Докато траела тази командировка, жена му Ина почти всяка нощ сънувала рушащи се градове. В съня си тя стояла насред призрачен град, в който изведнъж къщите започвали да потъват, електрическите жици се късали и пръскали искри, а неоновите букви от рекламите падали на асфалта, трошейки се на безброй парчета. А тя тичала през рушащия се град, спасявайки себе си и децата, но изкривените от пространството на съня улици се въртели в кръг като пътечката във филма „Вещицата от Блеър“. А през следващата нощ цунами колкото многоетажна сграда връхлитало присънилия се на Ина град, тя се мъчела да избяга, а вълната я преследвала и поглъщала квартал след квартал.
Изпълнявайки мисията си, Михаил Ходорковски пътувал от град на град — Белгород, Тамбов, Саратов. И всяка вечер обсъждал с едни и същи хора една и съща тема — вероятния арест. Темата за ареста възниквала уж случайно по време на вечерята или след нея и всяка вечер приближените му изтъквали хиляди разумни аргументи в полза на емигрирането, без обаче да отговарят на главния въпрос: какво ще стане с Платон? Ходорковски ги слушал внимателно. Обсъжданията приличали на деловите съвещания в ЮКОС, по време на които той изслушвал мненията на подчинените си, а после изведнъж вземал решения — мълниеносни и твърди.
Крайното решение взел в Нижни Новгород. Именно там спецслужбите, които и по-рано го наблюдавали, започнали да го следят открито: колата на агентите демонстративно се присъединявала към кортежа на милиардера. Там вече валял сняг. Летището не давало разрешение за излитане и се наложило да се върнат в хотела. Хората от екипа мърморели, че връщането е лоша поличба и че Ходорковски е изгубил легендарната си способност да носи хубаво време. Неочаквано някакъв непознат позвънил на Ходорковски.
Поначало екипът трябвало да лети за Иркутск за откриване на младежка политическа школа, от Иркутск — в Евенкия, за да представи в Съвета на федерацията ръководителя на компанията „ЮКОС- Москва“ Василий Шахновски. Но след телефонния разговор Ходорковски взел друго решение.
Наредил на екипа да се върне в Москва, а самият той с двама или трима души излетял за Иркутск, предчувствайки, че по пътя ще го арестуват. Когато самолетът му кацнал за презареждане в Новосибирск, в салона влезли хора с надпис на якетата „ФСС“, показали заповед за арестуването му и го отвели.
Помощникът разказваше по телефона тази история на адвокат Антон Дрел, докато адвокатът си мислеше, че е бил подготвен за ареста на клиента си, но все пак не знаеше какво да прави. Да замине за Новосибирск? Къде? В следствения арест? Но дали Ходорковски е там? Дали не го карат в Москва? Или в някой друг град? Градове много.
Адвокатът позвъни на Владимир Дубов, съсобственик на ЮКОС и съсед на Ходорковски в построеното неотдавна от компанията селище Ябълкова градина в Жуковка за нейните топмениджъри.
Дубов го слушаше мълчаливо. Не задаваше въпроси, може би защото разбираше, че адвокатът ще му разкаже всички подробности. Мълчеше и слушаше и накрая каза: „Благодаря, Антон, че ми се обадихте“ — с това разговорът приключи.
Какво да прави все пак? Дали веднага да не изпрати телеграми до министъра на вътрешните работи, до шефа на ФСС и до генералния прокурор? Да поиска обяснение. За какво, по дяволите! Наистина Михаил Ходорковски не се яви на разпит по делото на Платон Лебедев. Но когато се получи призовката, юридическата служба на ЮКОС официално уведоми прокуратурата, че Михаил Борисович Ходорковски не може да се яви в посочения за разпит ден (тъй като се намира в командировка да представя в регионите обединената компания „ЮКОС-Сибнефт“), ще се завърне в понеделник и непременно ще се яви на разпит. Всеки ден даваха по телевизията пътуването на Ходорковски, пишеха за него във вестниците и беше очевидно, че той няма намерение да емигрира. Защо изведнъж го арестуваха? Защо именно сега?
— Виж кога е първият самолет за Новосибирск — каза жена му с присъщата на жените увереност, че рано или късно мъжът й трябва да отиде на война, а войната е някъде далеч и дотам се стига с влак или самолет. — Все едно, ще ти се наложи да летиш до Новосибирск, така че е по-добре по-рано.
