една непрекъсната борба за съществуване в една враждебна за човека среда, върху която той не е имал влияние. Нуждата от храна го е принудила да се труди и стойността на труда се е оценявала съответно.
Обемът и интензивността на този труд са варирали съобразно годишните сезони и климата. През пролетта са засявали различните култури, а реколтата се прибирала през лятото и есента. При добро време хората са работели на полето, а при лошо са стояли у дома. Дневното трудово натоварване е зависело твърде много от наличието на светлина.
Единственият изкуствен източник на светлина е бил огънят, който не можел да бъде използван навън, а вътре създавал редица проблеми и опасности. Така през лятото фермерите работели по-дълго, поради дългите дни, а зимата обемът на вложения от тях труд силно се свивал.
Производителността на труда зависела изцяло от опита. Инструментите били твърде прости, а нововъведенията трябвало да чакат дълго за да бъдат възприети в практиката. Промяната от предишната система на „двете ниви“ към по ефективната система на „трите ниви“ започнала през осми век и продължила цели пет века — някои части на Европа чак през 13 век се запознали и възприели новата система. Донякъде това се дължи на разпръснатостта на икономиката в географски план и на нейната децентрализация, тъй като нуждите са били задоволявани от самия колектив сам за себе си.
С появата на земеделието човек за първи път получил възможността да променя околната среда в своя полза и да гарантира съществуването си. Планираното земеделие променило начина му на живот и той станал заседнал. Скоро се научил да опитомява и животни, появили се и домашните видове, познати сега. От историческа и аналитична гледна точка, това е изключително важен момент, защото земеделската ера представлява един от трите антипода на обществената организация — другите два са Индустриалната революция и Обслужващата икономика.
По-нататък индустриалното производство започва да детерминира богатството на нациите: колкото повече стоки произвежда нацията, толкова по-богата е тя. Ефективността на производството се измервала на база количество произведена стока за единица време. Качеството е било грижа на производствената система и способността й да стандартизира производството с основна цел продуктите да са взаимозаменяеми. Производственият процес бил разбит на малки части, а вероятността да бъде сглобен качествен готов продукт зависела от възможността да се произвеждат еднакви предмети с колкото може по-малки разлики.
Съотношението разходи-приходи в процеса на производството бил представян като сравнението между разходите (ex ante) спрямо продажната цена (ex post). По-голямата разлика давала и по-добро съотношение.
Производителите могли да избират между намаляване на разходите или увеличаване на цените. Намаляването на разходите можело да стане чрез натиск и върху работниците да работят повече и по-дълго (при еднакво заплащане), а машините почти да не спират.
По време на земеделската ера интензивността на трудовия процес зависела от природните условия. Скъсването на връзката труд — природа и въвеждането на производствени процеси, независещи от климатичните и други условия, променило начина по който хората се трудели. Изкуственото газово осветление заменило слънчевата светлина и хората вече се трудели под покрив. С това работното време се увеличило многократно. Работният ден за германските работници, например, нараснал от 10–12 часа около 1800 г. до 11–14 часа към 1820 г. и достигнал до 14–16 часа между 1830 и 1860 г.3 Това увеличение повлияло на труда и в други области — занаятчиите били изправени пред невиждана конкуренция и трябвало да увеличат и своето работно време.
Успоредно с продължителността нараснала и интензивността на трудовия процес. По-рано фермерите и занаятчиите имали собствен ритъм на работа, на сега работникът трябвало да бъде в такт с ритъма на машината. С усъвършенстване на техниката почивките на работниците драстично намалели.
Поради факта че богатството на обществото зависело от способността му да произвежда повече стоки, икономическата политика целяла насърчаване на индустриалното инвестиране, т.е. да се развива производството, за да се увеличава богатството. Крайната цел на тази производствена политика е била да се ангажира целия производствен потенциал и същевременно да се избегне инфлацията.
Индустриалната революция се е отразила и върху социалната политика. Работниците се организирали в профсъюзи, за да се противостоят на интересите на индустриалците и да упражнят достатъчен натиск за извоюването на редица социални придобивки. Така например, те постигнали правото на пенсия, която първоначално съответствала на средната продължителност на живота. Законодателството приело правила за обезщетяване на безработните, здравно осигуряване и осигуровки срещу нещастни случаи и т.н.
Влиянието на индустриалната революция върху обществото било изключително силно и довело да промяна в начина на живот и възприемането на труда като такъв. Днес ние сме на прага на нова, коренна промяна в нашата икономика — трансформирането на индустриалната в обслужваща икономика (икономика на услугите).
1.2.4. Технологическите и икономически реалности днес
Икономиката и съответно теорията за „икономикса“ се развиват в резултат на Индустриалната революция. Заетостта, т.е. производителният труд, вече не е задължителния приоритет за икономическо развитие. Неплатеният (немонетизиран) и саморазвиващ (немонетаризиращ) труд вече не са незначителни фактори за нашето съществуване и е твърде съмнително дали те някога са били — или е трябвало да бъдат — незначителен фактор.
Доскоро и по време на Индустриалната революция монетаризираният, или платен труд, най-вече в производството, е бил ключът и практически единственият фактор, определящ икономическото развитие. Дори и традиционното разделение на икономиката на три сектора в началото на индустриалната революция (земеделието, като предишното сърце на икономиката, манифактурното производство, като новият сегмент, и услугите, считани за независими и нямащи нищо общо с другите две) е показател за подчертаването на платения, производителен труд като център и пренебрегването на услугите като съответстващ продукт, вместо да бъдат гледани като група сама за себе си.
При Обслужващата икономика (the Service Economy), където нещата не зависят от чистото производство на стоки, а по-скоро от богатството на услугите, свързани с него, нуждата от друг подход става очевидна. Нека първо разгледаме статуквото на днешната ни икономика.
В края на миналия век 40% от трудоспособното население на Германия (типичен пример за ранно индустриализирана страна) е работило в основния земеделски сектор и около 35% — в индустриалния. Значението на първия сектор прогресивно намалява до днешните 5%, докато вторият сектор претърпява растеж, достигащ 45% през 1950 г. и официално непроменен и до сега. Третият, обслужващият сектор, е покривал една трета до началото на 50-те години, след което расте до днешните 50%!4
Промените в нашата икономика обаче не са обусловени от тази очевидна промяна и изместване на работещото население в посока на обслужването. По-важното е доминиращото положение на обслужването вътре в останалите два сектора, което и определя коренната промяна на икономиката в посока на обслужването. Вътрешно секторните услуги при индустрията са се увеличили от 15% на 30% между 1950 и 1990 г., в които са заети повече от половината работници в индустрията. Ако прибавим тези данни към традиционните оценки за работата в сферата на обслужването ще се установи че повече от 80% от работните места сега са в сферата на услугите. В напредналите страни сега се счита, че традиционната заетост в производителен (в смисъла на продукция, произведена от материалното производство) труд днес не е повече от 20%.
Услугите доминират във всички икономически производствени сектори, все по-зависещи от изследване и развитие, качествен контрол, поддръжка, финансиране, застрахователно дело, връзки с обществеността и търговия, клиентски услуги, рециклиране и т.н. с цел постигането на оптимални резултати. Стойността на даден продукт или услуга вече не се определя от производствените разходи, а от неговото представяне във времето. Отношението „продай и забрави“, характерно за периода на масово производство, изчезна. Разходите в производството сега се разпределят във времето — от момента на появата на нова идея, през изследванията и разработките, до превръщането на продукта в отпадък след неговото пълно използване.
