на журналистическата етика. Замисляли ли сте се за тези неща, когато оглавявахте факултетния комитет на Комсомола? Или възприемахте правото на силния като нещо естествено? Или по някакво чудо сте успявали никога да не използвате правото на силния?
Освен това си спомням как комсомолците правеха проверки пред синагогата. Там се събираха млади хора, повечето евреи, разбира се, но не само. Повод да отиде до синагогата [???] някой младеж би могло да бъде желанието му да си намери учител по иврит, който пък напълно възможно можеше да се окаже доносник на КГБ, поради което търсенето на учител се превръщаше направо в увлекателна и рискова игра. Освен това пред синагогата можеше да срещнеш познати, да поразпиташ кой има намерение да емигрира, кой си е подал документите и на кого е отказано. В края на краищата — можеше просто да се запознаеш с някое симпатично момиче или младеж. В Деня на радостта на Тора младежите танцуваха прегърнати на улицата пред синагогата, защото в Деня на радостта на Тора е прието да се танцува от радост. А комсомолските организации, по указание на КГБ, разбира се, изпращаха активистите си да патрулират пред синагогата. Те фотографираха танцуващите младежи, предаваха снимките в КГБ или на комсомолското началство в института, т.е. на Вас, Михаил Борисович. По същия начин комсомолци патрулираха на Великден пред православните черкви. Участието в религиозния обред (танци в Деня на радостта на Тора, присъединяване към Кръстното шествие) се приравняваше към антисъветска дейност със същата безапелационност, с каквато сегашната власт оценява като опит за държавен преврат Вашата обществена дейност в «Отворена Русия» и финансирането на опозиционните партии. Та, как Вие, по време на следването си, се отнасяхте към това, че системата, част от която сте били и Вие, потъпкваше свободата на вероизповеданията? Не знаехте ли за това? Не се ли замисляхте? Дали си го обяснявахте по някакъв начин? Как?“
Чакам отговор от Ходорковски от затвора. Това е много странно усещане — да чакаш отговор от затвора, защото не знаеш кога ще ти отговорят и кой именно. Ами ако писмото ми не е стигнало до Ходорковски, а го чете следователят? (Е, нека си го чете, в края на краищата.) Ами ако отговора напише не Ходорковски, а някой пиар-чиновник от Кремъл или от ЮКОС — все едно? Не мога да проверя. Михаил Ходорковски, който е в затвора и от време на време пише социалдемократически по съдържание отворени писма, коренно се различава от Михаил Ходорковски, който преди две години оглавяваше компанията ЮКОС. Не е ясно защо: дали пък защото по-голямата част от сегашния образ на Ходорковски затворника се формира от журналистите и адвокатите, или пък защото по-голямата част от тогавашния образ на Ходорковски олигарха е формиран от пресслужбата на ЮКОС. Може би и едното, и другото. А може да не е нито едното, нито другото, а просто загубата на могъществото, арестът, съдът, затворът да са променили Ходорковски до неузнаваемост.
— Не мога да го позная по тези му писма от затвора — казва жената на Ходорковски Ина. — Съдейки по писмата, много се е променил, но не мога да разбера как.
— Нима не се виждате с мъжа си? Нали ходите на свиждане?
— Не, това става през стъкло, по телефона. В присъствието на конвой. Подслушват, следят. Така нищо не мога да разбера за Миша. Чакам да го изпратят в лагера, да замина при него и да се срещна лично.
— Вярвате ли, че някога ще го прехвърлят от затвора в лагера?
Седим в „Бук-кафе“ на улица „Самотьочна“. Ина е красива млада жена с много тънки пръсти и огромни кафяви очи, които не участват в усмивката й. Тя се усмихва. На бузата й има грижливо замазано с пудра или с фон дьо тен раздразнение, каквото се появява обикновено след нервен срив. Всеки път, когато се опитвам да й изкажа съчувствие, тя го отхвърля. За ареста на мъжа си говори като за собствено изпитание, което тя лично трябва да преодолее и да стане по-силна и, щом го преодолее, ще пуснат мъжа й. Тя казва, че едното от момченцата близнаци (Иля) е маминото, т.е. баща му не му липсва, но не може без майка си, а другото (Глеб) е татковото — т.е. майка му не му липсва, но не може без баща си. Разказва, че само веднъж е водила близнаците на свиждане в затвора, че малчуганите не могли да разберат защо баща им е зад някаква стъклена преграда и могат да говорят с него само по телефона. След няколко дни късно вечерта Иля дошъл и казал: „Мамо, Глеб плаче“. Петгодишният Глеб плачел в спалнята, както плачат възрастните мъже — заровил лице във възглавницата, без да издава нито звук, само раменете му потрепвали. След около час и половина успели да успокоят детето и то попитало:
— Ще си дойде ли татко?
