огън трябваше да тръгне да търси Вълчия Талисман. Или може би твоят Бягащ като вятъра. Човек би предположил, че Силата ще избере силен и храбър млад воин, а не Лош стомах.
Пътеката изви рязко, извеждайки ги през една тясна пукнатина в пясъчниковата скала право на върха. Това бе пътека, направена от елени и човек лесно можеше да мине по нея. На излизане от дефилето мъжът се спря, за да хвърли последен поглед към звездното колело.
Бяла пепел смръщи замислено вежди и каза:
— Не зная защо бяхме избрани точно ние, а не някой воин. Непрекъснато се опитвам да го проумея, да прозра смисъла, но не мога. — Помълча. — Силата е направлявала живота ми от самото начало. Виж ме. Сега трябваше да живея при Трите устия и да давам своя глас в решенията, засягащи съдбата на лагера, да се уча на задълженията си от Зелен огън и Детелината. Досега щях да имам съпруг, може би едно-две деца и щях да съм бременна с трето. Щях да размишлявам за духовете и затова в кои поля трябва да събираме корени през тази година. Вместо това ето ме тук, на път към Вълчето племе, за да ти помогна да откраднеш най-святия му Талисман, който ще ми помогне да видя в сънищата си ново бъдеще за Слънчевите хора. — Тя въздъхна уморено. — Това е лудост.
Лош стомах премести вързопа на гърба си така, че да може да я хване за ръката.
— Пътят ни е дълъг. Да вървим. Може пък да успеем да открием Талисмана и да го отнесем, без някой да ни забележи.
— А ако ни забележат? Ако тръгнат да ни гонят?
Той я изгледа с крайчеца на окото си.
— Тогава силата ще разбере какъв страхливец съм всъщност.
При спомена за Съня сърцето му се сви, а огърлицата от каменни зъби сякаш натежа на врата му. След всички грижи, които Лява ръка бе положил за него, и след честта, която му бе оказал с подаръка си, кражбата на Вълчия талисман едва ли щеше да е най-достойният начин да му се отплати.
Бягащ като вятъра се настани на мястото, което му посочи Черна луна. Кръстоса крака и се опита да подреди мислите си. Фактът, че Черна луна го бе поставил толкова близо до себе си в кръга на съвета, означаваше, че вождът на клана ще иска съвет от него.
Мъжете и жените пристигаха по един и по двама, настанявайки се под сенките на тополите. Те бяха оставили тежките наметала в палатките и бяха облекли пъстрите дрехи, пазени за по-топлите дни. Денят бе съвсем подходящ за такова облекло; ветрецът полъхваше приятно откъм Червените скалисти планини. За този важен съвет хората бяха облякли най-хубавите си дрехи: огърлици от костени топчета, нагръдници от кости на орел, украшения от черупки на стриди и миди, донесени от Търговците от крайбрежието, ярки пера и лъскави кожи. Мнозина бяха боядисали дрехите си от кожи на елени и антилопи; предпочитаните цветове бяха жълто и най-вече виолетово, което се добиваше от горчивия храст.
Израженията по лицата на хората обаче бяха в пълна противоположност на празничните им дрехи: те издаваха тревога, а в някои случаи дори и страх.
Бягащ като вятъра стисна устни и се загледа в небето с присвити очи. Тополите над тях започваха да се покриват с мъх с първото си пролетно раззеленяване. Вонящата река течеше на хвърлей копие от кръга на съвета, който бе разположен на откритата тревиста полянка пред палатката на Черна луна. Черните острия бяха направили лагера си малко по-надолу от вонящите топли извори, които бяха дали името на реката. Дори и в топъл ден като този се виждаше вдигащата се от тях пара на мястото, където реката излизаше от каньона и се насочваше на запад. Зад осеяната тук-там с дървета верига от хълмове Зъберите на Червените скалисти планини се издигаха на фона на прозрачното синьо небе.
