Появата на първия труд на Римския клуб през 1972 г., озаглавен „Границите на растежа“ раздвижи духовете. Бяха продадени 12 милиона броя на 37 езика от този труд по целия свят.
В апогея на икономическия растеж, наблюдаван в индустриално развитите страни, появата на този доклад бе като гръм от ясно небе. Независимо от това че в него се предвиждаше спад на растежа чак след четиридесет години, той засегна една особено болезнена струна в душите на широките слоеве на населението, както и на редица „квалифицирани“ среди. Извън съмнение бе, че се е появило нещо „ново“. Най-активно реагираха икономистите, чиято съпротива се изразяваше чрез следните идеи:
• Човешката история не е познавала такава активност в областта на научните и технологични изследвания. Ако икономиката се окаже в затруднение, човечеството разполага с достатъчен инструментариум за да отприщи по-нататъшния растеж.
• Докладът не се е съобразил с модерното икономическо мислене и може да бъде отхвърлен като „непрофесионален“.
• Приемането на идеята за ограничаване на растежа би означавало появата на социални проблеми, пречещи на плавното социално-икономическо развитие на обществото.
• Независимо че впоследствие докладът бе приет като един от основните документи за разработването на редица проекти в областта на околната среда и екологията, той бе категорично отхвърлен като инструмент за социален и икономически анализ.
• Едва напоследък хората успяха да проникнат по-дълбоко в същността на икономическата реалност и да използват икономическия анализ като инструмент за решаването на ключови социални проблеми, като проблема за заетостта.
• Истината е, че „Границите на растежа“ бе първо предупреждение за:
— сковаването на предлагането (дотогава незабелязано), което води до периоди на жестока инфлация
— разглеждането на понятията несигурност и управление на риска като централни — те вече не показваха „некомпетентност в управлението“, а по-скоро станаха индикатори за начина, по който се държи една човешка, социална или икономическа система.
1. Ние сме онова, което произвеждаме — стойността на труда и активността
Човешката история не познава такова изобилие на човешки и други ресурси, на такова „количество и качество“, на каквото се радваме сега. Тези ресурси са източникът на блага, които ще залегнат в основите на такова бъдеще, каквото предишните поколения не са си представяли. Мерна единица на това подобрение е увеличаването на средната продължителност на живота, която — с малки изключения тук-там — бележи ръст. Въпреки това бедността и неграмотността се ширят из целия свят, а на места дори се увеличават. Тази бедност се дължи донякъде и на новопоявили се препятствия (социални, екологически и културно- политически), породени от експлоатирането на новите възможности. Една от тях е развитието на човешките възможности, мобилизирането на новооткрити се ресурси в полза на човека.
Ключова роля в тази драма ще трябва да играе появата на съвсем ново икономическо мислене, насочено към бъдещето. Ще трябва да се появи една нова дисциплина, която да има за основна цел по- смисленото използване на ресурсите, които ще изграждат утрешното богатство. Нашите традиционни дефиниции за „богатство“ ще трябва да се преразгледат из основи, да се преструктурират, ако искаме да видим пътя с по-ясен поглед. Подобна дефиниция на богатството (на хората, нациите и на самата Земя) не обслужва някакви технократични цели. По пътя на великите икономисти от миналото — които са били и философи, и социални мислители — въпросната дефиниция трябва да е базирана на адекватни философски и морални принципи.
До понятието за производствена активност може да се стигне само след основно изследване и разбиране на процесите за създаване на богатство такива, каквито са сега. Понятието за самата заетост, т.е. за платен и овеществен труд, е само част, но съществена част от онова, което трябва да разбираме под термина „производствени дейности“.
Дилемата „заетост“ е концепция, която отразява огромния потенциал при разработването на производствени дейности, от които расте богатството на хората по целия свят, от една страна, и противоречията, произтичащи от неадекватното разбиране за начините, по които се печели от това богатство и от този потенциал, от друга страна. В твърде много случаи силното чувство за несигурност и растяща бедност на големи части от населението ни карат да търсим някакво решение на тази дилема. Вероятно това ще стане чрез реконструирането на икономическата политика, способна да види нещата в широк спектър и в разнообразието на днешните реалности. Става въпрос за едно културно начинание в най-дълбокия и практически смисъл на думата.
В сърцевината на тази промяна лежи способността на човека да влияе върху околната среда така, както никое друго същество не може. Нашите възможности да управляваме природните процеси и околната среда са по-големи от когато и да е било, но те водят и до все по-засиленото чувство за отговорност пред природата за промените, които правим, и промените, които сме решили да не допускаме. Като нож, с който можем да режем хляб, но и да убиваме. Резултатите от използването на съвременните технологии трябва да бъдат внимателно претеглени за да можем да определим реалната им полза за съвременното човечество. В края на краищата именно производството, в най-широкия смисъл на думата, служи да дефинира самите нас: ние сме онова, което произвеждаме.
1.1. Човешкият капитал
Като централен производствен фактор във всяка икономическа теория човешкият капитал се определя като сума от полезни и ценни познания и умения на работната сила, резултат на обучение и практика. То е способността на човека да активира други производствени фактори (а на нас не ни са иска подробно да описваме колко именно са тези фактора), с чиято помощ и съвместно те действат по един специфичен и целесъобразен начин за постигането на търсения резултат. Нашето богатство и богатството на идните поколения зависи именно и главно от фактора човешки капитал. Става ясно защо формирането на човешкия капитал е приоритетна задача, още повече че другите производствени фактори, особено паричният капитал, няма да произведат почти нищо без намесата на адекватен, човешки капитал.
Възвръщаемостта на инвестициите в човешкия капитал не е само нетния приход от резултатите при продаването на квалифициран спрямо неквалифициран труд. Тук става въпрос и за едно възвишено чувство на интелектуално присъствие, спокойствие, социално признание и т.н. Изчислено е, че между 50 и 90% от общата капиталова наличност на САЩ приема формата на човешки капитал.2
При нашата паричноориентирана икономика капиталът в класическия смисъл на думата не е нищо друго, освен инструмент за мобилизиране и насърчаване на дадено човешко действие или начинание. При производството обаче се чувства нуждата и от редица други инструменти, повечето от които са твърде „меки“, както се изразяват някои. Става въпрос за фактори като „мотивация“ и „желание да се представиш“, които предопределят нуждата от техния научен анализ в план на количество и качество. Увеличаването на богатството на нациите означава преди всичко насърчаването на въпросните „меки“ фактори. За съжаление трябва да признаем, че в днешно време твърде малко са страните, които обръщат внимание на всичко това — повечето се представят в негативна светлина. Особено тежко е положението при младите хора, които страдат най-много от увеличаващия се ръст на безработицата. В почти всички страни броят на безработните под 25 годишна възраст е много по-голям от този при по-възрастните групи. Това води до разочарование и отдръпване от производството, а оттам до намаляване на човешкия капитал, снижавайки ръста на натрупване на общественото богатство.
(Тук — графика от стр. 15 в оригинала.)
Както вече се убедихме, условие за бъдещето икономическо развитие на страните е образованието, при това формалното образование, като начин да се създава човешки капитал. Същевременно той е резултат на минало икономическо развитие, защото с повишаването на жизнения стандарт и непрекъснатия