— Ще си дойде — отговорила Ина.
— Но когато той си дойде, ние ще бъдем големи колкото Настя — момченцето имало предвид петнайсетгодишната си сестра Настя.
— Не — отвърнала Ина. — Татко ще си дойде по-рано. След една година.
Седим в „Бук-кафе“, Ина разказва, сервират ни кафе, а аз се учудвам:
— Защо мислите, че след една година?
— Ами, защото стига толкова. Ние вече всичко разбрахме. Променихме се. Само не разбирам дали Миша се е променил толкова, колкото изглежда от писмата му. Но явно и двамата сме се променили, време е да престанат да ни измъчват.
— Имате предвид властта, прокуратурата, съда? От тях ли очаквате жалост?
— Не — Ина прави някакво леко движение с тънките си пръсти нагоре, към тавана, изглежда опитвайки се с този жест да изобрази Провидението. — Не, Путин няма да го пусне.
Същия ден получавам писмо от Ходорковски, от затвора. Запазвам правописа и пунктуацията:
„… Ще се постарая да съм максимално честен, макар изминалото време да налага своя отпечатък. Бях абсолютно убеден комсомолец, вярвах в комунизма, вярвах, че има врагове, които ние сдържаме със силата на оръжието.
Затова избрах «секретна специалност», мечтаех да работя във военен завод. Между другото, поработих, наистина, съвсем малко, но много ми хареса. Бях абсолютно равнодушен към историята, философията и изобщо към хуманитарните науки, освен икономиката («Икономика на химическата промишленост» — имахме такъв предмет, който много ми вървеше).
В Комсомола отговарях за организационната работа (членски внос, събрания, масови мероприятия) и много ми харесваше. Но винаги спорех с партийния комитет и с ректора Ягодин (слава богу, че беше Ягодин). Той ме наричаше «моят най-непокорен секретар». Отстоявах онова, което смятах разумно за студентите (общежитието, кафенето, материалната помощ, строителните отряди…). Разглеждах лични дела, но по ръцете ми няма «кръв» на вярващи или на другомислещи — факултетът ни беше специален и такива при нас нямаше. Обаче за пиянство в института, за загуба на секретни тетрадки, за побой в общежитията гонех от Комсомола, а в нашия случай означаваше и от института. Бях млад и уверен в правотата си, за нищо друго не мислех.
Ние сме в обръч от врагове, на предната линия, не бива да проявяваме слабост. Ами глупак бях, глупак — как по друг начин да се оправдая?
Когато започнах да работя в Комсомола, майка ми каза, че «я е срам заради сина й» — запомних думите й, но не ги разбрах.
Моля да ми повярвате — именно не разбрах какво имаше предвид майка ми, но ми беше неудобно да споря с нея, а пък тя реши да не ми обяснява. Възгледите ми се промениха след пътуванията ми в чужбина през 1990–1991 година. За мен беше шок, когато видях там не врагове, а нормални, добри хора. За цял живот запомних един случай във Франция. Седяхме в едно бирхале и пиехме бира с един френски аристократ. По едно време той много добросърдечно започна да разговаря със сервитьора, който ни носеше бирата и бършеше масата. Попитах го откъде го познава. Той ми посочи единствения Ролс на паркинга — това беше колата на сервитьора, който се оказа собственик на мрежа от такива бирхалета, но смятал за важно няколко пъти седмично да работи като сервитьор, за да «е вътре в бизнеса».
Дреболия, но за мен това беше шок. Между другото, и аз по неговия пример се стараех от време на време да се трудя на «работните» места, за да «съм вътре в бизнеса».
С една дума, не врагове, а съвсем «свои хора». Но щом няма обръч от врагове, за какво е всичко? Защо да не живеем нормално, защо трябва да съсипваме хората, живота и съдбите им?“
Когато показвам това писмо на Ина, тя не се усмихва. Дори с лека обида си спомня как живеела в
