заетостта е пълната заетост. При огледа на икономическата система не се вижда причина дадено ниво на потребление и инвестиции да доведат до производство, искащо пълна заетост. Потреблението и инвестиционният процес могат да наложат много изисквания към икономиката, които да доведат до инфлация или слабо търсене, водещо до безработица. Няма причина, и класиците никога не са предлагали такава, да приемем, че сборът от милионите индивидуални решения да потребяват или пестят ще доведе до такова търсене, което ще подсигури пълна заетост. Това може да стане само когато исканите спестявания и търсените инвестиции са в баланс помежду си — противно на това да приемем, че реалните спестявания и фактическите инвестиции наистина са равни помежду си.
Кейнс твърди че причината, поради която икономическата система не се саморегулира и поради която еквилибриума, характеризиращ пълната заетост, не настъпва, както твърдят класиците, е твърде опростеното виждане за поведението на лихвения процент като главен фактор. Те мислели, че спадът в инвестирането ще доведе до спад на лихвените проценти до степен, при която пълната заетост отново ще настъпи. Движението на лихвените проценти обаче е нещо далеч по-сложно.
Действията на спекулантите на фондовата борса ще попречи на спада на лихвените проценти до степен да насърчават инвестиране, водещо до пълна заетост. Първоначалният спад на инвестициите или потреблението води до рязък спад на приходите и по-нататъшен спад в инвестирането или потреблението. Това се нарича мултипликационен ефект. Системата не е саморегулираща се — първоначалните девиации в пълната заетост не били коригирани чрез промени в лихвените проценти. Напротив, те били влошавани чрез движение в приходната част. Само защото спадът в заетостта няма автоматично да се коригира от други промени в икономиката Кейнс решава, че правителството и монетарните власти имат задължението да се намесят и да коригират спиралата, водеща надолу към рецесия.
Кейнс приема, че е необходимо да се предизвика достатъчно еластичност от страна на търсенето, за да се насърчава и регулира икономиката до така наречената пълна трудова заетост. Чак през 30-те години икономическата теория и практика показват новата роля на държавата и, както Кейнс казва: „Централните лостове, необходими за осигуряването на пълна заетост ще са, разбира се, до голяма степен в ръцете на правителството. С това традиционните функции на властта ще бъдат значително разширени“.16 Правителството може да разшири потребителната способност да купува, като по този начин създава ситуация на пълна заетост на ресурсите, включително човешките ресурси. Процесът се улеснил чрез развиването на масовото потребление, започнало през 30-те години.
Моделът на Кейнс, разбира се, има пропуски. Олин подчертава, че Кейнс игнорира изключително интересната разлика между реализираните и планираните спестявания и инвестиции17; проблематичното схващане, че увеличаването на номиналните заплати автоматично причинява спад на реалните приходи18; погрешното схващане, че поведението на потребителя е винаги предвидимо и т.н. Трудовете на Кейнс обаче извеждат капиталистическия свят от Великата депресия. Общата теория не само показва основните проблеми на времето, но показва и начини за тяхното решаване, които не са само очевидни, но популярни и приятни. Рузвелт вече не нарушаваше правилата на играта, когато въведе Новата сделка и покачи заплатите, вместо да ги намали, и когато изразходваше обществените пари, вместо да бъдат спестени. Кейнс разработи една точна теория, отговаряща на нуждите на своето време. От една страна, тя оправдава правителствената интервенция в моменти на икономически спад и, от друга страна, подкрепи социалната политика — законодателството и профсъюзите — което води до увеличаване на търсенето.
2.4. Неокласическата икономика: търсене и предлагане
2.4.1. Неокласическият подход към икономиката и търсенето
Както вече разбрахме, в продължени на 150 години икономическата теория е била доминирана от идеята за недостига и нуждата от насърчаване на производството. Поради тази причина класиците на икономическата наука подчертано анализирали предлагането в икономиката и се занимавали най-вече с аспектите на производството. В резултат изобретили система, в центъра на която стоят именно тези два проблема. Според тях търсенето, като възможен объркващ фактор, няма значение и затова няма нужда от неговото анализиране. Всичко това е изразено съвсем ясно в известния закон на френския икономист Жан Баптист Сей: „предлагането само създава търсенето“.
През този период икономическите кризи били свързани със свръхпроизводство и истинска дефлация. Понятието „недостиг“ и трудността то да бъде преодоляно практически от създаването на света насам е причина трудно да се повярва, че индустриалният процес ще доведе до суперефективност: поради редица причини, и най-вече поради масовото производство и масовото потребление. От този момент чак през 20-те години на нашия век икономистите започнаха да подозират, че предлагането може да се разширява до безкрай благодарение на невероятния научен и технологически напредък. Тогава понятието „цена“ се прехвърли — най-вече благодарение на Кейнс и Хикс — към страната на търсенето и обърна закона на Сей, който прозвуча вече така: „търсенето създава собственото си предлагане“. Стана видно, че наблягането на търсенето (платимо, монетизирано търсене), което в продължени на векове е седяло в основата на всички кризи на свръхпроизводството, може да се окаже окончателното решение. Дори и сега новите неокласически школи се доминират от това схващане и съответната парадигма независимо, че сами се наричат „сторонници на предлагането“.
Разбира се, това не е единственото течение, накарало по-раншните икономисти да зарежат ангажираността си с предлагането. Непосредствено свързана с въпроса за предлагането и производствените аспекти е теорията за стойността и особено стойността на труда, изявил се чрез появата на самостоятелна трудова теория. Адам Смит ни даде живописния пример с бобъра и сърната, Рикардо търсеше абсолютната стойност като справочна система, а Маркс изчисти до блясък теорията си за относителността на цените и трудовата сила. Според Джоан Робинсън, обаче
2.4.2. Методология на неокласическия икономикс
Неокласическият икономикс е свързан с трима големи мислители: англичанинът У. Стенли Джевънс, австриеца Карл Менгер и най-вече с швейцареца Леон Валрас. Независимо един от друг тримата съставят онова, което наричаме модерната наука „икономикс“. Докато класическите икономисти не са обръщали внимание на търсенето и не са си представяли, че то се променя, последните въвеждат система за анализ, която събира и синтезира и търсенето, и стойността като елементи в една обща рамка. Ключовият момент в тяхната теория е потребителната стойност, оценката на поведението на консуматорите съобразно предпочитанията им и как тези предпочитания се трансформират в търсенето на стоки.
Именно концепцията за маргиналната потребителна стойност даде липсващото звено в иначе пълната теория за пазарния механизъм. Икономиксът на Валрас бе кулминацията на първата част на това движение, понеже именно той открива как да се анализира икономиката като цяло: пазара на труда, земята и стоките трябва да бъдат в едновременен и общ еквилибриум. Това понятие за общо равновесие виси над главите ни и сега, тъй като много икономисти вярват че крайната цел на всяка теория е да обясни реалността в и като
