Косите и имаха цвета на прясно кована мед, очите и бяха дълбоки планински езера, а дългите и тънки пръсти бяха най-нежните на този свят. Калиш веднага фиксира нежната извивка на нейния бюст, но се престори, че се взира в табелката, окачена на ревера: Ф. Фулбрайт, стажант-вещица.
— Здравей Фоли. Това е нашият нов младши юнак Калиш. Идваме да го регистрираме и да получим снаряжение за него.
— Почакайте един момент, моля. Господин Мук е преди вас.
До сега не бяха обърнали внимание на дребосъка, скрит в коженото кресло.
— Пак ли в чужбина, Малък?
— Ами да. Специализацийка, едно — друго. Нали знаеш — златното печатче, сребърното.
За да минава по-бързо времето, Калиш се пресегна и взе от масичката някакво списание — оказа се последния брой на „Алхимията вчера, днес и утре“. Тъкмо се беше зачел в статията на Къх Пфу „Още веднъж по въпроса как от злато се правят пожари“, когато усети, че някой го гледа. Вдигна очи тъкмо на време за да види как Фоли се скрива зад своя компютър. Даже му се стори, че лицето и порозовява. Калиш се смути и също толкова бързо заби нос в четивото си.
След десетина минути, когато погледите им се срещнаха поне за трети път, той вече се беше изчервил до върха на ушите. Между него и Фоли се обменяха потоци от загадъчни огнени флуиди. В стаятя замириса на озон и сяра едновременно.
Малкият Мук излезе доволен — беше получил своите две желани печатчета. Гатун и Калиш се приготвиха да влязат, но в същия момент избръмча селекторът.
— Фоли. ако някой ме чака, кажи му че днес няма да приемам повече. Отивам на годишното събрание на вещиците във ВМИ.
— Да, сър — каза тя в слушалката и се обърна с неприкрито задоволство към гостите. — Съжалявам, господа, но се налага да дойдете още веднъж.
Калиш беше готов с радост да се подчини на съдбата си, но гранд-юнакът се опита да протестира:
— Става дума само за един подпис!
— Господин арминистративният магьосник току що излетя през прозореца. — Съобщи Фоли. На лицето й се беше изписало изражение, като на лисица, която току що е излапала сиренцето. — По-добре е да дойдете утре.
— Не на мене тия! — Разгневи се Гатун. — Утре отново ще има погребение на Кашчей Безсмъртни!
— Тогава ще ви запиша в списъка на посетителите за трети март.
Калиш си помисли, че това е съвсем скоро, само след един ден. Лъжеше се, защото след втори март щеше да настъпи осми декември. Така сочеше календарът на стената.
— Имаме свободни места само за двадесет и четвърти май — промълви с трепетен глас Фоли, когато Гатун и Калиш отново дойдоха да търсят административния магьосник.
— Не можете ли да направите нещо повече за нас ? — Отрони се от устата на новия младши юнак. В този момент със сигурност беше забравил за неплатената сметка на домашния си телефон.
— Повярвайте ми, наистина съм безсилна. Той приема само по пет човека на ден. — Очите й щяха да се напълнят със сълзи всеки момент и Калиш дълбоко се разочарова от себе си. Беше причинил на благородната млада дама такова страдание!
Гатун изглеждаше силно угрижен.
— Тази регистрация може да се проточи твърде дълго.
Гранд-юнакът дори не подозираше какъв е истинският размер на бедствието — пред входа ги очакваше засада от три или четири дузини пълни лелки на средна възраст. Всичките бяха въоръжени с тежки пазарски чанти и леки бойни чадъри. Бяха организирани превъзходно.
— Мамичките! Да изчез… — Гатун не можа да продължи. Притиснаха го до стената, а една от жените се разписка:
— Крадец, крадец! Картофите ми! Искам си картофите! Картофите са си мои!
