оказа в изключително деликатно положение. Самият той не вярваше в продажността на рицарите, но ако застанеше на страната на рицарите, щеше да изгуби контрол над града. Затова той не се намеси, когато разярените тълпи се саморазправиха с малкото останали в града рицари.
След известно време редът по улиците бе възстановен. Господарят и семейството му събраха нова гвардия. Но нищо не беше същото. Хората повярваха, че боговете, които почитаха откакто се помнеха, са се отвърнали от тях и намериха нови богове, но те почти никога не отвръщаха на молитвите им. Всички сили на посветените отпреди Катаклизма бяха изчезнали безвъзвратно. Сред хората бродеха жреци с лъжовни обещания и лъжовна вяра. Шарлатани наводниха града и продаваха измислени панацеи.
Измина още време и градът се обезлюди. Нямаше вече моряци, които да се разхождат по улиците, а елфите, джуджетата и хората престанаха да идват. Онези, които останаха в града, харесаха този начин на живот и започнаха да изпитват недоверие и подозрителност към останалия свят.
Градската стена беше възстановена, но вътрешността на града — храмовете, училищата и голямата библиотека — беше в руини. Пазарът бе отворен наново, но сега там се продаваха само селскостопански продукти и фалшиви церове, забъркани от жреците, които проповядваха нови религии. Безвремието покри града като пелена. Славното минало остана само сън, в който мнозина дори не вярваха, макар останките от величието все още да се виждаха навсякъде.
Разбира се, в Тарсис също бяха чули за войната, но никой не вярваше на тези слухове. Господарят на града все пак беше изпратил гвардията да охранява южните подстъпи към града. Когато го питаха защо, отговаряше, че е рутинно бойно учение. В крайна сметка всички слухове идваха от север, а всички знаеха, че продажните соламнийски рицари отново искат да завладеят града. Дори бяха пуснали слухове за поява на дракони!
Такъв беше Великолепният Тарсис, градът, в който спътниците влязоха с първите лъчи на изгряващото слънце.
4.
Арестувани!
Героите се разделят.
Злокобно предсказание.
Малцината дремещи стражи на градската стена се събудиха при вида на въоръжената и изтощена компания. Танис им обясни, че идвали отдалеч и търсели къде да седнат. Пуснаха ги, без да се усъмнят в тях, защото в града пристигаха какви ли не странници, и ги упътиха към хана „Червения дракон“.
Нещата можеха да приключат благополучно, но докато минаваха през портата, вятърът развя наметалото на Стърм и отдолу проблесна излъсканата му броня. Върху античния нагръдник стражът видя презряната емблема на соламнийски рицар. Той проследи групата по улиците на заспалия град и видя, че влизат в хана и изчака отвън да се настанят по стаите си. След това се промъкна вътре и размени няколко думи със съдържателя. Надникна в общото помещение и след като се увери, че спътниците са се разположили удобно и скоро нямат намерение да стават, побърза да докладва където трябва.
— Така става, когато се доверяваш на кендерски карти! — изръмжа Флинт, отмести чинията и се избърса с опакото на дланта си. — Озоваваш се в пристанище без вода!
— Не съм виновен — възпротиви се Тас. — Преди да потеглим Танис ме попита дали имам карта на Тарсис и аз му я дадох, но го предупредих, че е отпреди Катаклизма. На нея всичко, което е отбелязано, си е на мястото. А това, че океанът го няма вече, защо аз да съм виновен и…
— Стига, Тас — въздъхна Танис. — Никой не те обвинява. Просто хранехме твърде големи надежди.
Умилостивеният кендер нави картата и я прибра при останалите скъпоценни карти на Крин, след което подпря брадичката си и огледа омърлушената компания. Обсъждаха бъдещите си действия, но разговорът не вървеше. Тас се отегчи. Искаше да разгледа града въпреки късния час. Беше чувал, че има пазар, който изобилствал от прекрасни неща, които чакаха някой да им се наслади. Освен това бе забелязал и неколцина кендери, с които искаше да поговори за родината си. Тас се унесе в мислите си, но Флинт го ритна под масата. Кендерът въздъхна и отново се заслуша в разговора. Танис тъкмо казваше:
— Ще пренощуваме тук, ще разучим какво е положението и ще изпратим информацията в Саутгейт. Възможно е по на юг да има друго пристанище. Някои от нас може да отидат и да проверят. Ти какво мислиш, Елистан? Посветеният отмести чинията си.
