Таламеин може сам да отмъсти.
— Вашите заповеди, сър?
— Без промяна. Продължете преследването. И ги унищожете.
— Не е кой знае какъв свят — каза Айда, — но е най-доброто, което мога да направя.
Стен хвърли поглед към екрана и зачете разсеяно на глас:
— Единична слънчева система. Слънцето е хубавичко G–1, жълто джудже… пет планети… Тази е прекалено близо до слънцето. Пустинен свят… два метанови гиганта.
— Неизвестен IV изглежда подходящ — вметна Айда.
— Неизвестен IV, да. Да видим… около дванайсет хиляди километра на полярната ос. Спектрограф… къде по дяволите… окей: приемлив минимум атмосфера. Гравитация малко по-малка от нормалното. Повечето суша… приемливи водни басейни… източник на електронно излъчване.
— Значи е населен — намеси се Бет от кухненския отсек.
— Точно там не искаме да кацнем. Може да са братовчеди на ония скапаняци, дето ни висят на опашката. Права си, Айда. Това е новият ни дом.
— Може би е новият ни дом — каза Док. — И двата екрана, забележете, показват едни и същи числа. Ще стигнем вашия Неизвестен Четири приблизително по същото време с „Турнмаа“. Съспенсът сигурно ще е страшно интересен. — Взе си една сурова соена мръвка от чинията на Мънин и я лапна.
Стен изреди: Индивидуални пакети, оръжия, наземни екипи, средства за оцеляване, комплекти за първи контакт… възможно пълна готовност.
Компютърът щракна и изплю седем фиша. На всеки се повтаряха данните, съхранени в компютъра на „Сиенфуегос“ — данните, заради които корабът беше изпратен да събере анализ на минерала, намерен в далечния вече звезден куп Ерикс.
Стен се зачуди дали някога ще разбере защо Императорът толкова се интересуваше от сивкавия камък, чучнат сред камарата вещи на масата пред него. Реши да си свърши работата, да се постарае да не умре и да не задава свръхсекретни въпроси.
Разпредели картичките между членовете на екипа и пъхна по една в кесийките на вратовете на Хъгин и Мънин.
— Организиран човек си, свалям ти шапка — каза Алекс. — Притеснява ме само мострата. Цял час се мотах с нея.
— Е, и? — попита Стен.
— Две иридиеви бургии, два кристала корабна стомана, одраска и маминия ми диамант. Корава е.
Стен протегна ръка и сви пръсти. От ножницата в плътта под лакътя му в дланта му изскочи кристален нож. Беше си го имплантирал на Вулкан, докато излежаваше присъдата си в гибелната колония на Адския свят заради трудов саботаж.
Двуостър и с тънка дръжка, ножът имаше само едно предназначение: да убива. Нямаше предпазител, само един жлеб в края на дръжката. Беше дълъг педя и широк по-малко от два пръста.
Острието му обаче беше с дебелина не повече от 15 молекули. Беше много по-остър и от бръснач. Можеше да реже диамант гладко като масло.
Стен внимателно взе рудната мостра в едната си ръка и заряза. Малко се изненада — острието наистина срещаше съпротива.
— Тъй я — каза Алекс. — Не знам кво ще го правиш това. Такова вещество… цена няма.
— Най-лошото недоносче във вселената — гордо каза Айда.
— Още по-лошо — добави Док. — Грозно. Нещастно. Невероятно. Би трябвало да подейства идеално.
Докато другите от екипа се подготвяха за кацане, Док и Айда приготвяха примамката, три антиракетни торпеда „Гном“. Първото беше пригодено да излъчва радарно ехо, подобно на това на „Сиенфуегос“. Второто беше настроено да осигури изключително ексцентрична измъкваща траектория, а третото — да осигури отвличащи изстрели, точно както щеше да направи „Сиенфуегос“ при пряка атака.
Накрая целият екип се събра около трите споени едно с друго торпеда.
— Красиво е — призна Стен. — Дали ще подейства?
— Кой изобщо ще разбере, по дяволите? — каза Бет. — Ако подейства, сме живи и здрави, ако не…
Обърна се и закрачи към мостика. Хъгин и Мънин поеха след нея; опашките им се полюшваха.
— Приближаваме — докладва янският оперативен дежурен.
Капитанът не му обърна внимание. Прехвърляше през мозъка си тактически ходове — вражеският кораб ще: (а) влезе в битка… и ще бъде унищожен; (б) ще се предаде… невъзможно; (в) ще изстреля отклоняваща мишена и ще навлезе в атмосферата.
Единствената възможност…
— ЕКМ — каза той по интеркома. — Докладвай готовност.
Паузата се проточи.
— Повечето единици в готовност, Зигфер. Възпираща система в готовност, система за отличаване на цел плюс-минус четирийсет процента, блокираща — на пълна готовност.
Екранът прекъсна: 32 МИНУТИ ДО ПРИХВАЩАНЕ… 33 МИНУТИ ДО ВЛИЗАНЕ НА ЦЕЛТА В АТМОСФЕРАТА.
Старият рак „Сиенфуегос“ продължаваше успешното засега припкане.
В командния отсек бойците на „Богомолка“ се бяха стегнали здраво — включително тигрите, изолирани в своите капсули — кой знае защо, те не изглеждаха особено доволни от състоянието на нещата. Оттук нататък битката беше в ръцете на каквито там богове бяха останали в четиридесети век.
Като се изключеха тигрите, всички останали бяха облечени във фототропните бойни костюми на „Богомолка“. Не носеха никакви отличителни знаци, само черния петлик на лявата яка и плоската черна емблема на богомолка на дясната.
Три екрана светеха смътно; детекторът за близост, прикован в яничарския кръстосвач, главният монитор — в приближаващата се планета, чиято атмосфера вече бе започнала да се показва като мъгляв блясък, и централната навигационна система на Айда.
Док им предложи ненужния си и някак садистичен коментар:
— Шестнайсет минути до атмосфера… 15 минути до огневия обхват на „Турнмаа“… 15 минути… 14.90 минути… 14.30 минути, поздравления, Айда, поведе.
Алекс го прекъсна. Тумбестият шотландец от света с тройна гравитация лежеше в ускорителната си койка. Беше настоял, че ако ще мре, поне да умре в униформа. И всички се съгласиха.
— Било е на Айрт… ан, още преди Императора. По онова време, моите предци се наричали планинци.
— Дванайсет минути, изравнихме и се приближаваме — невъзмутимо каза Айда.
— Та по онуй време бритите не били врагове. Само че империята им я управлявали скотите, без те да го знаят.
Въпреки напрежението на Стен му стана интересно.
— Алекс, как по дяволите можеш да управляваш империя, без никой да знае?
— Десет минути до атмосфера — каза Док.
— Ще ти обясня някой друг път, момко. Та един хубав ден минава полк бритски гвардейци, хубави и горди с червените си униформи и мушкети. И значи вървят си те през долчинката, музиката свири, барабаните бият, песента ехти — и изведнъж чуват от скалите над тях: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината!“, а британският генерал поглежда нагоре и го вижда оня ми ти огромен планинец, косата му се вее, през рамото му — меча кожа, и с грамаден меч в ръката. И му се вее и червената брада. И тоя ми ти великан взел, че пак им викнал: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми тук горе най-добрия си мъж!“ И тогаз бритския генерал се обръща към адютанта си и му вика: „Адютант! Прати горе най-добрия ни
