Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

всички действия от периода на изследванията до крайната реализация.

Писанията на Джон Стюард Мил хвърлят доста светлина върху сложността на този проблем. Той признава че продуктите имат „приложна“ стойност, но поддържа тезата, че тази стойност е включена в пазарната цена на продуктите, така че няма никаква нужда този въпрос да се обсъжда повече. Това може лесно да се възприеме, ако мислим за икономика, оформена от Индустриалната революция, при която наличността на продукти или система е най-важното — неговото експлоатационно представяне по-нататък се считало за вторично. Само на това сравнително просто нива експлоатацията на продукта може да се счита като „вградена“ в него. Обслужващата икономика започва оттам, където тази априори установена характеристика на обекта се отделя от продукта или самата система, които имат нужда от допълнителни услуги през периода на тяхната експлоатация.

Смит и другите класически икономисти като Рикардо не можаха да решат въпроса за заетостта. Независимо че основната им грижа бе икономическият растеж, те не дават обяснение защо съществува безработицата. В действителност те приемаха, че всеки, който иска работа или си я има, или може да получи такава без никакви усилия. Изправен пред аргумента на Томас Малтус, че може да се получи свръхпроизводство, водещо до безработица, Рикардо рязко отсича, че това е невъзможно и привежда като пример закона на Сей от 1803 г., че „предлагането създава собственото си търсене“. „Законът на Сей“ обаче не обяснява, какво се казва с фразата „предлагането, винаги имащо готов пазар“. Учени като Сей — както и класическите икономисти — са считали, че предлагането винаги ще намери пазар просто защото по тяхно време беднотията е била нормалното състояние на обществото. Те не са разбирали, че търсенето, при това платежоспособното търсене, трябва да се създава, нито пък са разбирали, как това може да стане не за друго, а защото по онова време масово търсене и масово предлагане просто не е имало. Последните две явления са характерни чак за началото на двадесети век.

Класическите икономисти са мислили, че процесите, които водят до появата на дадена стока на пазара са онези, които ще доведат приходите, с които стоката ще бъде закупена. Крайната цена на дадена стока е равна на вложените материали и труда плюс печалбата на манифактуриста. Доставчикът на суровините, производителят и работникът взети заедно, правят точно онази сума пари, която е нужна за закупуването на продукта. Вярното за една фирма е вярно и за всички останали: създава се достатъчно приход, за да се закупи всичко произведено. Свръхпроизводството просто е „невидимо“ за тези икономисти. Дори и когато капиталистът реши да спести част от печалбите си, той не ги държи някъде „скрити“, а инвестира в сгради и машини. По всяка вероятност, твърденията на Рикардо са били верни за времето си, след като банковото кредитиране е било в зародиш и не е имало организирана стокова борса за набиране на капитали. Наистина, повечето производители са финансирали инвестициите си от собствения си джоб.

Наблюдавайки процъфтяващата търговия навсякъде и раждането на поредица съвсем нови производствени дейности, Адам Смит чрез своята книга за богатството на народите се е опитал да се пребори с невероятната беднотия на сънародниците си. Той ясно е видял, че независимо от земеделския характер на повечето стоки на тогавашния пазар онова, което повечето негови съвременници са считали за маргинално, е ключовото производство към бъдещето — манифактурната производствена система, базирана на инвестирането и, следователно, вързана към монетаризацията на икономиката. Имайки пред вид този приоритет, по-голямата част от литературата, занимаваща се с производствената заетост до началото на нашия век, концентрира вниманието си върху производствената заетост като вид заплатена дейност в рамките на индустриалната производствена система. Това е бил главният път към прогреса. Всичко останало и особено услугите и всички системи на самозадоволяване и потребление са били считани за социално легитимни, на очевидно вторични спрямо основната цел. Кралят на икономиката са парите.

