Воинът тихичко разказваше за някаква битка, а Тика го слушаше внимателно с обожаващ поглед. Младото момиче все още не се справяше особено добре с меча, но за сметка на това размахваше щита изкусно. Вече носеше доспехите си като втори дрехи и непрекъснато ги обновяваше с разни бойни трофеи. Докато разговаряше с нея, лицето на Карамон винаги се отпускаше и ставаше ведро. Те не се докосваха — възпираше ги странният поглед на магьосника, но стояха близо един до друг.
Лорана въздъхна и се обърна. Чувстваше се ужасно самотна. Освен това думите на Райстлин я бяха изплашили до смърт.
Магьосникът също въздъхна, но не от самота, а от раздразнение. Затвори книгата със заклинанията и застана под оскъдните слънчеви лъчи, които проникваха през прозореца. Трябваше да чете книгата всеки ден, защото магическите думи непрекъснато се размиваха и изгасваха като искри на вятъра. След всяко заклинание физическата и психическата му сила намаляваха, докато накрая той се изтощаваше до такава степен, че почивката ставаше жизненонеобходима.
Откакто спътниците бяха напуснали Солас, силата и могъществото на Райстлин растяха непрекъснато. Беше усвоил и някои заклинания от Физбан, отвеяният магьосник, загинал в Пакс Таркас. Колкото повече нарастваше могъществото му, толкова по-голяма ставаше неприязънта на останалите. Разбира се, никой нямаше и една основателна причина да не му вярва — всъщност много пъти беше спасявал живота им. Но около него витаеше нещо зловещо — тайно, безмълвно, недоизказано и неясно, като затворена мидена черупка. Райстлин поглади замислено корицата на тъмновиолетовата магическа книга, с която се бе сдобил в Ксак Тсарот, и погледна през прозореца. Златните му очи проблеснаха със студена светлина.
Лорана не обичаше да разговаря с него, но искаше да разбере какво означаваха думите му.
— Какво виждаш, когато гледаш надалеч? — попита го тя и седна до него. Обзе я странна слабост.
— Какво виждам ли? — повтори той. Гласът му беше изпълнен с искрена болка, а не с обичайната язвителност. — Виждам времето, което руши всичко. Човешката плът вехне и се разпада пред очите ми. Цветята се разпукват и умират в същия миг. Зелените листа падат на земята и дърветата остават завинаги голи. В моите очи винаги е зима и винаги е нощ.
— И… това са ти сторили в Кулите на Висшата Магия? — Лорана беше шокирана. — Защо? С каква цел?
Райстлин се усмихна с една от редките си и криви усмивки.
— За да ми напомня, че съм смъртен и да ме научи на състрадание. — Гласът му притихна. — На младини бях горд и арогантен. Най-младият, който щеше да премине през Изпитанието. Исках да им покажа на всички! — Крехката му ръка се сви в юмрук. — О, показах им и още как! Но те съсипаха тялото ми и изсмукаха съзнанието ми, докато накрая… — Той изведнъж млъкна и погледна Карамон.
— Какво? — попита Лорана, едновременно ужасена и очарована.
— Нищо. Забранено ми е да говоря за това. Ръцете му се разтрепериха. Челото му се ороси от пот, а дъхът му секна и той се разкашля. Лорана се изчерви, защото се почувства виновна и прехапа долната си устна.
— Аз… извинявай, че ти причиних болка. — Тя сведе глава и косата й скри лицето й — навик от детските години. Райстлин се наведе към нея почти несъзнателно и докосна с трепереща ръка великолепната й коса, която сякаш живееше собствен живот. Но тогава видя собствената си умираща плът, отдръпна се бързо и се сгуши на стола с горчива усмивка. Лорана нямаше представа, че когато я гледаше, Райстлин виждаше единствената красота в живота си. Млада, според елфските стандарти, тя оставаше недокосната от смъртта и старостта, дори в изкривеното зрение на магьосника.
Тя усети само, че той се бе навел за малко към нея.
Изпита необходимост да стане и да се отдалечи, но нещо я привличаше към него. Освен това още не беше отговорил на въпроса й.
— Аз… исках да кажа… можеш ли да виждаш бъдещето? Танис ми разказа за майка ти. — Тя е била — как се казваше — ясновидка? А и той винаги се съветва с теб… Райстлин я изгледа замислено.
