се внасят метални предмети. Часовникът беше евтин за милиардер. Ходорковски никога не е обичал скъпи часовници с турбийон3, предпочитайки електронните, с много функции. А за пръстена помоли да не казват на жена му, че се е наложило да го свали. Помоли адвоката да отиде при жена му, за да я подкрепи, и да се обади на родителите му да поживеят няколко дни при снаха си и внуците.
— Не съжалявате ли? — попита адвокатът.
— Не, иска ми се да живея в нормална страна.
Описвайки по-късно този епизод по думите на Антон Дрел, журналистите твърдяха, че Ходорковски изразил желание да живее в свободна и демократична държава. Не. Той тогава не подбираше думите. Той беше казал: „Да живея в нормална държава. Но тук.“
Адвокат Антон Дрел запечата в плик часовника и пръстена и ги прибра в сейфа в кантората си, където беше и пликът с часовника и пръстена на Платон Лебедев. След около година и половина, когато щяха да започнат да четат дни наред присъдата, адвокат Антон Дрел всеки ден щеше да носи със себе си двата плика в случай, че оправдаят подзащитните му, колкото и невероятно да изглеждаше това.
Откараха Ходорковски. Дрел отиде при жената на арестувания милиардер, родителите на Ходорковски бяха вече там. Майка му Марина Филиповна каза, че те, хората от по-възрастното поколение, са по- издръжливи, по-подготвени за ударите на съдбата, отколкото една млада жена — майка на три деца. И затова, щом чули по радиото, че синът им е арестуван, веднага пристигнали при снаха си и внуците. По телевизията на всеки час повтаряха едни и същи новини — че е арестуван, че му е повдигнато обвинение, че съдът е определил мярка за неотклонение задържане под стража. Жената на Ходорковски Ина беше на ръба на припадъка. По-голямата дъщеря Настя не вярваше, че всичко това е реалност. Малките момченца близнаци не разбираха, че с станало нещо сериозно, но капризничеха, усещайки общата нервност.
Марина Филиповна разказва, че в деня на ареста тя пристигнала с мъжа си при Ина и децата не само за да ги подкрепят в трудна минута, но и с чисто практична цел — очаквали обиск в дома на сина си.
През целия следващ неделен ден от Ходорковски нямаше никакви вести. Дежурният в прокуратурата отговаряше на адвокат Антон Дрел, че не може да даде никакви сведения, защото е почивен ден и е по- добре да се обади утре.
Антон разбираше, че предстои голямо и сложно дело, че сам няма да се справи и търсеше по телефона различни известни адвокати, като ги питаше ще се съгласят ли да защитават Ходорковски. Някои отказваха веднага. Други искаха време да помислят — сигурно за да позвънят в Кремъл, да поискат разрешение и тогава да откажат, след като познатият им кремълски чиновник ги посъветва да не си пъхат носа там, където не им е работа.
Същата неделя в сградата на компанията ЮКОС на улица „Дубининска“ в Москва във фоайето до асансьорите бе закачен голям портрет на Михаил Ходорковски. Портретът щеше да виси там около месец, докато новият шеф на компанията Семьон Кукес не нареди да го свалят, за да не дразни служителите от прокуратурата, които идват за проверки.
Същата неделя по молба на Марина Филиповна в дома на Ходорковски дойде една адвокатка, специалистка по обиските, да ги посъветва как да се държат по време на обиск. Обикновено обискът се прави от цяла бригада. Следователите претърсват едновременно няколко стаи и членовете на семейството трябва предварително да се разпределят кой в коя стая да бъде и да следи следователите да не подхвърлят оръжие или наркотици. Особено внимание трябва да се обръща на тоалетните, откъдето следователите трябва да започнат обиска в присъствие на свидетели. Защото час след началото на обиска някой от тях може да влезе в тоалетната, да се заключи и да скрие зад казанчето нещо забранено, за да може после самият той да го намери в присъствие на свидетели.
Те очакваха обиска. Не излизаха от къщи освен до най-близкия магазин. Отивайки да пазарува, Марина Филиповна забелязваше, че наблизо денонощно дежури автобус с тъмни стъкла, а покрай оградата се разхождат не твърде млади, но влюбени двойки. Щом Марина Филиповна се изравняваше с влюбените, те веднага започваха да се целуват, за да не види лицата им.
