— Сега ще видиш — каза Антон и седна удобно на пъна, като сложи арбалета на колене. — Името! — изджавка той с гласа на Хекса Ирукански.
Пашка направи с гръб знак на презрение и неподчинение. Антон стреля. Тежката стрела с трясък се заби в клона над главата на Пашка.
— Охо! — извика Анкиният глас.
— Казвам се Бон Саранча — призна си Пашка с половин уста. — „И тука сигурно ще падне той — един от тези, дето бяха с него“.
— Известен насилник и убиец — поясни Антон. — Но той никога нищо не прави даром. Кой те изпрати?
— Изпрати ме дон Сатарина Безпощадният — излъга Пашка.
Антон презрително каза:
— Ей тази ръка сложи край на смрадливия живот на дон Сатарнна преди две години в оброчището „Тежките мечове“.
— Дай аз да му забия една стрела — предложи Анка.
— Съвсем забравих — бързо каза Пашка. — Изпрати ме всъщност Арата Красивият. Обеща ми сто жълтици за главите ви.
Антон се плесна по коленете.
— Ама че лъжец! — възкликна той. — Нима Арата ще се залавя с негодник като тебе.
— Все пак да му забия ли една стрела? — кръвожадно попита Анка.
Антон демонично се закикоти.
— Впрочем — каза Пашка — простреляна е дясната ти пета. Време е кръвта ти да изтече.
— А, друг път! — възрази Антон. — Първо, аз непрекъснато дъвча кора от бяло дърво и второ, прекрасните варварки вече превързаха раната ми.
Папратите се размърдаха и Анка излезе на пътечката. На бузата й имаше драскотина, а коленете й бяха изцапани с кал и зеленило.
— Време е да го хвърлим в блатото — заяви тя. — Когато врагът не се предава, той се унищожава.
Пашка пусна ръцете си.
— Ти изобщо не играеш по правилата — каза той на Антон. — Според тебе, все излиза, че Гекса е добър човек.
— Много разбираш! — каза Антон и също излезе на пътеката. — Сайвата не се шегува, мръсен наемнико.
Анка върна на Пашка карабината.
— Вие винаги ли така се стреляте? — попита тя със завист.
— Ами как? — учуди се Пашка. — Да не вземем да крещим: „Кх-кх. Бум-бум?“ В играта трябва да има елемент на риск.
Антон нехайно каза:
— Например често си играем на Вилхелм Тел.
— Редуваме се — добави Пашка. — Веднъж аз стоя с ябълката, друг път той.
— Така ли? — бавно каза тя. — Интересно ще бъде да ви погледам.
— С удоволствие — ехидно каза Антон. — Но няма ябълка.
Пашка се усмихваше до ушите. Тогава Анка смъкна от главата му пиратската кърпа и бързо я направи на триъгълен възел.
— Ябълката е просто условност — каза тя. — Ето ви отлична мишена. Да поиграем на Внлхелм Тел.
Антон взе червения възел и внимателно го огледа. После хвърли поглед към Анка — очите й приличаха на цепнатинки. А Пашка се забавляваше — беше му весело. Антон му подаде възела.
— „От трийсет крачки карта ще улуча — с равен глас каза той. — Разбира се, с познати пистолети“.
— „Наистина ли? — каза Анка и се обърна към Пашка: — И ти ли, друже мой, от трийсет крачки карта ще улучиш?“
Пашка наместваше шапката на главата си.
— „Все някога ще се опитам — каза той и зъбите му лъснаха. — На времето не стрелях лошо“.
Антон се обърна и тръгна по пътечката, като броеше на глас крачките:
— Петнайсет… шестнайсет… седемнайсет…
Пашка каза нещо — Антон не го чу и Анка се разсмя високо. Някак си твърде високо.
— Трийсет — каза Антон и се обърна.
От трийсет крачки Пашка изглеждаше съвсем мъничък. Червеното триъгълно възелче стърчеше на главата му като шапка на палячо. Пашка се усмихваше. Все още не играеше. Антон се наведе и започна бавно да изпъва тетивата.
— Благославям те, татко Внлхелм! — викна Пашка. — И ти благодаря за всичко, каквото и да се случи.
Антон постави стрелата и се изправи. Пашка и Анка го гледаха. Те стояха един до друг. Пътеката приличаше на тъмен и влажен коридор между високи зелени стени. Антон вдигна арбалета. Бойното оръжие на маршал Тоц стана необичайно тежко. Ръцете ми треперят, помисли си Антон. Лошо. Глупаво. Той си спомни как през зимата с Пашка цял час замерваха със снежни топки една чугунена топка върху стълба на оградата. Хвърляха от двадесет крачки, от петнадесет, от десет и все не можеха да улучат. А после, когато им омръзна и си тръгнаха, Пашка небрежно и без да гледа, хвърли последната топка и улучи. Антон с всичка сила притисна приклада към рамото си. Анка стои много близо, помисли си той. Понечи да й викне да се дръпне, но разбра, че ще бъде глупаво. По-високо… Още по-високо… Още… Изведнъж го обхвана увереността, че дори да се обърне гърбом към тях, тежката цял фунт стрела ще се забие в челото на Пашка, между веселите зелени очи. Отвори очи и погледна Пашка. Пашка вече не се усмихваше. А Анка бавно- бавно вдигаше ръка с разперени пръсти и лицето й беше напрегнато и много старо. Тогава Антон вдигна арбалета още по-внсоко и натисна спусъка. Не видя къде отиде стрелата.
— Не улучих — каза той много високо.
И тръгна с вдървени крака по пътечката. Пашка избърса с червения възел лицето си, тръсна го, за да го разгъне, и започна да връзва кърпата на главата си. Анка се наведе и взе арбалета си. Ако тя ме прасне с това нещо по главата, ще й кажа благодаря, помисли си Антон. Но Анка дори не го погледна.
Тя се обърна към Пашка и попита:
— Тръгваме ли?
— Сега — каза Пашка.
Той погледна Антон и мълчаливо почука с пръст по челото си.
— А ти вече беше се изплашил — каза Антон.
Пашка още веднъж почука с пръст по челото и тръгна след Анка. Антон се влачеше подире им и се мъчеше да потисне съмненията си.
И какво всъщност направих, с огорчение си мислеше той. Какво се надуха? Пашка, разбирам, уплаши се. Само че още не се знае кой повече се уплаши — Вилхелм-бащата или Тел-синът. Анка пък за какво се сърди? Сигурно се е уплашила за Пашка. Ами аз какво трябваше да правя? Влача се подире им като роднина. Ще се махна. Ще свия сега наляво, там има хубаво блато. Може да хвана някоя сова. Но той дори не забави крачката си. Това значи завинаги, помисли си той. Беше чел, че често се случва така.
Излязоха на изоставеното шосе дори по-рано, отколкото предполагаха. Слънцето се беше издигнало високо, беше горещо. Боровите игли бодяха във вратовете им. Шосето беше бетонно, от два реда сиворъждивн плочи. Между плочите растеше гъста суха трева. Канавките бяха гъсто обрасли с прашни репеи. Над шосето бръмчаха и прелитаха бръмбари и един от тях нахално чукна Антон право по челото. Беше тихо и задушно.
— Я вижте! — каза Пашка.
Над пътя беше опънат тел и точно на средата висенн тенекиен диск с олющена боя. По всичко личеше, че на диска е нарисуван жълт правоъгълник върху червен фон.
— Какво е това? — без особен интерес попита Анка.
— Пътен знак — каза Пашка. — „Влизането забранено“.
— „Тухла“ — поясни Антон.
— И за какво служи? — попита Анка.
