Всяка теория обслужва дадена историческа ситуация докато слабите й места не станат очевидни. Днес е нужна нова теория, с която да разширим погледа си върху света. Важно ще е да не се поддаваме на изкушението да „почистим праха“ от текущата теория, когато тя се окаже неприложима, само и само да я нагодим към живота „на всяка цена“. С това може да поставим край на възможността да се учим. В продължение на векове човечеството се е чувствало доста удобно с теорията за геоцентризма. Погрешното схващане че центърът на вселената е именно нашата Земя, не е пречило никому. То обаче е попречило на развитието, защото е трябвало до изхабят много средства, за да обясни защо даден феномен не съответства на системата на Птоломей. Велики астрономи положиха огромен труд, за да обяснят сложното поведение на редица видими звезди. Търсени са начини на всяка цена да се „насили“ очевидното, за да може то да се вмести в основната теоретична парадигма. Тогава се появиха Коперник и Галилей и освободиха едно мислене, „успокояващо“ теориите завинаги.
Следващите глави ще обяснят защо икономическите теории на гении като Адам Смит, Карл Маркс и Джон Мейнард Кейнс представляват скокове напред към разбирането на икономическите феномени. Същевременно ще подчертаем слабите им места и ограниченията, които те налагат, водени от стремежа да провокираме дискусия на тема ново икономическо мислене. Без по никакъв начин да си въобразяваме, че сме дори на светлинни години от тези гении, се стремим да се представим просто като изследователи, които провокират мисленето на новите гении, които ще се появят след нас.
2.1. Адам Смит и неговата „Богатството на народите“, Дейвид Рикардо и Джон Стюард Мил
„Богатството на народите“ излиза през 1776 г. Великият труд на Смит дава началото на нова ера в икономическото мислене, която наричаме „класическа икономика“. За първи път биват обединени в единна теория вижданията и идеите на редица схоластици, физиократи и меркантилисти — появява се единна система. Талантът на Смит не е нито в оригиналността на неговите идеи — той заимства от трудовете на Томас Мун, Уйлям Пети, Ричард Кантилън и най-вече от Дейвид Хюм, нито в техническото му изложение — той няма виртуозността на други писатели при разработването на нови техники за икономически анализ. Заслугата на Смит е в способността му да подбира най-обещаващите идеи за тогавашното време и да ги обедини с голяма мъдрост в една разбираема система, която за онова време е била невероятно близо до реалността. Тази система набляга най-вече на икономическия растеж и описва най-важните страни на функционирането на икономиката. Вниманието, което Смит отделя на икономиката и нейното значение, води до създаването на отделна дисциплина, влияла по-късно на всички политици. Освен Смит, единствено Маркс и Кейнс са имали подобно влияние върху общата икономическа политика.
Другите двама изключителни представители на класическата икономическа школа са Дейвид Рикардо („Принципи“, 1817 г.) и Джон Стюард Мил („Принципите на политическата икономия“, 1848 г.). И двамата доминират икономическото мислене по онова време — Рикардо в началото, а Мил до края на 19 век.
Общото между тях е, че те са за свободните, нерегулирани пазари, максималната индивидуална свобода, грижата за икономическия растеж, макро-ориентиран, но обогатен с културни, политически и социални фактори, както и в схващането им за върховенството на пазарните сили. Класическата икономика е икономика на производствения капитализъм в края на Индустриалната революция. Както при меркантилистите — основният принцип е в търсенето на начин за по-ефективно увеличаване на националното богатство.
Адам Смит вярвал, че човеците са рационални и че трудът им цели преди всичко задоволяване на личния икономически интерес. Той приемал, че конкурентните пазари съществуват и че в рамките на тези пазари производствените фактори се движат свободно за да увеличават икономическата си стойност. Централен момент в неговата теория е презумпцията, че всякаква предварителна договореност между хората би била по-неефективна при решаването на противоречия и конфликти, отколкото свободните природни процеси.
