загнивала, бурени и слуз заприщвали всички реки, та се разливали гнусни, отровни блата, свърталища за мухите; израснали мрачни, злокобни дебри, где се спотайвал страх; хищници с остри нокти и зъби обливали земята в кърви. Тогаз разбрали Валарите, че Мелкор пак е подхванал злото си дело и подирили неговата потайна обител. Ала Мелкор, уверен в здравите стени на Утумно и силата на слугите си, изведнъж връхлетял насреща и нанесъл първия удар, преди Валарите да се подготвят; щурмувал свирепо Илуин и Ормал, повалил колоните и разбил двата светилника. Под тежестта на колоните се разлюляла Земята и морето се надигнало в дива ярост, а когато светилниците били разбити, бликнал от тях навсякъде унищожителен пламък. Тъй била разрушена за пръв път Арда, а хармоничните форми на море и суша вече никога не се възстановили както ги замисляли изпървом Валарите.
В хаоса и тъмнината Мелкор избягал, защото страх го обзел, щом чул как сред рева на вълните се надига гласът на Манве като яростен вихър, а земята трепери под нозете на Тулкас. Но се добрал до Утумно преди Тулкас да го догони и там се укрил. Валарите не могли да го надвият, понеже силата им била потребна да укротят буйството земно и да опазят каквото било останало от плодовете на техния труд; а подир туй се страхували да не би пак да разцепят Земята, преди още да са разбрали къде се крият Чедата на Илуватар, що тепърва щели да дойдат в незнайно време.
Тъй свършила Пролетта на Арда. Домът на Валарите сред Алмарен бил напълно погубен и не им оставало обиталище на този свят. Затуй напуснали Средната земя и се преселили в Аман, най-западната от всички области по пределите на света; западните й брегове гледат към Отвъдното море, наречено от елфите Екая, що обкръжава царството на Арда. Къде е краят му, знаят само Валарите, а отвъд него са Стените на Нощта. Ала източните брегове на Аман граничат с Белегаер, Великото западно море; и тъй като Мелкор бил се завърнал в Средната земя преди да го победят, Валарите укрепили своя дом и на морския бряг издигнали Пелори — най-високите планини на света. А над Пелори се издигал върхът, на който сам Манве сложил своя трон. Таникветил наричат елфите този свещен връх, а още Ойолосе — Вечната белота, Елерина — Звездна корона, и много други имена са му дали; Синдарите пък на своя по-късно създаден език го наричат Амон Уилос. От своя чертог там Манве и Варда виждали цялата Земя чак до далечния Изток.
Зад стените на Пелори изградили Валарите своето царство в тази област, наречена Валинор; там били техните домове, градини и кули. В ония земи събрали огромни запаси от светлина и всичко най-прекрасно, що били спасили от гибел; други, още по-красиви неща сътворили наново и станал Валинор по-прелестен даже от Средната земя през първата Пролет на Арда; благословен бил Валинор, защото в него обитавало Безсмъртието и нищо там не вехнело и стареело, нямало ни петно по цвят и лист, ни упадък, ни болест за всичко живо; даже водите и камъните били благословени.
А когато Валинор бил сътворен до край и Валарите си избрали домове, накрая издигнали сред равнината отвъд планините своя град Валмар с безбройни камбани. Пред западната му порта се издигала зелена могила, наречена Езелохар или Королайре; благословила Явана тази могила и често сядала там на тревата да пее песен могъща, сбрала нейните мисли за всичко, що расте по този свят. Ала до нея Ниена размишлявала тихо и ронела сълзи. По онова време се сбрали Валарите да послушат Явана и седнали на своите тронове сред Маханаксар — Пръстена на Съдбата близо до златните порти на Валмар; пак запяла Явана Кементари и всички отправили взор към нея.
И както гледали, изникнали от могилата два нежни стръка; а над целия свят в този миг паднала тишина и нямало друг звук, освен песента на Явана. Под нейната песен расли фиданките, додето станали прекрасни и силни; тъй се явили на бял свят двете Дървета на Валинор. От всичко, що сътворила Явана, те са най- славни и около тяхната участ се преплитат всички легенди за Древните дни.
Едното имало тъмнозелени листа, що отдолу искрели като сребро най-чисто, от цветовете му неизброими сребърна роса се леела, а земята отдолу трептяла в пъстрата сянка на вечно пърхащата корона. С яснозелени листа било другото като току-що разлистен бук, а по ръбчетата им злато блестяло. Цвят се трупал в клонака на гроздове жълти от жив пламък и от тях сякаш от рогове неизчерпаеми сипел се златен дъжд по земята; топлина пръскали те и светлина лъчезарна. Телперион се наричало първото във Валинор, а още Силпион, Нинкуелоте и ред други имена; другото се наричало Лаурелин, или Малиналда, Кулуриен и с още най-различни названия песни се пеят за него.