2.2. Карл Маркс и неговият „капитал“

Както винаги става, в края на всяка интелектуална ера се появяват мислители, които са встрани от доктрините на времето. Независимо от това че Маркс е споделял повечето от схващанията на Смит, Рикардо и Мил, той е първият водещ икономист, който забелязва че в индустриализираните страни на Западна Европа безработицата е чест гост. Явлението е трябвало да намери обяснение след като, според класиците, то не би трябвало да се появява, освен ако човек доброволно не иска да се труди. Според класическите икономисти естественият капиталистически ред ще расте и ще се развива — след като окончателно се установи — и не може да бъде променен. На тази теория Маркс противопоставя своята революционна теория8, според която обществото се подчинява на закона на историческия преход. Според тази теория, силите, довели до появата на даден обществен ред, се стремят да го стабилизират чрез подтискането на други сили, които се стремят да го разрушат и които са нови. Това става докато новите сили не победят и не наложат своя ред. Всеки, който разбира от този закон на промяната (трансформацията), трябва да се включи в редиците на новите сили, така че възелът да се развърже и да се открие пътят към една основна, революционна промяна на обществото — промяна, отправяща го към едно светло бъдеще.

Според Маркс, основният и движещ мотив за всяка социална промяна е икономически. Желанието и стремежът към по-добър живот е задължителен човешки импулс и в случай на конфликт този импулс е доминиращ. Логиката на постепенното икономическо развитие и прогресът в организацията на производството и методите на работа са в основата на всяка историческа промяна. В предговора към своята „Критика на политическата икономия“ (1859) Маркс обяснява твърде експилицитно марксическата историческа теория: „В процеса на обществено производство хората влизат в определени взаимоотношения помежду си, които са независими от тяхната воля, като тези производствени отношения съответстват на дадения етап на материалното развитие на тяхното производство. Общият сбор на тези производствени отношения прави икономическата структура на обществото истинската основа, върху която се строят законодателните и политически структури и на която съответства дадена форма от общественото самосъзнание. Начинът на производство определя общия характер на социалните, политически и духовни жизнени процеси. Не съзнанието определя битието, а обратно — социалното битие определя съзнанието на хората. На даден етап от своето развитие материалното производство влиза в конфликт със съществуващите производствени отношения — което е другият израз за едно и също явление — или с отношенията на собственост, в рамките на които са съществували преди. От производствени форми на развитие тези отношения се превръщат в техния антипод. Тогава идва периодът на социални революции и от промяната на икономическите закони на цялата огромна суперструктура последната се трансформира с една или друга скорост в друга“9.

Според Маркс, освен безкласовите общества, всички други се крепят аналитично на две основи: средства за производство и производствени отношения. Средствата за производство е фактически технологията, с помощта на която обществото произвежда стока, изразена в продукти, инструменти, научно познание и трудови умения. Тези средства по своята същност са динамични. Производствените отношения, обратно, са статични и тази тяхна характеристика се подкрепя от социалната структура, чиято функция е да запазва статуквото. Всички социални и културни форми, приети от обществото, се подчиняват на „надстройката“ и пазят недокоснати производствените отношения. Именно те са правилата, насочващи процеса. Съществуват обществени взаимоотношения, т.е. отношения между хората, и вещни взаимоотношения, т.е. между хората по повод на вещите. Самото третиране на проблема за икономическия строй е от основно значение за възможността да се произвежда. Исторически детерминираните производствени отношения дават обществените рамки, в които се взимат икономическите решения.10

Маркс следваше Хегеловата диалектика, считайки че статичните производствени отношения са тезата, а динамичните сили зад производството — антитезата. След един първоначален период на хармония между двете, противоречията в системата задължително трябва да се появят. Текущите производствени отношения, т.е. социалните и икономически институции не съответстват на средствата за производство, т.е. технологиите. Известната вече „класова борба“ подпомага на увеличаването на тези несъответствия и така се стига до социалната революция. С нея се появяват нови правила, които наново определят производствените отношения така, че те да съответстват на Хегеловия синтез, който иде от конфликта между тезата — предишните производствени отношения и антитезата — средствата за производство. Последващият период на хармония отново ще бъде нарушен от еволюцията на новите сили, които ще