Марина Филиповна се страхуваше, че тъкмо когато е в магазина, може да започне обискът, че ще отцепят къщата и няма да я пуснат да влезе, а вътре няма да има достатъчно хора, за да наблюдават ловките служители от прокуратурата. За всеки случай възрастната жена си набеляза дупка в оградата и се уговори със снаха си винаги да държи отворен един прозорец на първия етаж. Тя напълно сериозно беше готова, ако обискът започне в нейно отсъствие, да се промуши през оградата и през прозореца да влезе в къщата.
В понеделник сутринта, два часа преди насрочения разпит, Антон Дрел се обади в прокуратурата, за да попита къде именно държат неговия подзащитен и да получи разрешение за посещение.
— Разбира се, елате — каза служителят от прокуратурата по телефона. — Елате да вземете разрешението, а на разпита няма нужда да идвате.
— Как така няма нужда? Нали подписах призовка! Как да не идвам? Ще дойда. Разбира се, показания няма да давам, но на разпита ще дойда.
— Няма нужда да идвате. Разпитът е отменен.
Сега, след почти две години, адвокат Антон Дрел казва:
— Сигурно са си помислили, че това ще е too much4, ще разпитват и ще дискредитират по този начин единствения адвокат. А тогава бях единствен.
В понеделник, преди още Антон Дрел да е тръгнал за прокуратурата, го потърсиха по телефона. Един глас с подчертан кавказки акцент каза:
— Антон ли е? Михаил седи до мен на нара. Предайте на семейството му, че при него всичко е наред.
По принцип от затвора не може да се звъни по телефона. Позвъняването означаваше, че първоначално са настанили Ходорковски в огромна обща килия, където са затворени шейсет или сто души. Понякога в такива килии цари апашкият закон, а понякога изобщо няма закон. Там, от прозорец до прозорец през двора на затвора, са опънати конци, по които затворниците си изпращат писма, а администрацията не смее или я мързи да къса конците. В общата килия може да се намери всичко: телефон, храна, наркотици, пари, жени. Администрацията дори поощрява тези нарушения, иначе как биха се оказвали там телефони, пари, наркотици и жени. Наред с това общите килии са разсадници на туберкулоза, в тях почти няма въздух. В общата килия посрещат всеки нов човек враждебно, защото и без него е тясно. Но изглежда, криминално проявените са се отнесли с уважение към Ходорковски, щом още на втория ден някой от тях се беше решил да звъни по забранения в килията мобилен телефон, който охраната би могла да отнеме така, както го е внесла преди това.
— Михаил седи до мен на нара. Предайте на семейството му, че при него всичко е наред.
Във вторник, 28 октомври 2003 година, когато адвокат Антон Дрел за първи път посети своя подзащитен, Ходорковски вече беше преместен от общата килия в по-малка — №4, на затвора „Матроска тишина“. Килиите там са малки, по за четири-пет души, и със сигурност един от съкилийниците е поставен за „примамка“ — опитва се да води задушевни разговори и ги преразказва на началството на затвора, за да заслужи например доживотната му присъда да бъде заменена с двайсетгодишна.
Адвокат Антон Дрел пристигна в „Матроска тишина“, показа документите си, пред него се отвори вратата на специалното помещение, където обискират посетителите, преди да ги пуснат в затвора и където вратите са заключени и от двете страни. Оттам адвокатът премина в следствения арест, където имаше още едно подобно помещение на входа, а после го съпроводиха до специална, снабдена с паникбутон стая за среща с подзащитните.
Ходорковски беше вече там — с ръце на гърба. Адвокатът попита:
— Как ви приеха в общата килия?
Ходорковски отговори:
— Не срещнах лоши хора в затвора. Нормално ме приеха.
Оттогава адвокат Антон Дрел почти всеки ден ходеше в затвора „Матроска тишина“ за среща с подзащитния си. Помолих адвокат Антон Дрел да попита дали Михаил Ходорковски е чел книгата на Александър Солженицин „Архипелаг ГУЛаг“. Солженицин пише, че когато те арестуват, трябва да крещиш, да се съпротивляваш и с всички сили да се хващаш за всяка процесуална грешка на арестуващите, защото попаднеш ли в затвора, това е краят, връщане няма.