За седем часа се възвисили двете дървета до пълна слава и прелестта им нямала равна; всяко от тях се събуждало към живот час преди другото да задреме. Тъй във Валинор два пъти дневно наставало време, когато се разстилал светлик нежен и кротък, защото и двете дървета не греели с пълна сила, а лъчите им златни и сребърни в едно се сливали. Телперион бил по-старши, той пръв въздигнал снага могъща и пръв разцъфнал; а до мига, когато разпръснал бледия трепет на зора сребриста, Валарите не отмервали времето, затуй нарекли онзи час Встъпителен и от него броили дните на своето царстване във Валинор. Тъй в шестия час от Първия ден, както и занапред в дните честити чак до Помръкването на Валинор, прекратил своя цъфтеж Телперион, та отстъпил време на Лаурелин да цъфти до дванайсетия час. От тогаз всеки ден във Валинор имал по дванайсет часа и завършвал с ново преплитане на лъчите, когато Лаурелин заспивал, а Телперион се разгарял. Дълго се носела светлината на тия дървета, додето бавно се пръсне нагоре или попие в земята; сбирала Варда росата на Телперион и дъжда златен на Лаурелин в огромни вместилища като езера лъчезарни, от които черпели всички Валари светлина и живителна влага. Тъй се започнали дните честити на Валинор; тъй се подхванал и Броежът на времето.
Ала наближавал часът, уречен от Илуватар за идване на Първородните, а Средната земя лежала в сумрак под звездите, що била сътворила Варда с труда си из Еа във времена незапомнени. Дебнел сред мрака Мелкор и често бродел из него под форми могъщи и страшни; студ и огън владеел той от върховете планински до дълбоките пещи в недрата и всичко зло и жестоко от оная епоха е негово дело.
Рядко напускали Валарите блажения и прелестен Валинор, та да прехвърлят планините и да навестят Средната земя, ала за своите земи отвъд Пелори се грижели с най-нежна обич. Насред Блаженото царство били чертозите на Ауле, що непрестанно се трудел. Във всичко, сътворено из ония земи, имал той най-голям дял и тайно или пък открито създал безброй прекрасни и нежни неща. От него идва познанието за Земята и всичко по нея — както премъдростите на ония, що не творят, а само се стремят да узнаят, тъй и уменията на майстори изкусни: тъкачи, резбари, ковачи; а също сеячи и земеделци, макар че последните, както и всички работещи с плодни растения, трябва да търсят съвет и от Явана Кементари, съпругата на Ауле. Приятел на Нолдорите бил наречен по-късно Ауле, защото с много мъдрост ги надарил и затуй са най-изкусни сред елфите; а по свой начин, според уменията, що им дал Илуватар, те сами прибавили още много към тия знания, понеже обичали словото и писмото, тънката бродерия, живописта и резбата. От Нолдорите тръгнала и направата на безценни украси; а най-безценни били Силмарилите, ала днес те са навеки изгубени.
Но Манве Сулимо, най-свещен и велик сред Валарите, все тъй седял на пределите на Аман, без да забравя в своите мисли Отвъдните земи. Защото тронът му величав бил въздигнат върху зъберите на Таникветил, най-високата планина на света, изправена досами морето. Духове в облика на орли и ястреби отлитали неуморно от неговите чертози и очите им били толкоз могъщи, че съзирали даже що е укрито в морските бездни и потайните пещери под света. Тъй му носели вести почти за всичко из Арда; ала все пак имало и неща недостъпни за взора на Манве и неговите служители, понеже там, где замислял мрачни дела Мелкор, тегнели сенки непроницаеми.
Манве нищо не върши заради собствена слава и не ревнува чуждата сила, само едно го вълнува — в мир да управлява. От всички елфи най-много обичал Ваниярите и им дарил изкуството на стиха и песните; защото в стиха намира наслада Манве, а песента на словата е негова музика. В сини одежди се носи, син е пламъкът на очите му, а в десницата стиска жезъл сапфирен, що Нолдорите изваяли за него; избран бил за наместник на Илуватар, крал на света на Валарите, елфите и хората, пръв техен защитник от злините на Мелкор. С Манве живеела Варда, най-прекрасна от всички, наречена на синдарински език Елберет, кралица на Валарите и сътворителка на звездите; а край тях двамата вечно шетала свита голяма от благословени духове.
Улмо бил вечно сам и не живеел във Валинор, нито пък идвал натам, освен когато се свиквал съвет за най-важни дела; още от първия ден на Арда обитавал той в Отвъдния океан и там е до днес. От дълбините властва над всички приливи и отливи, над теченията на реките и бликащите извори, над росните капки и дъждовете по всички земи под небосвода. Там дълбоко замисля той музика величава и страховита; нейното ехо се носи по вените на света в скърби и в радост; защото радостен е фонтанът, що се издига под слънчев
