лъжец.
Вървим с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“. Марина Филиповна ми показва голяма манатарка под старата липа.
— Погледнете — казва — каква красота! Ние не ги берем. Когато дойдох преди десет години, тук беше изоставен санаториум, пълна пустош. На мястото на главната сграда имаше само руини. А обслужващият персонал на санаториума живееше в панелен блок без вода. Хората не се интересуваха от нищо, не четяха вестници, не слушаха радио. А сега мнозина останаха да работят в лицея и вече всеки ден слушат „Ехото на Москва“ и са включени в интернет. Появи се гражданска позиция и интерес към живота.
Марина Филиповна говори, без да забелязва, че си противоречи. Според думите й гражданската позиция и интересът към живота произтичат от четенето на вестници, а тя не иска да се среща с журналисти, защото журналистите все лъжат.
Борис Моисеевич Ходорковски също не забелязваше противоречието, когато, ако си спомняте, обикаляше офиса и си търсеше малкото кученце.
— Плъхчо се изгуби! — мърмореше си Борис Моисеевич. — Страхувам се да не би да е излязъл навън. Намеря ли го, ще го пребия.
— Не се тревожи, Боря, тук е някъде — успокояваше мъжа си Марина Филиповна и ми обясняваше: — Кученцето, разбира се, няма да се загуби, но напада котките и те могат да го издерат.
В този епизод Борис Моисеевич може да се представи като грижовен (търси кученцето), а може и като зъл (заплашва да пребие кученцето). Само с примера с кученцето Борис Моисеевич може да бъде показан като свадлив старец (мисли си само за кученцето, докато синът му лежи в затвора), а може и като предизвикващ възхищение твърд човек (въпреки че синът му е в затвора, той продължава да възпитава сираците и не забравя да се погрижи дори за кученцето).
Романсите, изпълнявани от Борис Моисеевич с тих глас под звуците на не съвсем добре настроена китара, биха могли да са предмет за насмешки, но могат да изглеждат и трогателно. Някакъв непознат в съда подарил на Борис Моисеевич свои стихове. И сега Борис Моисеевич пее:
Представете си само колко жалък би изглеждал Борис Моисеевич Ходорковски, ако беше запял този романс в предаването на Андрей Караулов „Моментът на истината“. Но във филма за „делото ЮКОС“ на италианските журналисти Карла Ронга и Паола Салцано Борис Моисеевич пее, Марина Филиповна го слуша и те изглеждат не някакви жалки старци, а благородни родители, достойно понасящи нещастието, постигнало сина им. Зависи как ще обърнеш нещата. Питам Марина Филиповна:
— Гледате ли по телевизията филмите, които показват какъв престъпник е синът ви?
— Непременно ги гледам.
— Защо?
— Трябва да се познават лицата на враговете.
— Обиждате ли се на авторите на такива филми?
— Не, това не може да се нарече обида. Но можеха поне по-умно да го правят. Ако има доказателства за престъпления, филмът може да се направи така, та самата аз да повярвам, че синът ми е престъпник. А щом се налага присъдата да се подкрепя с помия по телевизията, значи не стигат доказателства. Че какъв съд е това? Какви са тези хора, които ни управляват, щом си поръчват клевета, когато не им достигат доказателства, за да вкарат човека в затвора? Можеха да покажат поне някакъв документ, поне нещо.
— Утре отивам при едно момче, което засне за НТВ филма „Чистосърдечно признание“.
— А това момче — пита Марина Филиповна — дали не е от „Лубянка“?
Той не е от „Лубянка“. Кореспондентът на НТВ Алексей Малков е специализиран по криминалните новини. Заснел е четири документални филма за делото ЮКОС. Засне и филма „Човекът с метлата“ за болния от олигофрения портиер от град Киров Сергей Варкентин, когото уж ЮКОС бил наел да оглавява една от посредническите фирми, създадена, за да се укриват данъци. Освен това Алексей засне филма „Терористичен акт с предплата“ за това как печалби от петрола на ЮКОС отивали за финансиране на чеченските терористи. Освен това негов е филмът „Бригадата от ЮКОС“ за това как зам.-ръководителят на службата за сигурност на ЮКОС Алексей Пичугин организирал поръчкови убийства и как ръководството на ЮКОС, включително и Михаил Ходорковски, било причастно към тези убийства. Освен това в серията „Чистосърдечно признание“ засне филм без название и без надписи за историята на ЮКОС: как нечестно забогатял комсомолецът Михаил Ходорковски и как несправедливо натрупаното богатство докарало Ходорковски до затвора. Алексей Малков има най-много документални филми за ЮКОС. Другите телевизионни журналисти значително изостават от него по плодовитост.
Има мнозина журналисти, които не са заснели нито един кадър за „делото ЮКОС“. Повечето са много известни и като правило са носители на телевизионната награда „Тефи“. Те не са заснели нищо за „делото ЮКОС“, защото, когато то започна, повечето от тях вече бяха уволнени от телевизията. И не знаем какви филми биха заснели за Ходорковски Евгений Кисельов, Светлана Сорокина, Леонид Парфьонов.
Има журналисти, които останаха в телевизията, но снимат филми за всичко друго, освен за политика. Андрей Лошак например снима филми за всякакви социални катаклизми — от цунами до преследване на безбожниците. Елизавета Листова снима филми за архитектурата. На тях сигурно никой не им е предлагал да заснемат филм за Ходорковски. Току-виж скандално откажат или пък заснемат нещо идеологически неиздържано.
Има и трета категория журналисти — днешният телевизионен елит. Всеки от тях обвини Ходорковски в нещо, за което не стана дума в съда. Михаил Леонтиев например го обвини в опит да узурпира властта. Андрей Караулов — че Ходорковски отнел квартирата на режисьорката Светлана Врагова, а привържениците на Ходорковски подготвяли „оранжева“ революция в деня на четенето на присъдата. Владимир Соловьов пък просто заяви, че е съгласен с присъдата и че Ходорковски е справедливо осъден, сякаш по закон присъдата трябва да бъде утвърдена и от Владимир Соловьов. Те нападаха Ходорковски, но в нападките все пак имаше някаква избирателност.
Алексей Малков обаче обвини Ходорковски във всички смъртни грехове освен, струва ми се, в прелюбодеяние. Предполагам, че всеки телевизионен журналист мечтае да заснеме голям документален филм, който да се гледа от цялата страна. Но трудно се преминава от репортаж към документалистика. Все едно от войник направо да станеш генерал. Предполагам, че на Алексей Малков му е бил предоставен шансът да снима големи авторски документални филми, които да се показват в най-гледаното време. Да извърши голяма и отговорна работа, която моментално да го изстреля от телевизионен редник до телевизионен генерал, без обаче да се замисли защо сегашните телевизионни генерали са се отказали да свършат тази работа.
Той е много младо момче. В първия си филм за ЮКОС Алексей стоеше в кадър и споделяше пред камерата свои мисли. Например следната:
„Всичко това, за което ви разказахме, можеше и да не се случи, ако бизнесмените спазваха законите и си плащаха данъците.“
От втория филм за ЮКОС Алексей престана да се появява в кадър, замениха го с говорител с гръмовен глас, по-подходящ за обявяване на война или за четене на сводките на Совинформбюро. Алексей се съгласи и с това.
Той е много младо момче с добродушно кръгло лице, с детски пухкави и румени бузи. Срещаме се с него в ресторантчето „Туинпиикс“ срещу телецентъра „Останкино“. Алексей пита дали може да се храни, докато разговаряме, и си поръчва сладки вареники15 с вишни. Той
