провокират нови противоречия. Процесът започва отново.
Всяка система носи семената на собственото си унищожение. Маркс проследява развитието на обществото от феодализма през капитализма до социализма и най-накрая до комунистическото общество. Именно и само тогава човешкото съществувание ще достигне до една стабилност, при която по-нататъшните конфликти са невъзможни. Капитализмът, който е продукт на сблъсъка между феодализма и промяната в средствата за производство, появила се от появата на манифактурата и засилената търговия, е обречен, защото вече не съответства на новите средства за производство.
Вземайки най-доброто от Рикардо, Маркс започва своя анализ на икономиката от изследване на цените на стоките. За разлика от Рикардо обаче той не се интересува толкова от силите, определящи цените на стоките, колкото от силите, определящи заплатите. Въпросът за заплащането е основен, понеже той разкрива обменните взаимоотношения между двете основни групи на обществото: капиталистите, които притежават средствата за производство, и пролетариатът, продаващ само своята работна сила като стока на пазара. Според Маркс, отчуждаването на работната сила от средствата за производство е главният елемент на капитализма. Ценовата теория го е интересувала само дотолкова, доколкото тя представлява социалното взаимоотношение между две основни обществени групи. Количествената връзка между стоките — иначе казано колко царевица за самун хляб — има второстепенно значение.
Преди капиталистическото производство производителят е произвеждал стоки за свое лично потребление. Стоките за масова употреба са се появявали главно заради потребителната им стойност. При капиталистическата система те вече се произвеждат не заради начина им на потребление, а заради обменната им стойност. Обменните взаимоотношения между собствениците на стока — особено между притежателите на средствата за производство и пролетариата — трябва да бъдат ясно разбрани за да може да се разбере капиталистическата система.
В своите работи Маркс ползва класификациите на Рикардо, давайки им обаче друга насока. Интерпретацията на теорията за цената на работната сила, установена като инструмент на социалистическата критика, не задоволява Маркс. Той започва своя най-известен труд „Капиталът“ (1867, първо издание на английски през 1883 г.) с известното извеждане на капиталистическия закон за експлоатацията от общия закон за обмен на равен труд, разработен от класическите икономисти. Капиталистическият парадокс лежи в съществуването на неспечелена печалба от един свят на еквивалентен обмен. Стоката се дефинира като обменна стойност. За да може да се обмени срещу нещо, тя трябва да е полезна, да има потребителна стойност, както и да е продукт на общественонеобходим труд. Всеки ненужен, излишен труд не може да бъде добавян към стойността на дадената стока. Стойността на стоката следователно е сборът от целия общественонеобходим труд, вложен в производството й. Продуктите на минал труд обаче добавят към стойността на новия продукт само онова, което те са стрували преди. В хода на производствения процес те не могат да добавят допълнителна стойност.
Маркс различава постоянен от променлив капитал.
Необходимият труд е онова, което капиталистът трябва да заплати като заплати и то е еквивалентно на труда, нужен да се задоволят нуждите на работника и семейството му. Допълнителният труд се полага от работника в останалата част от работното му време и е идентичен с принадената стойност (свръхстойността). Оперативното отношение е съотношението свръхтруд спрямо общия труд и според Маркс то прогресивно намалява в резултат на технологическия напредък. Маркс вижда едно бъдеще, където на базата на техническото развитие, индустрията става революционна:
По същото време с увеличаване на постоянния капитал пада нормата на печалбата. Промяната на техническия състав на капитала налага увеличаване на сумата на постоянния капитал на брой нает работник. Резултатът е концентрацията на средствата за производство в огромни мащаби. Конкуренцията между стария и по-новия капитал причинява акумулацията и концентрацията на капитала като прави „от много малки малко големи капитали“. Ако капиталистите не успеят да инвестират, те вече няма да могат да произвеждат с ефективност и ще трябва да напуснат пазара. Същевременно машините, пестящи труд и позволяващи по-голяма ефективност, причиняват спад в заетостта, а оттам и спад на приходите (заплатите) и печалбите. Това е така поради обстоятелството, че стойността на произведената стока зависи от броя на човекочасовете, разходени за производството й. Спадът на печалбите кара много производства да фалират, инвестирането в заводи и машини намалява и повече работници стават безработни. Кризата е в процес и може да спре само ако големи формирования закупят производствените средства на фалиралите фирми. Те вече биха могли да произвеждат на цени, на които огромната маса хора могат да купуват. Разбира се, Маркс е погледнал на този процес само като временно решение, защото с монополизирането на производството и липса от нужда за инвестиране ще се стигне отново да свръхпроизводство. Работниците няма да могат да купуват, защото заплатите им остават на нивото на елементарното задоволяване. Всичко това ще доведе до момент в който старата капиталистическа система, неудовлетворяваща нуждите на обществото, ще бъде унищожена чрез революция и на нейно място ще бъде изграден социализмът, а по-късно и комунизмът.
Това е марксовата версия на закон, според който спадането на печалбите ще доведе до краха на капиталистическата система. Закон, на който преди Маркс са гледали като на важен елемент на класическата доктрина. Смит го обяснявал просто — това е резултат от факта, че капиталът се натрупва по-бързо от прираста на населението. Рикардо и Мил считали, че това е последица от общия закон за намаляване на възвращаемостта. За Маркс това е демонстрация на бъдещото самоунищожение на капитализма, при който производството и заетостта се разпадат поради липсата на печалби. Според него нов цикъл, който да е резултат на появата на по-съвършени технологии, насърчаващи печалбите, е невъзможен.
Трябва задължително да се подчертае, че този закон е базиран на една константа при експлоатацията. Маркс не забелязал, че в него е вградено и приемането, че заплатите растат успоредно с производителността на труда. Подобен растеж на заплатите е в противоречие с марксовото виждане, че заплатите се определят и ограничават до обменната стойност на труда — т.е. минималния жизнен стандарт. Концепцията му не хвърля светлина върху факта, че различни количества продукт съответстват на същото количество вложен труд при различни степени на трудова производителност. Марксовата теория ги вижда като еднакви количества труд (като стойност).
Ако производителността расте, а заплащането на труда остава същото, т.е. равно на обменната стойност на работната сила, трудовата стойност на заплатата намалява и се увеличава експлоатацията. При подобни условия вече не ще е задължително да се отчислява намаляването на нормата на печалбата. На практика би станало просто следното: ангажираният капитал експлоатира по-малко работници, но по- интензивно.
Независимо че доктрината на Маркс не е напълно изчистена от противоречия и погрешни схващания, неговите и на съратника му Енгелс анализи и наблюдения върху реалния свят смайват със своята дълбочина и точност. Двамата бързо разбрали че индустриалната революция е донесла огромно увеличение на принадената стойност в целия свят. Оттам Маркс задава въпроса как да се разпредели абщественопроизведения продукт между членовете на обществото. Той категорично декларира, че сегашната система на разпределение е нечестна и че трудът е ограбен поради това, че средствата за производство са в други ръце. Само революцията ще може да върне принадения продукт на неговия реален създател — пролетариата — като експроприира капиталистите и преразпредели средствата за производство.