В тези рамки личният интерес на всеки рационален индивид и неговото желание да печели ще подтикват развитието на обществото. Капиталистът наблюдава пазара и произвежда търсени от консуматорите стоки с цел да увеличи приходите си. Конкуренцията между отделните производители ще доведе до произвеждането на стоки на цена, която ще даде на производителя такава печалба, с която да може да покрие разходите по различните фактори на производството. Ако печалбите са над нормалните за даден пазар, други фирми ще навлязат в дадения сектор, с което ще се упражни натиск върху цените, свеждайки ги до нормалните нива, при цената на самото производство, допълнителните свръхпечалби са невъзможни. Процесът на търгуване на различните производствени фактори, където по-производителните фактори се продават скъпо, ще канализира труда и земята в производство, което е най-продуктивно. Консуматорите насочват производството чрез техния избор, който ще вдига и сваля цените, а оттам и печалбите. Процесът води до задоволяване желанията на консуматорите при най-ниската социална цена без предварително държавно планиране. Според Смит, в края на краищата цените на свободния пазар ще се изравнят с производствените разходи.
Анализирайки богатството на народите, в уводните си бележки Смит казва: „Годишният труд на всяка нация е фондът, който задоволява всичките житейски нужди, които нацията консумира годишно и който се състои или от непосредствения резултат на този труд или от онова, което е закупено от други нации срещу същия този резултат“.6 Богатството, следователно, е годишният приток на стоки и услуги и, за разлика от убеждението на меркантилистите, нещо различно от акумулирания фонд от ценни метали. В неговата мисъл се вижда ролята на износа и вноса и тяхната взаимовръзка, защото първият се счита за финансов източник на втория. В мисълта прозира и схващането, че целта на всяка икономическа дейност е потреблението, която разчита на труда като основен производствен фактор, а не на земята — както твърдят физиократите.
Според Смит, богатството на една нация зависи от производителността на нейния труд и делът на трудещите се, заети в материалното производство. Икономиката автоматично постига пълна заетост на ресурсите си и така само способността на нацията да произвежда стоки и услуги може да бъде обект на изследване. Тази способност се развива чрез разпределението на труда, обяснено от Смит с неговия известен пример за производството на карфици.
Разпределението на труда зависи от натрупването на капитала и размера на пазара — т.е. възможността да се продадат повече стоки и услуги. Интересно е да се види как перспективите за производството се ограничават от акумулирания капитал в теорията на Смит. Понеже има доста време между началото на производствения процес и продажбата на готовия продукт, работниците имат нужда от консумативни продукти (капитал), с които да поддържат живота си по време на производствения процес. При една проста икономика, концентрирана върху производството, разделението на труда е ниско, въпросното време е кратко и нужният капитал — незначителен. С усложняване на производството времевата пауза се увеличава, а оттам и нуждата от увеличаване на капитала.
Основна функция на капиталиста се явява съкращаване на промеждутъка между началото на производствения процес и продажбата на готовата продукция. Чрез отклоняване на труда от непосредственото производство към създаване на стока, което позволява увеличаване на производителността, богатството на народа се увеличава. Ефикасното управление на стоката зависи най- вече от съществуването на ефективна обменна система. Монетаризирането на икономиката по време на индустриалната революция предоставя именно такава система на обмен, при която парите могат да се пестят и да бъдат трансформирани в капитал — и обратното. Формирането на капитала е ключовото, логистично решение за мобилизирането на човешките ресурси за развитието на една модерна манифактурна индустрия. Онова, което Смит първоначална пренебрегна — капиталното натрупване на средствата за производство — започна да става все по-важно, успоредно с нарастването на изискванията за все по- прецизни и „рафинирани“ средства за производство.
И така, капиталистите предоставиха нужния капитал, а работниците — нужния труд. Само комбинирането на тези два фактора можеше да доведе до увеличение на производителността, а оттам и на богатството. При прединдустриалното общество икономическите продукти бяха резултат на „лично, самостоятелно производство“ и стояха извън системата на обмен. След това и по време на индустриалната революция ключовата производствена активност става заетостта в модерния смисъл на думата. Номер
