направи втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото, и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели, прозрачни лица. Знахарите се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон Пампа печеха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.
А почти в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно, изсъхнало от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди, заобиколена със стена от дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени времена, вратата й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие стърчаха разкривени идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук, пъхвайки се под колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било пълно с черна отрова. А когато отровата потечала навън, щял да настъпи краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога от мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът от комина се издигал като стълб чак до небето.
Наскоро непиещият селски идиот Ирма Куката от махала Благовонно (или просто казано — Смърдан) от глупост една вечер се залутал към колибата и надникнал през прозореца. В къщи се върнал напълно побъркан, а като се поокопитил малко, разказал, че в колибата светела ярка светлина и край грубата маса седял с крака на скамейката човек и пиел от бъчва, която държал с една ръка. Лицето на човека стигало чак до пояса и цялото било на петна. Ясно е, че това е бил самият свети Мика, преди да приеме вярата, многоженец, пияница и богохулник. Човек можел да го гледа само като надвие страха си. От прозорчето лъхал приятен упоителен мирис и по околните дървета се движели сенки. От цялата околност идвали хора да слушат разказа на смахнатия. Но всичко свършило с пристигането на щурмоваците, които му вързали ръцете отзад и го откарали в град Арканар. Въпреки това хората не престанаха да говорят за колибата и вече я наричаха не другояче, а Пияната бърлога.
След като се промъкна през гъсталаците от гигантска папрат, Румата слезе от коня пред вратата на Пияната бърлога и завърза поводите за един от идолите. В колибата светеше, вратата беше отворена и висеше на една панта. Отец Кабани седеше на масата в пълна апатия. В стаята силно миришеше на спирт, на масата между оглозганите кости и парчета варена ряпа стърчеше огромна пръстена чаша.
— Добър вечер, отец Кабани — каза Румата, като прекрачваше прага.
— Поздравявам ви — обади се отец Кабани с прегракнал като боен рог глас.
Шпорите на Румата издрънчаха, той приближи до масата, хвърли на скамейката ръкавиците си и отново погледна отец Кабани. Отец Кабани седеше неподвижно, подпрял подпухналото си лице с ръце. Косматите му прошарени вежди висяха над бузите като суха трева над урва. От ноздрите на покрития с едри пори нос при всяко издишване със свирене излиташе въздух, пропит с алкохол.
— Аз сам го измислих! — каза той изведнъж, като с усилие вдигна дясната вежда и погледна Румата с мътното си око. — Сам! Защо?… — Той измъкна изпод бузата дясната си ръка и започна да върти косматия си пръст. — И все пак не съм виновен… Хем го измислих… и хем не съм виновен, а?!… Така е — не съм виновен… И изобщо ние не измисляме, а дявол знае какво…
Румата разкопча колана си и измъкна презглава презрамките с мечовете.
— Хайде, хайде! — каза той.
— Сандък! — кресна отец Кабани и задълго замълча, като правеше странни движения с бузите си.
Румата, без да сваля поглед от него, прехвърли през пейката краката си, обути във високи прашни кавалерийски ботуши, седна и сложи мечовете до себе си.
— Сандък… — повтори отец Кабанн с отпаднал глас. — Приказваме си, че измисляме. Всъщност всичко много отдавна е измислено. Някой много отдавна всичко е измислил, сложил е всичко в сандък, превъртял на капака дупка и си отишъл… Отишъл да спи… Тогава какво? Идва отец Кабани, затваря очи, пъха ръка в дупката. — Отец Кабани погледна ръката си. — Хо-оп! Измислил. Аз, казва, съм измислил това… А който не вярва, той е глупак… Пъхам ръката — хоп! Какво? Бодлива тел. За какво? Да си ограждам обора от вълци… Юнак! Пъхам ръката — хоп! Какво? Хитро нещо — нарича се машинка за мелене на месо. За какво? Екстра кайма… Юнак! Пъхам ръка — хоп! Какво? Горяща вода… За какво? Да си разпалвам суровите дърва… А?
Отец Кабани млъкна и започна да се навежда напред, сякаш някой го беше хванал за врата и го натискаше. Румата взе чашата, надникна в нея, после изля няколко капки върху опакото на ръката си. Капките бяха лилави и миришеха на фузелово масло. Румата грижливо избърса ръката си с дантелена кърпичка. Върху кърпичката останаха мазни петна. Рошавата глава на отец Кабани се допря до масата и веднага се дръпна.