На северния хоризонт стърчеше самотен връх, завършващ със заоблена гърбица от пясъчникова скала — сякаш Гръмовната птица или Великата мечка бяха хвърлили гигантско сърце на върха на планината.
— Сложили са те тук отпред? — запита Охлюва черупка, спирайки пред Бягащ като вятъра.
— Сигурно защото познавам местността.
— А освен това ти ни доведе тук. — Охлюва черупка обиколи с поглед нарастващия кръг. — Вече имаш доста приятели сред войните. Много от тях ще се вслушат в думите, които ще кажеш днес. Говори мъдро, както си правил и преди, и ще прехвърлим твоите Странични планини, преди луната да е извъртяла цикъла си.
— Седни. — Бягащ като вятъра се премести, за да му направи място върху наметалото си. Охлюва черупка седна веднага, давайки си добре сметка колко близо ще бъде до първенците на клана.
— Какво мислиш? — запита го Бягащ като вятъра. — Готов ли си да поемеш към неизвестността на юг? Ами ако там има чудовища… сребристи мечки, огромни като планини, Крадци на души и други зли зверове?
Охлюва черупка махна с ръка:
— Тогава просто ще трябва да ги избием и да си гледаме работата. Това, за което се тревожа, е кланът Куха флейта. Толкова са многобройни. — Той поклати с глава. — И са решени да останат тук. Това, което видяхме, не беше просто лятно придвижване към нови ловни полета. Виждаше се от начина, по който вървяха. Усещаше се решителността им… все едно, че Силата витаеше във въздуха. Предпочитам да рискувам с пътуването на юг.
Черна луна досега бе говорил с другите. Сега тий отправи поздрав към Гореща мазнина, който току що бе влязъл в кръга. Слънцето блестеше в сребристата коса на стария Човек с летяща душа. Двамата старейшини заговориха тихо, кимайки с глави.
— А! Ето я внучката на Гореща мазнина. — Охлюва черупка сръга Бягащ като вятъра в ребрата, когато Трепетликата коленичи в края на кръга. Доста мъжки погледи се насочиха към нея.
— Трепетликата ли? Да, симпатично момиче. — Той отново се загледа в старейшините; умът му бе зает с други неща. — Разговарял съм няколко пъти с нея. Тя често идва да ни слуша, когато си приказваме с Гореща мазнина.
— Симпатична? Та тя е просто прекрасна! — Охлюва черупка направи гримаса. — Само не ми казвай, че не си забелязал какви погледи ти хвърля.
— Хмм?
— Казах, че ти хвърля погледи. Ама какво ти става? Да не би да се притесняваш от това, че ще трябва да говориш пред целия клан?
— Не, просто се бях замислил. Какво каза?
— Казах, че Трепетликата ти хвърля погледи. На друг не обръща внимание, само тебе гледа.
Младият мъж наклони глава:
— Защо? Какво съм направил?
Охлюва черупка се плесна с длан по челото:
— Досетлив си колкото някоя скала. Ами че тя се интересува от теб. Вдовица е вече от толкова месеци, а не е посочила за свой избраник никой измежду най-достойните ни войни — като например седящия до теб. Ти се появяваш отнякъде и изведнъж очите и омекват като на кошута. Какво ти става? Можеш да имаш най-красивата жена в целия клан, а изобщо не те е грижа за това!
Бягащ като вятъра се засмя и хвърли поглед към Трепетликата. Тя наистина го наблюдаваше с онзи прикрит интерес, с който вече беше свикнал. Не можеше да отрече, че е красива. Големи черни очи, сърцевидно лице. Имаше изящен нос, а от двете страни на правилните и вежди падаше буйна и лъскава черна коса, която стигаше до тънката и талия.
— Аз трябва да намеря друга жена. Пожелавам ти успех с Трепетликата.
— Твоята Бяла пепел?
— Моята Бяла пепел. —
