Ако Ходорковски беше отрекъл, че е Ходорковски, и ако се беше наложило да го задържат със сила и в движение да поправят процесуалните грешки, на съдията нямаше да му се размине най-малкото строго мъмрене.
— Нали няма да отречете?
— Добре, няма. От вас и без това нищо не зависи.
Това беше великодушие или високомерие. Ходорковски или съжаляваше съдията, разбирайки, че не бива да очаква от него милосърдие, ако отгоре не са му дали санкция за това, или пък просто не смяташе съдията за човек, защото беше свикнал да решава въпросите с управниците на страната и не беше свикнал да мисли, че си струва да се отнася сериозно към някого извън Кремълската стена.
Ходорковски даде на адвоката си часовника и венчалния пръстен, защото в затвора не се разрешава да