— Очевидно нямаме друг избор. Но аз ще се върна в Саутгейт. Не мога да оставя хората си. Ти също трябва да дойдеш с мен, скъпа — той покри с длан ръката на Лорана. — Няма ад се оправя без помощта ти. Тя му се усмихна, но когато погледна Танис, усмивката й изчезна моментално.
— Ние с Ривъруайнд решихме да се върнем с Елистан — намеси се Златна Луна. Лъчите на изгряващото слънце осветяваха сребристорусата й коса. — Хората имат нужда от лечителската ми дарба. — О, младоженците тъгуват за уединението на брачната палатка — промърмори уж на себе си Карамон, но така, че да го чуят всички.
Златна Луна се изчерви до уши, а съпругът й се засмя.
Стърм изгледа осъдително Карамон и се обърна към Танис:
— Идвам с теб, приятелю.
— Ние също — отзова се веднага Карамон. Рицарят се намръщи и погледна към Райстлин, който седеше до огъня, плътно загърнат в червената си роба, и пиеше вонящата билкова отвара, която облекчаваше кашлицата му.
— Брат ти изглежда доста зле, за да пътува, Карамон…
— Как така изведнъж се загрижи за здравето ми, рицарю? — прошепна язвително магьосникът. — Май не здравето ми те безпокои, а силата ми, която става все по-голяма. Ти се страхуваш от мен…
— Достатъчно! — прекъсна ги Танис.
— Или магьосникът, или аз — изрече с леден глас рицарят.
Кендерът се възползва от момента, в който всички бяха погълнати от разправията, и безшумно се изниза през вратата на „Червения дракон“. Името на хана му се стори много забавно, но Танис изобщо не се беше засмял. Той вече не се смееше на нищо. Държеше се така, сякаш е понесъл света на плещите си. Таселхоф подозираше каква е причината. Той извади от една от многобройните си торби пръстена, представляващ венец от бръшлянови листенца — онзи, който Лорана бе хвърлила точно пред краката му, когато Танис й го върна.
Кендерът реши, че след като това свърши, всички трябва да си отдъхнат едни от други и да се впускат в самостоятелни приключения. Естествено той щеше да тръгне с Танис и Флинт — твърдо вярваше, че нито единият, нито другият ще се справят без него. Но първо искаше да хвърли един поглед на този интересен град.
Танис успя поне за момент да потуши свадата между Стърм и Райстлин. Магьосникът се съгласи да остане в Тарсис и да потърси останките на старата библиотека. Карамон и Тика предложиха да останат с него, докато Танис, Стърм, Флинт и Тас проучат какво става на юг, а на връщане да ги вземат. Останалите трябваше да отнесат нерадостните вести в Саутгейт.
След като се разбраха, Танис отиде да плати на съдържателя.
Докато броеше сребърните монети, усети нечий допир.
— Помоли да ми дадат стая по близо до тази на Елистан — каза Лорана.
— И защо? — попита той, едва сдържайки гнева си.
— Пак ли? — въздъхна Лорана.
— Не знам за какво говориш — отвърна ледено Танис и обърна гръб на хилещия се съдържател.
Девойката го хвана за ръката.
— За пръв път в живота си върша нещо значимо и полезно. А ти искаш да го изоставя заради глупавата ти ревност…
— Не ревнувам — избухна Танис и се изчерви. — Още в Куалинести ти казах, че нещата не са такива, каквито бяха в нашата младост. Аз… — Той млъкна и се зачуди дали беше точно така. Дори в този момент сърцето му се свиваше от красотата й. Да, нямаше я юношеската любов, но сега изпитваше друго, по-силно чувство. И него ли щеше да пренебрегне заради нерешителността и ината си? Осъзна, че се държи типично по-човешки — отказваше се от нещо, за да страда, когато го изгуби. Той поклати объркано глава.
— Щом не ревнуваш, защо не ме оставиш да си върша работата? Ти…
— Шшт! — Танис вдигна ръка пред лицето й. Лорана се вбеси и понечи да продължи, но той я изгледа гневно и думите замряха на устните й.