— Съветва се с мен не защото виждам бъдещето, а защото мога да мисля, нещо, на което повечето в тази стая не са способни.
— Но… онова, което спомена, че някои от нас няма да се видят повече… — Лорана го погледна с тревога и копнеж. — Сигурно си видял нещо! Какво… кажи ми! Нещо за Танис ли? Райстлин се поколеба.
— Не знам. Нямам представа защо го казах. Просто… за миг почувствах… — Той замълча, очевидно се опитваше да си припомни нещо, но след това се отказа и сви рамене.
— Какво почувства? — не го остави на мира Лорана.
— Нищо. Както би казал рицарят, притежавам свръхразвито въображение. Значи Танис ти е разказал за майка ми? — неочаквано попита той. На Лорана не й хареса смяната на темата, но тъй като се надяваше да разбере нещо повече, кимна любезно.
— Каза, че имала ясновидска дарба. Виждала образи, които след това са ставали реалност.
— Вярно е — усмихна се горчиво Райстлин. — Но това не й донесе особена полза. Първият й съпруг бил красив воин от севера. Но само след няколко месеца страстта утихнала и двамата се почувствали нещастни. Майка ми имала крехко здраве и изпадала в състояния на транс, които продължавали с часове. Били бедни и живеели с онова, което мъжът й изкарвал с меча. Той бил благородник, но никога не й разказал за семейството си. Съмнявам се, че й е казал и истинското си име. — Райстлин смръщи вежди. — Но съм сигурен, че Китиара го знае и затова тръгна на север — да търси семейството му.
— Китиара… — Името прониза Лорана като болен зъб, но тъй като много искаше да разбере повече за жената, която Танис обича, продължи да разпитва. — Значи този благородник е неин баща?
Райстлин я изгледа замислено.
— Да. Тя е заварената ми сестра. По-голяма е от нас двамата с около осем години. Според мен прилича изцяло на баща си — красива, решителна, избухлива, войнствена, силна и безстрашна.
Той я е научил на единственото, което умеел — да се сражава.
След време започнал да предприема все по-дълги и по-дълги пътешествия, докато един ден просто не се върнал. Майка ми убедила Висшите Търсачи да го обявят за починал и се омъжила ла за нашия баща — простоват човечец, дървосекач. Ясновидската дарба й изневерила за пореден път.
— Защо? — попита внимателно Лорана, удивена от словоохотливостта на магьосника, без да подозира, че от нейното присъствие той получава повече, отколкото дава, дори само като наблюдава загрижения израз на прекрасното й лице.
— Най-вече защото е родила нас двамата. — Той получи нов пристъп на кашлица, млъкна и махна на брат си. — Карамон! Време е за питието ми. Или си ме забравил заради компаньонката си?
Карамон замлъкна насред смеха.
— Не, Райст. — Воинът побърза да вземе чайника от огнището.
Райстлин се обърна към Лорана, която притеснена наблюдаваше сцената, и продължи, сякаш нищо не се беше случило.
— Майка ни така и не успяла да се възстанови след раждането.
Акушерката ме помислила за мъртъв и сигурно наистина съм щял да умра, ако не е била Китиара. Самата тя казва, че е спечелила първата си битка срещу смъртта и наградата съм бил аз. Тя ни отгледа. Майка ни нямаше сили да се грижи за нас, а баща ни работеше денем и нощем, за да ни осигури някаква прехрана. Той загина по време на злополука, когато с Карамон бяхме още малки. Същия ден майка ми изпадна в транс… от който така и не излезе. Умря от глад.
— Ужасно! — потръпна Лорана.
Райстлин замълча и се загледа в сивото зимно небе. След това изкриви устни.
— Тогава научих един изключително ценен урок — трябва винаги да контролираш силата си. Никога не я оставяй тя да те контролира.
Лорана си помисли, че сега е моментът да го попита за онова, което толкова силно искаше да узнае. Тя така и не разбра, че е попаднала в един изкусно планиран капан. Защото Райстлин се забавляваше да разкрива тайните на човешките души, които някога можеха да му бъдат от полза. Все пак любовта и любопитството надделяха.
— И какво стана после с Кит… Китиара? — заекна тя в стремежа си да не се издаде и се изчерви от неудобство. Магьосникът наблюдаваше с интерес вътрешната й борба, но продължи спокойно да отговаряха