— Който е сложил всичко в сандъка, той е знаел за кого е измислено… Бодлива тел срещу вълци?! Аз, глупакът, казвам — срещу вълци… Рудниците, рудниците трябва да се заградят с тази бодлива тел… За да не бягат от рудниците престъпниците. А аз не искам. Аз самият съм престъпник. А мене питали ли са ме? Питали са ме! Бодлива тел, викат. Срещу вълци, викат… Добре, юнак, викат. Ще заградим рудниците… Самят дон Реба ги загради. И мелачката ми задигна. Юнак, вика! Пипе имаш, вика!… И сега значи във Веселата кула екстра кайма прави… Екстра работи, вика…
Зная, мислеше си Румата. Всичко зная. И как си викал в кабинета на дон Реба, и как си пълзял в краката му, как си го молил: «Върни ми я, не ми я вземай!» Но късно. Завъртя се твоята мелачка…
Отец Кабани грабна чашата и залепи до нея косматата си муцуна. Той гълташе отровната смес и ръмжеше като глигана Ъ. След това бутна чашата на масата и взе да дъвче парче ряпа. По бузите му пълзяха сълзи.
— Горяща вода! — обяви той най-после с пресипнал глас. — За разпалване на огньове и правене на весели фокуси. Но каква горяща вода е, щом може да се пие? Ако я смесиш с бирата, цена няма да има. Не я давам. Сам ще си я изпия… И пия. Денем пия. Нощем. Целият подпухнах. И постоянно падам. Няма да повярваш, дон Румата, одеве се приближих до огледалото и се уплаших… Гледам — пазил ме господ, — къде е отец Кабани?! Същински октопод — целият съм станал на цветни петна. Ту червен, ту син. И аз съм измислил вода за фокуси…
Отец Кабани плю на масата и размърда крак под скамейката, взе да го разритва. После изведнъж попита:
— Какъв ден сме днес?
— Утре сме Ката Праведника — каза Румата.
— Ами защо няма слънце?
— Защото е нощ.
— Пак нощ… — тъжно каза отец Кабани и заби нос в огризките.
Известно време Румата го гледа, като си свиркаше през зъби. После стана от масата и отиде в килера. В килера между купчината ряпа и купчината талаш блещукаха стъклените тръбички на тромавия спиртоварен апарат на отец Кабани — чудно творение на инженер по рождение, химик по инстинкт и майстор стъклар. Румата обиколи два пъти «адската машина», след това напипа в тъмнината един лост и няколко пъти замахна и удари, където му падне. В килера се разнесе дрънчене, звънтене, бълбукане. В носа го удари отвратителна миризма на прокиснало джибре.
Счупеното стъкло захруска под ботушите. Румата отиде в отсрещния ъгъл и запали електрическото фенерче. Там под камара вехтории в солидна силикатна каса се намираше миниатюрен походен синтезатор «Мидас». Румата разхвърля вехториите, набра на диска комбинация от цифри и вдигна капака на касата. Дори на бялата електрическа светлина сред разхвърляния боклук синтезаторът изглеждаше странно. Румата хвърли в приемния отвор няколко лопати стърготини и синтезаторът тихичко запя, като автоматично включи индикаторното табло. С върха на ботуша бутна до изходния улей една ръждясала кофа. И веднага с тънък звън върху смачканото тенекиено дъно се посипаха жълтите колелца с аристократическия профил на Пиц Шести, крал на Арканар.
Румата пренесе отец Кабани върху скърцащите нарове, смъкна му ботушите, обърна го на десния хълбок и го зави с проскубаната кожа на някакво отдавна изчезнало животно. Докато завиваше отец Кабани, онзи за миг се събуди, но не можеше да се помръдне, нито разбираше нещо. Промърмори само няколко стиха от забранения светски романс: «Аз съм цвете алено и нежно в твоите длани нежни», след което шумно захърка.
Румата разчисти масата, измете пода и избърса стъклото на единствения прозорец, почерняло от мръсотия и химическите експерименти, които отец Кабани беше правил на перваза. Зад олющената печка