Дръпнаха го за вратовръзката, скъсаха му сакото от туид, оскубаха му бакембардите. Докато траеше този линч, някои от лелките наобиколиха плътно Калиш, изтикаха го по-надалеч от гранд-юнака и занареждаха:
— Ако си истински добър юнак, няма да се криеш при Администрацията, нито из кръчмите, нито в тоя покварен клуб, а ще отидеш да убиеш Змея, който всеки месец иска по седем девици дан! Докато ти се размотаваш тука, нашите мили дечица си изплакват очите и едно по едно отиват в лапите на Змея! Ти трябва да го убиеш!
— Чакайте, уважаеми госпожи! Аз съм честен човек и ще извърша подвизите за които са ме наели. — Опита се да обясни Калиш. Къде ти! Никой не го слушаше.
— Бъди добро момче! — Сега пък лелките го удариха на молба. — Река Безводна е излязла от бреговете си, препълнена от нашите сълзи. Изплакахме очите си от мъка и жалост! Смили се над нас, бедните майки, тръгни по правия път и най-после ни отърви от този черен Змей! Ти си единствената ни надежда!
— Уважаеми госпожи, аз наистина искам да изпълня задълженията си — почти приплака Калиш, — но още не съм регистриран, нямам разрешение за носене на оръжие, не съм си получил снаряжението.
Най-масивната лелка властно вдигна ръка. В същия миг всички останали замлъкнаха.
— Майки, той е съгласен!
— Администрацията ми прави спънки — успя да подхвърли Калиш.
— Това изобщо не е проблем, синко.
На другия ден той се разписа във ведомостта за бързоходни ботуши, пушка самострелка, електронни доспехи, самоходна черга и разбира се — меч. С указ на административния магьосник, прокаран под натиска на жена му, денят беше обявен за двадесет и четвърти май. На пазара можеше да се видят първите ранни череши, но Калиш ги отмина с безразличие и отиде да си купи три килограма от секретното оръжие — развалени домати. В нагръдния джоб, до сърцето си, беше скрил кичурчето червена коса, което Фоли му беше дала скришом на изпроводяк.
В офиса го чакаше изненада. Беше увита до брадата с тъмносиня мантия на звездички, островърха шапка със златен пискюл увенчаваше нейната малка глава, а на ръцете й се мъдреха черни чиновнически ръкавели.
— Даюн, координатор на Магьосническия профсъюз. — Представи се изненадата. — Платихте ли си членския внос?
— М-м?
— Не сте. Знам, знам. Дайте три сребърника. Това е месечната вноска. И дайте още два за членска карта.
— От къде на къде трябва да влизам в Магьосническия профсъюз? Аз съм юнак, а не магьосник.
— Съгласно член седми от Закона за Поправката на Закона за Правилника за прилагане на Булата на Висшия събор за дейността на профсъюзите, за да се упражнява произволен занаят на територията на Приказната земя е задължително редовно членство в някаква профсъюзна централа. А, кхе-е, нашата е единствената.
Калиш се ядоса. Това си беше чиста проба изнудване. Но той добре познаваше този тип хора. Отсече:
— Ето ти два сребърника за карта, а членския внос ще си го платя, когато получа първата заплата. И не искам да чуя нито една дума повече за пари!
— Добре де, добре. — Примири се Даюн. Но на ум сигурно си правеше други сметки. — Застани на светло да те снимам.
После извади от гънките на мантията си две чепати клонки и с магически крясък ги удари една в друга. От тях се откъсна син пламък, уви се около лицето на стреснатия Калиш и миг по-късно в ръката на координатора се оказа малко зелено картонче с цветна фотография на юнака.
Момъкът бързо се окопити и го взе. Не си струваше да се учудва на такова дребно вълшебство.
— След като вече сме колеги по профсъюз, няма ли да ми кажеш къде се навърта оня проклет Змей?
— Тия дни се е мотал по плажа…
Даюн си замина изтерзан от наскончаеми въпроси, а Калиш припряно взе да си стяга багажа. Мисълта, че всяка загубена минута може да коствува живота на много млади девици го караше да бърза. От време на