Самият Антон също разбираше, че до вечерта така или иначе трябва да бъде в Новосибирск, но преди да тръгне, реши да отиде до Жуковка и да се посъветва с акционерите на ЮКОС: с Владимир Дубов, който мълчаливо изслуша новината за ареста, и с другите. Антон се избръсна, облече джинси и пуловер, пъхна някакви документи във вечната си чанта, която от деня на арестуването на Платон Лебедев телевизиите обичаха да снимат в едър план, за да могат на фона на чантата да преминат от репортажната част на измишльотините („Днес Михаил Ходорковски бе извикан на разпит в прокуратурата…“) към съдържателната („Данъчните претенции към ЮКОС само на пръв поглед изглеждат нова тема, всъщност…“).
Звъняха от радио „Ехото на Москва“, звъняха от телевизия НТВ, звъняха някакви западни репортери. Съобщаваха му, че когато арестували Ходорковски в Новосибирск, той се спънал, конвоят взел рязкото му движение за опит за бягство, ударили го с приклад по главата и му пробили черепа. Дрел не знаеше дали това е истина. Или е слух? На всички повтаряше оскъдната информация за хората с якета с надпис „ФСС“.
Адвокатът беше вече почти на вратата, когато мобилният му телефон отново иззвъня и на дисплея се изписаха думите „МБХ мобилен“. МБХ означаваше, разбира се, Михаил Борисович Ходорковски.
Ходорковски имаше странния навик, когато се обажда на някого, дори на адвоката си, да казва: „Здравейте, Антоне, Ходорковски се обажда. Сега имате ли възможност да разговаряте с мен?“ Този навик много забавляваше Антон — звъни ти олигарх, притежател на милиарди, ако се вярва на списание „Форбс“, и пита: „Сега имате ли възможност да разговаряте с мен?“.
Дрел си помисли: „Гледай го ти, цяла Москва го търси, всички информационни агенции слухтят, интернет кипи — арест, арест, арест, половината държава е в истерия, а той преспокойно си звъни по мобилния телефон.“
— Здравейте, Антоне — гласът звучеше спокойно. — Ходорковски се обажда. Имате ли възможност да разговаряте с мен?
— Разбира се! Струва ми се, че са ви арестували.
— Докараха ме в Генералната прокуратура в Москва, не бихте ли могли да дойдете?
Адвокатът искаше да зададе някакъв важен въпрос, но не знаеше какъв.
— Е, ако можете, елате.
— А как ще ме пуснат? — по детски попита адвокатът.
— Елате — Ходорковски явно се усмихваше. — На входа ще ви пуснат. Само си вземете адвокатските документи.
Антон Дрел смени джинсите и пуловера с костюм и вратовръзка и тръгна към „Технически переулок“, където беше прокуратурата. Наистина го пуснаха без каквито и да било въпроси. Вървейки по коридора, видя, че кабинетът на следователя Каримов, лично наблюдаващ делото на Лебедев, беше отворен, т.е. началството работеше, макар че беше събота. Когато Дрел се изравни с кабинета на прокурора, Каримов притвори вратата отвътре, сякаш си измиваше ръцете и даваше да се разбере, че няма никакво отношение към разпита, който се водеше в същото здание от подчинения му следовател. Или просто не искаше да разговаря?
В кабинета на следователя седяха той самият и Михаил Ходорковски. Бъбреха си за времето — че в Москва снегът завалял през нощта, а в Саратов преди два дни. Ходорковски разказваше, че валяло силно и заради снега дори затворили летищата. Той пушеше. Беше започнал да пуши няколко месеца преди да го арестуват, продължи да пуши още няколко месеца в затвора, а после отказа цигарите.
— Тук ме разпитваха, Антоне — каза Ходорковски, щом Дрел влезе и поздрави. — Хайде да подпишем протокола от разпита.
— Няма ли да подаваме жалба? — попита адвокатът.
— Хайде, не ставайте глупав. Каква жалба? Срещу кого? Срещу следователя ли? — Ходорковски кимна към следователя. — Хората си вършат работата. Наредено им е и те разследват. Какви претенции можем да имаме към тях?
Антон Дрел винаги беше казвал, че адвокатът няма право да спори с клиента си. Адвокатът може да спори с клиента си само в случай, че клиентът иска да даде показания срещу себе си и те могат да доведат до смъртна присъда. А всъщност можеха да подадат няколко жалби едновременно и главно срещу самия факт на ареста на Михаил Ходорковски.
„Хайде, не ставайте глупав!“ — каза Ходорковски.
