— Киун… — рече той. — Познавах един Киун. Търговец на билки и алхимик от Тенекеджийската улица. Да не си негов роднина?
— Уви, да — каза Киун. — Наистина далечен роднина, но те карат наред… до девето коляно.
— И закъде бягаш, Киун?
— Където и да е… Само по-далече. Мнозина бягат в Ирукан. Ще се опитам и аз да стигна в Ирукан.
— Да, така значи — рече Румата. — И ти си въобразяваш, че благородният дон ще те преведе през поста?
Киун не отговори.
— Или може би си мисилш, че благородният дон не знае какво представлява алхимикът Киун от Тенекеджийската улица?
Киун мълчеше. Май не казвам каквото трябва, помисли си Румата. Той се понадигна на стремената и подражавайки на глашатая от Кралския площад, извика:
— Обвинява се и е виновен в непростими престъпления против бога, короната и спокойствието.
Киун мълчеше.
— Ами ако благородният дон безумно обожава дон Реба? Ами ако от все сърце е предан на сивото слово и сивото дело? Или смяташ, че това е невъзможно?
Киун мълчеше. От тъмнината вдясно от пътя изникна пречупен силует на бесилка. Под напречната греда се белееше едно голо тяло, обесено с главата надолу. Е-е, пак нищо не изляза, помисли си Румата. Той дръпна юздата, хвана Киун за рамото и го извърна с лице към себе си.
— Ами ако благородният дон още сега те окачи до този скитник? — каза той, като се взираше в бялото лице с тъмни очни дупки. — Сам. Бързо и ловко. С едно здраво арканарско въже. В името на идеалите. Какво мълчиш, граматико Киун?
Киун мълчеше. Зъбите му тракаха и той леко се гърчеше в ръката на Румата като настъпен гущер. Изведнъж нещо падна с плясък в канавката край пътя и веднага, сякаш за да заглуши плясъка, Киун отчаяно извика:
— Беси ме де! Беси ме, предател!
Румата си пое дъх и пусна Киун.
— Пошегувах се — каза той. — Не се бой!
— Лъжа, лъжа!… — с хълцане мърмореше Киун. — Навсякъде лъжа…
— Стига, не се сърди — каза Румата. — По-добре прибери онова, което хвърли там, ще се намокри…
Киун постоя малко, като се олюляваше и хълцаше, после безцелно потупа с длани по плаща си и влезе в канавката. Румата чакаше, уморено прегърбен на седлото. Значи само така трябва, мислеше си той, значи другояче не бива… Киун излезе от канавката, като криеше в пазвата си някакъв пакет.
— Книги, разбира се — каза Румата.
Киун кимна отрицателно с глава.
— Не — каза той с пресипнал глас. — Само една книга. Моята книга.
— И за какво пишеш?
— Страхувам се, че няма да ви бъде интересно, благородни дон.
Румата въздъхна.
— Хвани се за стремето — каза той. — Тръгваме.
Дълго време те мълчаха.
— Слушай, Киун — каза Румата. — Пошегувах се. Не бой се от мен.
— Славен свят — проговори Киун. — Весел свят. Всички се шегуват. И всички се шегуват по един и същи начин. Дори благородният дон Румата.
Румата се учуди.
— Ти знаеш името ми?
— Зная го — каза Киун. — Познах ви по обръча на челото. Така се зарадвах, когато ви срещнах по пътя…
Сигурно точно това е имал предвид, когато ме нарече предател, помисли си Румата и каза:
— Виж какво, мислех, че си шпионин. Аз винаги убивам шпионите.
