— Значи нататък не може да се пътува — каза Пашка.
— Тогава за какво е шосето?
Пашка вдигна рамена.
— Това е много старо шосе — каза той.
— Анизотропно шосе — заяви Антон. Анка стоеше гърбом към него. — Движението е разрешено само в една посока.
— Умни са били прадедите ни — замислено каза Пашка. — Пътуваш си стотина-двеста километра и изведнъж — прас! — „стоп“. Нито можеш да продължиш, нито има от кого да поискаш разрешение.
— Представяш ли си какво може да има зад този знак? — каза Анка. Тя се озърна. Наоколо на много километри се простираше безлюдна гора и нямаше кого да попитат какво има зад този знак. — Ами ако това изобщо не е „стоп“ — каза тя. — Боята съвсем се е олющила…
Тогава Антон внимателно се прицели и стреля. Идеално щеше да бъде, ако стрелата прекъснеше жицата и знакът паднеше пред краката на Анка. Но стрелата улучи горната част на знака, проби ръждивата тенекия и по земята се посипа само изсъхнала боя.
— Глупак — каза Анка, без да се обръща.
Това беше първата дума, която тя каза на Антон след играта на Вилхелм Тел. Антон престорено се усмихна.
— „And enterprises of great pitch and moment — произнесе той, — with this regard their crent turn away and loose the name of action“.1
Верният Пашка се развика:
— Приятели, тук е минала кола! След бурята е минала! Ето, тревата е смачкана. И ето…
Върви му на Пашка, помисли си Антон. Той взе да разглежда следите на шосето и също видя смачканата трева и черната ивица от гумите на мястото, където пред една дупка шофьорът беше ударил спирачките.
— Аха! — каза Пашка. — Изскочил е изпод знака.
За всички беше ясно, че е така, но Антон възрази:
— Нищо подобно, идвал е от другата страна.
Пашка го погледна с учудени очи.
— Да не би да си ослепял?
— Идвал е от другата страна — упорито повтори Антон. — Да вървим по следата.
— Глупости дрънкаш! — възмути се Пашка. — Първо, никой свестен шофьор няма да мине под „стоп“. Второ, гледай: ето ти дупката, ето ти следата от спирачката… Тогава откъде е идвал?
— Какво ме интересуват твоите свестни шофьори. Аз лично не съм свестен и ще мина под знака.
— Върви, където щеш! — каза той, като леко заекна. — Глупчо! Съвсем си се побъркал от жегата.
Антон се обърна и загледан право пред себе си, мина под знака. Искаше му се само едно: да намери напред някой вдигнат във въздуха мост и да стане нужда да се прехвърля оттатък. Какво ме интересува този свестен — мислеше си той. — Да вървят, където щат… с нейния Пашенка. Спомни си как Анка сряза Павел, когато я нарече Анечка, и малко му поолекна. Обърна се.
Веднага съзря Пашка: Бон Саранча, свит на две, вървеше по следите на тайнствената кола. Ръждивият диск над шосето лекичко се поклащаше и през дупчицата прозираше синьото небе. А край канавката седеше Анка, опряла лакти на голите си колена и сложила брада на свитите си юмруци.
… Когато се връщаха, вече се здрачаваше. Момчетата гребяха, а Анка седеше на кормилото. Над черната гора се издигаше червената луна и жабите яростно крякаха.
— Всичко беше замислено така хубаво — тъжно каза Анка. — Е, какви сте…
Момчетата не отговориха. После Пашка тихичко попита:
— Тошка, ами какво имаше там, зад знака?
— Разрушен мост — отвърна Антон. — И скелет на фашист, прикован с вериги за картечницата. — Помисли малко и добави: — Картечницата цялата се беше забила в земята…
— М-да… — каза Пашка. — Случва се. А пък аз помогнах на един да поправи колата си.
ПЪРВА ГЛАВА
Когато Румата отмина гроба на свети Мика — седми поред и последен на това шосе, беше вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който беше спечелил на карти от дон Тамео, излезе същински боклук. Плувна в пот, подби си краката и се движеше с отвратителен клатушкащ се тръс. Румата го блъскаше с колена в хълбоците, шибаше го с ръкавица между ушите, но конят не се забързваше, само унило клатеше глава. Край пътя се редяха храсти, които приличаха на кълба застинал дим. Непоносимо бръмчаха комари. Тук-таме по мътното небе трепкаха звезди. На вълни — на вълни лъхаше слаб вятър, топъл и студен едновременно, както винаги наесен в тази крайморска страна, където вечерите бяха задушни, прашни и малко студени.
Румата се загърна хубаво с плаща и пусна юздите. Нямаше смисъл да бърза. До полунощ имаше цял час, а Хълцащата гора вече се показваше на хоризонта като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха изорани ниви, блещукаха под звездите блата, които воняха на гнилоч, тъмнееха се могили и изгнили дървени крепости от времето на Нахлуването. Далече вляво пламваше и гаснеше мрачно сияние, сигурно гореше някое село, едно от безбройните и еднообразни Лешоядки, Бесилковци, Грабежниковци, преименувани неотдавна с кралски указ в Желано, Благодатно и Ангелско. Тази страна се простираше на стотици мили — от Протока до Сайвата на Хълцащата гора, — покрита с облаци от комари, набраздена на долища, удавена в блата, боледуваща от треска, мор и смрадлива хрема.
На един завой от храстите се отдели тъмна фигура. Конят вдигна глава и уплашено се дръпна встрани. Румата хвана юздите, позапретна по навик дантелата на десния ръкав и сложи ръка върху дръжката ка меча. Взря се. Човекът, който стоеше край пътя, свали шапка.
— Добър вечер, благородни дон — тихо каза той. — Моля да ме извините.
Румата се заслуша и попита:
— Какво има?
Безшумни засади не съществуваха. Скърцането на тетивата издаваше разбойниците, сивите щурмоваци неудържимо се оригваха от изпитата бира, баронските войскари лакомо сумтяха и дрънчаха с железните си оръжия, а монасите, ловци на роби, шумно се чешеха. Но в храстите беше тихо. Човекът явно не беше помагач на разбойници. Пък и не приличаше на помагач, беше нисък, пълен гражданин с евтин плащ.
— Ще ми позволите ли да тичам край вас? — каза той, като се кланяше.
— Тичай — каза Румата, като подръпна юздите. — Можеш да се хванеш за стремето.
Гражданинът тръпна редом с него. Той държеше шапката си, в ръка и на темето му лъщеше доста голяма плешивина. Търговец е, помисли си Румата. Сигурно обикаля бароните и търговците на едро и закупува лен или кълчища. Смел търговец обаче… А пък може и да не е търговец. Може би е книжник. Беглец. Прокуден. Сега нощем по пътищата ги има много такива, повече от търговците… А пък може да е и шпионин.
— Кой си ти и откъде идваш? — попита Румата.
— Казвам се Киун — тъжно каза гражданинът. — Идвам от Арканар.
— Бягаш от Арканар — каза Румата, като се наведе.
— Бягам — тъжно се съгласи гражданинът. Някакъв чудак е, помисли си Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя… Ами за какво всъщност е необходимо? Кому е притрябвало? Какъв съм аз, че да го проверявам? Дори не желая да го проверявам. Защо пък просто да не му повярвам? Върви си гражданинът, личи си, че е книжник, бяга, спасява живота си… Чувствува се самотен, страх го е, слаб е, търси закрила… И случайно среща един аристократ. Аристократите поради глупост и високомерие от политика не разбират, но имат дълги мечове и не обичат сивите. Защо пък гражданинът Киун да не намери безкористна защита от един глупав и надут аристократ! И край. Няма да го проверявам. Няма за какво да го проверявам. Ще си договорим, ще си убием времето и ще се разделим като приятели…