— Шпионин… — повтори Киун. — Да, разбира се. В наше време е толкова лесно и доходно да бъдеш шпионин. Нашият орел, благородният дон Реба е загрижен да знае какво говорят и мислят поданиците на краля. Ще ми се да бъда шпионин. Обикновен доносчик в кръчмата „Сива радост“. Колко е хубаво, колко почтено. В шест часа вечерта влизам в салона и сядам на масата си. Съдържателят бърза да ми донесе първата чаша. Мога да пия, колкото си искам, за пиенето плаща дон Реба — по-точно, никой не плаща. Сядам, пия си бирата и слушам. Понякога си давам вид, че записвам разговорите и наплашените хорица се струпват около мене, предлагат ми приятелство, пари. В очите им виждам само онова, което искам да видя: кучешка преданост, почтителен страх и възхитителна безсилна омраза. Мога безнаказано да закачам момичетата и да натискам жените пред мъжете им и тези яки мъжаги само подлизурски ще се хилят. Какво прекрасно разсъждение, благородни дон, нали? Чух го от един петнадесетгодишен хлапак, студент в Патриотичното училище…
— И какво му каза ти? — любопитно попита Румата.
— Какво можех да му кажа? Нямаше да разбере. И му разказах, че хората на Вага Колелото, когато хванат доносчик, разпарят корема му и посипват вътрешностите му с пипер… А пияните войници напъхват доносчика в чувал и го удавят в нужника. И това е самата истина, но той не повярва. Каза ми, че в училището такова нещо не са учили. Тогава аз извадих хартия и записах нашия разговор. Трябваше ми за моята книга, а той, горкият, сметна, че ще правя донос и се напика от страх…
Отпред пред храсталака заблещукаха светлинните в кръчмата „Скелет Бако“. Киун се спъна и млъкна.
— Какво стана? — попита Румата.
— Там има сив патрул — промърмори Киун.
— Какво от това? — каза Румата. — Я по-добре чуй още едно разсъждение, уважаеми Киун. Ние обичаме и ценим тези прости и груби момчета, нашия боен добитък. Те са ни потребни. Занапред всеки от простолюдието трябва да си свива езика, ако не иска да увисне на бесилката. — Той се разсмя на глас, защото беше казано идеално — в най-добрите традиции на сивите казарми.
Киун настръхна и сгуши глава между раменете си.
— Езикът на простолюдието трябва да си знае мястото. Бог съвсем не му е дал език, за да плещи, а да лиже ботуша на госпорадя си, а на него от веки веков му се полага господар…
При коневърза пред кръчмата стояха оседланите коне на сивия патрул. През отворения прозорец се чуваха невъздържани псувни, тракаха зарове. На вратата, препречил пътя с чудовищното си шкембе, стоеше Скелет Бако със скъсана кожена куртка и запретнати ръкави. В косматата си ръка държеше сатър — личеше, че току-що е рязал кучешко за чорба, изпотил се и излязъл да си отдъхне. На стълбището седеше с клюмнала глава един сив щурмовак, сложил бойната брадва между колената си. Дръжката на брадвата беше изкривила физиономията му настрани. Личеше си, че му беше прилошало от препиване. Когато забеляза конника, той избърса слюнките си и прегракнало изрева:
— С-стой! Кой си ти?… Ти, бла-городни…
Вдигнал глава, Румата мина край него, без дори да го погледне.
— …А ако езикът на простолюдието лиже неподходящия ботуш — говореше той високо, — този език трябва да се изтръгне, защото е казано: „Езикът твой е враг мой…“
Киун се криеше зад туловището на коня и вървеше с широка крачка, с крайчеца на окото си Румата видя, че голата му глава лъщи от пот.
— Стой, ти казвам! — ревна щурмовакът.
Чуваше се как се търкаля по стълбите, как брадвата му дрънчи и той псува едновременно бога, дявола и цялата благородна паплач.
Петима са май, помисли си Румата, като подръпваше маншетите си. Пияни касапи. Глупости.
Те отминаха кръчмата и свиха към гората.
— Мога да вървя по-бързо, ако трябва — каза Киун с неестествено твърд глас.
— Глупости! — каза Румата и спря коня. — Би било скучно човек да измине толкова мили и нито веднъж
